Навсякъде със себе си

    На края на града, където последните къщи се срещаха с гората се издигаше голяма сграда. Това бе диспансерът за психични заболявания. Триетажната сграда даваше подслон и лечение на много хора, които бяха изпаднали в състояние да не могат да се справят сами. На първият етаж беше изолатор, в който при строг режим се лекуваха буйстващи и неконтролируеми хора. Там много трудно би могъл да влезе външен човек. Често се чуваха викове и крясъци, които скоро след това спираха под въздействието на силни лекарства. На вторият етаж се лекуваха пациенти с нервно напрежение, тревожност и паника. Режимът бе по-лек. Можеха да им идват на свиждане, а и имаха право на разходки. А на последният етаж, за лечение се настаняваха хора, които страдаха от зависимости. Когато тридесетгодишният Любомир потърси психиатрична помощ в диспансера, го настаниха в една стая със зависими от алкохола мъже. Младият мъж бе послушал съветите на своите родители, които с всякакви други методи се бяха опитали да го спрат от лошите навици.

В стаята имаше пет легла, от които бяха заети четири. Любомир се запозна с другите мъже. Времето с диспансера минаваше бавно, както навсякъде, където бе наложен режим. Събуждане, закуска, визитация, разходка, обяд, следобедна почивка, разходка, вечря, лично време и сън. Всеки ден, едно и също. Трудът бе част от терапията на лекарите. Всеки ден на пациентите им се задаваше задача, която се свършваше за около час. И после всеки отново потъваше в своите мисли. Една вечер, младият мъж излезе на терасата. Запали цигара и се загледа към красивата борова гора. Към него се приближи човекът от съседното легло на стаята. Кирил бе възрастен мъж, бивш директор на голям завод.

- Малко на чист въздух,а? - попита той.

- Да! - отговори Любомир.

И двамата имаха нужда да поговорят с някого. Младият мъж се обърна към Кирил и каза:

- Не мога да разбера, защо онези двамата излязоха и отидоха в барчето на горната улица? Нали са дошли да се лекуват, а в същото време отиват да пият!

- Трудно е да се обясни, моето момче! - каза възрастният мъж. - Отстрани изглежда лесно. Но всеки носи своите си мисли навсякъде и му тежат. Толкова са тежки, че трябва да си много силен, за да започнеш нещо отново. Те си мислят, че лесно ще се откажат от пиенето. И кой знае какво, ако изпият по едно малко. И от утре вече няма. Толкова смелост идва, когато се каже за утрешния ден. А в същото време потъват още по-дълбоко. Аз бях директор много години. Хората ме уважаваха. И аз ги ценях. Но умората и отговорността ме накараха всяка вечер да пия по чашка. След време станаха по две, по три. Започнах и сутрин. А това си личеше. Разбраха, че ми е слабо място. Започнаха да ме черпят. И авторитетът ми олекна. Станах нервен и раздразнителен. Карах се със съпругата си и се разделихме. Децата поеха по своя път. И ето, реших да дойда и да потърся помощ тук. И да ти кажа помагат и докторите, и терапията.

- А аз пък нямам мярка - каза Любомир. - Мога и месец да не пия, но седна ли се напивам зверски. Изтрезнявам няколко дни. После пак, започвам да градя, да си давам обещания, да си правя планове. И тъкмо постигна нещо, изляза да го отпразнувам, напивам се и пак отначало. Стоя на едно място.

Двамата мъже се загледаха в клоните, които се поклащаха весело и докосваха заговорнически зелените иглички. Усмихнаха се. Запалиха поредни цигари.

- Понякога е много по-лесно да се напиеш, отколкото да се бориш - каза Кирил. - Хората те смятат за безотговорен и не ти възлагат нищо, което можеш да сбъркаш. Не ти завиждат. Не злобеят. Просто те прескачат и те определят като втора ръка човек. Затова и онези двамата сега са в кръчмата. Ще се отпуснат. Ще си приказват силни думи. Ще се чувстват независими и мъжкари. Но те не се замислят, че където и да иде човек, дори и на най-хубавото място, той е винаги със себе си и със своите мисли. Ако вкъщи се е страхувал от хората, и в гората ще се страхува от тях. Затова ти казвам, че не е никак лесно да се започне отначало, с нови мисли и с чисто съзнание. Затова и не обсъждам никого, защото всеки знае колко грижи носи. Другите мислят алкохолика за отрепка и нищожество, но човекът е имал причини, за да стигне до това. И когато се усети, че е сбъркал, вече е късно. Не си мисли, че не искат да спрат. Искат, но просто носят това, което им е пречило. А не бива.

Захладня. Хлад се разхождаше по терасата. Любомир и Кирил влязоха в стаята. Седнаха по леглата си. Спогледаха се. Усмихнаха се. Това бе личното им време. Време за чистене на всичко, което ги бе довело до тук. И двамата вярваха, че утре ще е по-добре от днес. И двамата искаха да бъдат нужни на някого. И двамата знаеха, че не се ли променят, много трудно биха могли да усетят радостта от живота. Човек минава и през тъга, и радост. Хора влизат и излизат от сърцето му. Но винаги остава със своето съзнание.

Навсякъде със себе си.

Явор Перфанов©

17.03.2021 г.

Г. Оряховица