Глава III
Лора вървеше самa. Точно от това имаше най-голяма нужда, за да събере мислите си. Последните няколко дни минаха като вихър. Едва ли си бе представяла така завършването на гимназията. Без Калоян, в интимни отношения с мъж доста над годините на баща и. Последната мисъл буквално я вледени. Представи си моментът, в който ще трябва да ги запознае...
Почти пред кооперацията, в която живееха с майка и и брат и след развода, Лора си даде сметка, че е в същата каша, в която бе и през изминалите дни. Трябваше да предприеме нещо и то спешно. Когато отключи вратата, забеляза, че нещо беше различно, не долови веднага какво. Събу се и тръгна към хола, но закова на място.
На дивана седеше Калоян с чаша кола в ръка и гледаше някъде към върха на
чорапите си. Лора се усмихна, не беше го виждала няколко седмици. От крайчеца на ръкава му се подаваха последните букви от името и. Може би преди няколко години този надпис щеше да я направи безумно щастлива. А днес извикваше само тъга. Той изглеждаше много унил, отчаян и някак си измършавял. Тя се доближи до него, той не помръдна. Седна от дясната му страна и погледна към майка и която също седеше смръщена и мълчалива.
Калина първа разсея тягостното мълчание.
– Искате ли да ви оставя малко сами?
Лора светкавично ѝ отговори.
– Благодаря мамо, ние ще отидем в моята стая, там ще ни бъде най-спокойно да поговорим.
С все още напрегнато лице Калина ги проследи как влизат в стаята и затварят вратата зад себе си. Калоян продължаваше да мълчи, седна на леглото и и погледна пак някъде надолу. Лора се чувстваше ужасно, беше дошъл моментът да му признае. Господ да и е на помощ.
Лора седна на един стол срещу него.
– Кало, аз ...
– Знам – отсече той.
Лора го изгледа многозначително.
– Знаеш?
– Видели са ви. Вчера в "Ескейп". Симо джудиста. Бил е там цялата вечер. Кълне се, че няма грешка.
– Да – отрони Лора, няма грешка.
Калоян стоеше преведен, сякаш в корема му забиваха ножове.
– Е, аз с баровци не мога да се меря... но родителите ти, те нямат избор ...
Когато Калина почука на вратата никой не и отговори. Беше притеснена. Вече над 3 часа Лора и Калоян стояха вътре, не се чуваше дори разговор. Тя натисна леко дръжката. Нито един от двамата не реагира на нейното появяване, нито дори когато застана до тях. Калоян седеше все така превит с глава почти опряла в коленете му. Лора беше седнала до него и държеше ръката му. Калина се почуства ужасно неудобно. Обичаше Калоян като свое дете. Бяха израснали пред очите и. Тя се поколеба за секунда. После протегна ръка и докосна рамото на момчето. Калоян потрепна. Тогава Калина седна от другата му страна и направи опит да го прегърне. Калоян повдигна глава може би за пръв път от часове. Погледна майката на Лора, от което тя на свой ред потръпна. Изглеждаше смазан, отчаян. Прегърна го още по-силно и доближи главата си до рамото му. Лора не издаваше никакви признаци на живот. Стоеше вцепенена, а в ушите и кънтяха думите на Калоян, няколкото думи, които се забиха в съзнанието... той знаеше, но не я съдеше. Напротив обвиняваше себе си, нанасяше си удар след удар. Лора се почуства безсилна. Толкова много обичаше Калоян, той беше органична част от нея, от детството и, от живота и. Изпитваше толкова голяма привързаност към него, такава каквато никога не бе имала към Игор, по-малкият и брат.
Зловещо беше, да сега сравняваше Калоян със свой брат, тя искаше да запази това чувство, не можеше да си представи да изгуби любовта, ... не, не - обичта на Калоян. Знаеше, че това му причинява неописуема болка, а най-малко от всичко на света искаше да го наранява.
Калина беше вече наясно със ситуацията. Дори се опитваше да измисли начин да успокои Калоян. Но някак си усещаше, че нещата между двамата не приключваха "защото са си омръзнали"... Лора определено беше повече от гузна. Но защо беше скрила от нея. Бяха свикнали да са доста близки, дори и в най-тежките моменти на развода до Калина стоеше именно Лора, тя сподели всичките кризи и раздори. Лора беше и единствения човек, с когото Калина сподели за своето увлечение и за последвалият пълен крах. А сега, сега стоеше пред нея със свити рамене и се мъчеше да избегне погледа и.
Каквото и да кажеше сега на Калоян щеше да прозвучи нелепо. Опита се поне с жест да му покаже колко много го цени, и колко много съжалява. Изправи се.
– Лора, може би сте гладни. Ще дойдете ли да хапнем?
Лора мълчеше, чуваше се само дишането и. Калоян не издаваше никакъв звук. Калина затвори вратата и потъна в мислите си. Твърде скоро беше, за да е забравила. Остана така надвесена над вечерята си, сама на голямата трапезарна маса. Игор беше навън. Но той и без това рядко сядаше да се храни тук.
Стресна се от отварящата се врата на стаята. Това което видя я озадачи и уплаши. Беше Калоян, който влачеше раницата си по пода, а хваната за другата му ръка Лора правеше странни опити, сякаш да го възпре.
– Моля те Кало, не тръгвай още...
– Чао миличка, знаеш, че ще ми липсваш.
Калоян се обърна към Калина, тя се изправи от стола, но не намери подходящи думи. Въздъхна шумно и каза.
– Обичам те, пази се.
