Не е късно

   Излезе от клуба. Уличната лампа му изглеждаше двойна. Дърветата, макар и зимни, без листа, му се сториха много красиви. Май съм прекалил с пиенето! Не, не съм, било е и по-зле! Тръгна напосоки. Вятърът малко проясни мисълта му и пое към къщи. Защо ли пих толкова? О, да, заради Милена… Милена! Милена! Милена! Тя беше изгорила душата му, сърцето му, направила го беше безволев… Мина покрай нейната къща. Колкото и да беше пил, не можеше да я сбърка. Колко пъти беше стоял там с тайната надежда да я види, поне за малко. Колко пъти беше проклинал съдбата си. А как я обичаше! Та тя беше принцеса, най-прекрасната принцеса в света. Каква коса имаше само – с цвят на нощта, леко чуплива, падаща свободно от двете страни на бялото ѝ лице. Но най-красиви бяха очите – черни и замечтани, може да потънеш в тях, да се удавиш в тъмнината им.

   Преди години бяха съученици в девети клас. Харесваха се, но майка му разбра и го измести в друго училище. Най-лошото, че и баща му беше против да се среща с Милена. „С всяка друга, но не и с нея! Жените в това семейство са прокълнати!“ – казваше баща му. Но най-много се ядосваше майка му. Георги беше единствен син, а Милена имаше двама братя. Но какво беше виновен той, че навремето баща му е ходил с майката на Милена. Не са се взели, причините Георги не знаеше и нямаше как да ги научи. Само понякога майка му троснато казваше: „Баща ти има очи само за майката на Милена. Само това остава – да ми стане сватя!“ Било е отдавна.  Но и в другото семейство бяха против дъщеря им да се вижда с Георги. Монтеки и Капулети от „Ромео и Жулиета“ на Шекспир ряпа да ядат. Братята ѝ понякога го гонеха да го бият, но той беше по-бърз от тях и се спасяваше с бягане.

   Така се нижеха дните, а Георги живееше с тази любов и искаше само Милена. Тя го харесваше, но го избягваше, пък и с нея почти винаги се движеше някой от братята ѝ. Тогава тръгна по кривите пътища и макар че завърши с отличие гимназия, не отиде да следва. Събра се с приятели, които се занимаваха с рекет, и лека-полека се превърна в един от тях. Така стигна до затвора. Излежа три години и една година го пуснаха предсрочно за добро поведение.

   Когато се прибра вкъщи, Милена вече беше се омъжила – по своя воля или по волята на родителите си. Георги вече беше голям мъж и неговите не можеха да му се месят и да му налагат мнението си. Тежко им беше, че е лежал в затвора и опитваха внимателно да го поучават, но решението за живота му си оставаше негово. Наистина той прекъсна връзката си с рекетьорите и усилено си търсеше работа, но обикновено като разбираха, че е осъждан, не го искаха. Тогава реши, че ще учи висше образование. Беше паметлив и не случайно бе завършил с отличие гимназиалния етап на образованието си. Започна да се подготвя упорито за приемните изпити. Не беше виждал Милена, но тя беше винаги в сърцето му.

   Една неделя се отби в кварталния магазин и я видя да плаща на касата. Веднага остави покупките и излезе отвън да я изчака. Милена го видя и видимо пребледня. Искаше да го отмине, но той я задържа с ръка.

   –Е, какво, няма да се поздравяваме ли? – попита той донякъде смутено заради нейното притеснение.

   –Здравей, Георги! Може да ни видят и… Ти знаеш отношението на близките ни, пък и аз вече съм омъжена…

   –Разбрах за това. Дано да си щастлива!

   Той оправи с ръка косата си и се вгледа в лицето ѝ. Нямаше нужда да му отговаря. Личеше, че е нещастна. Пак си беше хубава, прекрасна, но беше тъжна, някак отслабнала и очите ѝ бяха загубили блясъка си.

   –А можеше да сме заедно. Тогава нямаше да стигна до затвора.

   –Можеше – тихо произнесе Милена и той видя, че в очите ѝ има сълзи.

   –Знаеш ли не е късно, ако ти речеш, ще се съберем, ние сме големи, пълнолетни и имаме право на избор.

   –Близките ни никога няма да го приемат.

   –Техен проблем. Ти само почакай малко да си стъпя на краката! Да си намеря някаква работа, за да може да си плащаме квартира, защото ако те заведа у нас, ще ни изгонят. Ще уча задочно. Вече се готвя за изпитите.

   Милена се разплака.

   –Не плачи! Обещавам да стане бързо. Тогава ще се разведеш и ще сме заедно завинаги.

   Георги я прегърна. Милена се притисна към него и за миг околният свят престана да съществува.

   В един момент, уплашена, тя се отдръпна.

   –Ще ни видят. Трябваше преди години да избягаме някъде заедно, все едно къде. Вече е късно.

   Георги хвана ръката ѝ:

   –Не е късно. Вярвай ми! Само кажи съгласна ли си да си с мене!

   –Обичам те! – прошепна тя и го направи най-щастливия мъж на земята.

   –Пази се! Дай ми телефона си и чакай да ти се обадя!

   –Ще чакам – произнесе тя и го погледна с ония нейни очи, които казваха много повече.

   Разделиха се. Милена тръгна към тях, а Георги забрави да се върне в магазина и да купи това, което бе поръчала майка му. Той беше щастлив и никой не можеше да му попречи да продължи така, както той иска. Ще промени живота си завинаги.

Мария Мустакерска