- Хей, момче, изправи се. Защо ходиш с наведена глава?

            - Така ми харесва.

            - Не е хубаво, вдигни глава, гледай напред.

            - Защо?

            - За да видиш небето. То е красиво. По-красиво е от обувките ти.

            - Харесвам си обувките.

            - Изправи се. Така хората не виждат лицето ти...

            - Не е чак толкова хубаво, че да трябва да го видят.

            - Едва се разбира какво говориш.

            - Не казвам нищо умно.

            - Хайде, изправи се поне за миг. Вдигни глава.

            И той го направо.

            - Видя ли, не е толкова трудно. Сега кажи нещо. Кажи го високо и ясно.

            Той отвори устата си, за да проговори. Тогава се чу изсвистяване, нещо проблесна и момчето усети студения метал с езика си. Някакво острие, запътило се незнайно накъде, беше минало през отворената уста и беше разрязало главата на две части.

            Защо му трябваше да слуша другия човек? Сега горната половина на главата му се търкаля на метър и половина от тялото. Сякаш устата му е отворена, за да каже най-голямата дума на света, но за съжаление ние така и няма да я чуем.

            Да си беше ходил с наведена глава…

06.07.2008

НРО