Излезе от клуба. Уличната лампа му изглеждаше двойна. Дърветата, макар и зимни, без листа, му се сториха много красиви. Май съм прекалил с пиенето! Не, не съм, било е и по-зле! Тръгна напосоки. Вятърът малко проясни мисълта му и пое към къщи. Защо ли пих толкова? О, да, заради Милена… Милена! Милена! Милена! Тя беше изгорила душата му, сърцето му, направила го беше безволев… Мина покрай нейната къща. Колкото и да беше пил, не можеше да я сбърка. Колко пъти беше стоял там с тайната надежда да я види, поне за малко. Колко пъти беше проклинал съдбата си. А как я обичаше! Та тя беше принцеса, най-прекрасната принцеса в света. Каква коса имаше само – с цвят на нощта, леко чуплива, падаща свободно от двете страни на бялото ѝ лице. Но най-красиви бяха очите – черни и замечтани, може да потънеш в тях, да се удавиш в тъмнината им.
Преди години бяха съученици в девети клас. Харесваха се, но майка му разбра и го измести в друго училище. Най-лошото, че и баща му беше против да се среща с Милена. „ ...