При тези думи Лора избухна в плач, явно в последните часове едва го беше задържала. Калоян се обърна, прегърна я силно през раменете, целуна я по косата и излезе без да затваря вратата.
Калина се опита да я прегърне, но Лора се отскубна и се хвърли на леглото си. Калина не знаеше как да реагира. Това беше първият сърдечен сблъсък на младото момиче. През всичките тези години Калоян се беше държал безупречно. Никога не я обиди или нарани с нещо...
Глава IV
Тамара седеше на верандата с чаша кафе и се зачиташе небрежно в някакви публикации в телефона си. Косата и беше още влажна от сутрешният душ, но вдигната в неизменният кок. Времето беше приятно, все още леко хладно. Двете крила на остъклената веранда бяха широко отворени към пролетната градина. Въпреки че изглеждаше погълната от заниманието си Тамара не стоеше небрежно отпусната. Цялата и стойка изглеждаше опъната като струна, но не само благодарение на дългата и кариера в Класическия балет. Никога не можеш да сбъркаш стойката на балерина, дори бивша, грацията на движенията, положението на ръцете, дори пръстите, наклона на шията... Тамара притежаваше класи грация. Опънатите жили по ръцете и шията издаваха професионалната школа. Беше много слаба, дори на 46, нищо не подсказваше края на активната и кариера.
Тя леко се размърда на стола и затегна колана на пухения халат. В лицето и се четеше досада и някакво напрегнато очакване. Дори кучето в краката и, ризеншнауцера Оливер не изглеждаше блажено спокоен.
Когато вратата на дневната се отвори Тамара не помръдна, само жилите на врата и за пулсираха учестено. Оливер подскочи и започна да маха бясно с опашка. Почти сведен до пода той се хвърли по гръб в краката на Огнян и с неистов скимтеж зачака да получи ласките му.
– Оли, немирнико липсвах ли ти? Спокойно момче, тук съм.
– Добро утро Тамара, по-добре ли си? Успя ли да поспиш.
Тамара се раздвижи без да се обърне, за да го погледне.
– По-добре, не бих казала.
Огнян спря да гали кучето и погледна към нея. Строгият и кок не потрепваше.
В този момент Лидия се показа от кухнята.
– О, господин Бойчев, добре дошли. Приготвих закуска, палачинки с кленов сироп. Веднага ще ви сложа.
Лидия се врътна обратно към кухнята преди Огнян да има време да реагира. Той се изправи и отиде на верандата. Тамара отново гледаше в телефона си, но доста нервно прехвърляше страниците.
– Добре изглеждаш, Там.
Тя не реагира. Нито го погледна. Напрежението се режеше с нож.
– Опитай се да го преодолееш Там. Нищо лошо, нищо фатално не се е случило.
Отново не получи отговор.
– Хайде, Там. Минаха шест месеца. Няма ли най-сетне да говорим нормално?
– Мая и Рая все още спят. Вчера се прибраха много късно. Бих казала сутринта даже. Можеш да ги изчакаш в дневната.
Огнян стоеше прав до нея. За миг помисли да се доближи и са докосне рамото и, но наистина не можеше да предвиди реакцията и. Обърна се и влезе в хола, седна на дивана и се загледа в едно списание. С усмивка и поднос Лидия донесе няколко палачинки и кафе.
– Благодаря ти Лидия.
Огнян отпиваше от късото, горчиво кафе, Лидия го приготвяше перфектно. Първа в хола влетя Рая, с буйна коса и къси панталонки и потниче.
– Татенце...! Мая идвай, тук е!
Тя се хвърли върху него като едва му даде шанс да остави кафето на масичката. После го целуна шумно по бузата и сложи ръка на късо подстриганата му коса. В стаята вече влизаше Мая. Само различният цвят пижамка и малко по-късата коса отличаваха двете момичета. На 12 май близначките навършваха 20 години, все още абсолютни деца. Следваха приложни изкуства в Париж. Мая се стовари с всичка сила върху дивана до баща си и също го задърпа за целувка. Красивият мъж изглеждаше блажен. В другия край, на верандата Тамара преглъщаше шумно.
– Момичетата ми. Липсвахте ми, толкова много.
Тамара подскочи от креслото и влезе в дневната.
– Мая, Рая, десет и половина е. Докторът няма да ни чака с часове!
Огнян извърна глава към Тамара с въпрос в очите.
– Имат час за зъболекар. В Париж явно не държат особено на тези неща. Хайде хубавици, ако ще закусвате, моля да се донесете в кухнята.
Двете момичета се размърдаха и с кисела физиономия се запътиха към кухнята. Огнян се изправи и ги последва.
– След зъболекаря какви планове имате, красавици?
– Ами мама иска да ни заведе на някакъв нов СПА център, говореше Мая.
– Ще дойдеш с нас нали тате?
Огнян усети острият поглед на Тамара в тила си. Обърна се, шестото му чувство рядко го лъжеше. Тамара запази леденото си изражение.
– Баща ви ще ви изведе на друго място, предполагам по-късно.
Думите и не бяха изненада за никого.
Огнян нямаше желание да спори, нито да влиза в разговори с Тамара. Целуна двете момичета, прегърна ги силно, после и Оли получи неговата част от ласките.
– Пожелавам ви разкошен ден, довечера ще ви изведа, убеден съм ще бъдете още по-красиви. Тамара в 8:30 удобно ли е.
– Да тате – в един глас отговориха момичетата.
– Къде ще ходим? – не въздържа любопитството си Рая.
– Изненада художничките ми, потърпете. Искам ви прекрасни...
© Весела Маркова Todos los derechos reservados