Не, не мога да се изразя... Мълча... думите са заробени в гърлото ми... не, не мога да се изразя!
Може би съм прокълната да бъда няма, а може би аз да не разбирам посланието на този свят. Езикът ми не е достатъчен, за да изразя чувствата си, за да изригна вулкана в себе си - не съм намерила подходящи думи от никой друг език. "Ако  думата е сребро, мълчанието е злато" - колко истинна е тази пословица, златото ме залива като водопад всяка секунда, подкупиха ме те, продадох себе си. За да бъда тази, която не съм.
    Какво да разкажа пък, нека другите да говорят вместо мен, те знаят. Те са поставили законите, а аз съм клоунът в цирка. Или трябва да нося този товар, или да се предам, не трябва да покажа "пиянството" си.
    Не мога да се изразя, да, мълча, също като нощните звезди, блестящи в далечината - аз блестя, с бледото си сияние, в далечината - далеч от себе си и от другите. Горя, но ми е близко тлението. В "Млечния път" на моя живот, не успях да загазя млякото, давя се! И аз съм една от тази безполезна тълпа. Движа се с тях, в пътешествие съм - безцелно, търкаляща се, влачеща се, безволно пътешествие. Нали казвам, аз и аз съм в течение, знам какво не мога да изразя. Да беше възможно на себе си да се изясня, да имах специална "инструкция" за себе си, да имах различни бутони за различни дейности. А, какво значение има всъщност, аз без това съм робот, назубрих стъпките си дори - ляво, дясно - аз съм само "бледо копие", бледо подражание на човека.
    Не, не мога да се изразя, закачвам обява върху себе си, "спешно търся доброволен учител, за да ме научи - как се става човек!". Или аз не съм човек, или вече се съмнявам в съществуването ми. Или трябва да намеря път за спасение, или трябва да намеря "трон" в кръстопътя на безпътието. Минавам през пясъчни бури в пустинята, която аз сама създадох вътре в себе си, виждам безбройни оазиси, тичам след лъжовни цели, "погребете ме в тази пустиня, нека се задавям в своя пясък - смъртта, не е далечна, не". Не, не мога да се изразя.
      Не, не мога да се изразя, вътре в мен съществува една друга "АЗ", или всъщност "истинската аз". Освен мен, никой не я вижда, тази другата, но аз знам, че тя е в мен, но тя не може да се прояви, заради тази същност, която съм сега.
    Не мога да се изразя, химикалът ми, или клавиатурата ми пише глупости в страниците на  този "new-Microsoft word". Дали сега тези мисли са мои, или това е пак програмирана система върху мен. И компютърът е като мен, показва възможностите си, само когато бъде докоснат - за него в клавиатурата, а за мен чувствата ми.
   Няма да гледам назад в миналото си, "ако човекът беше създаден да гледа назад, главата му щеше да бъде обърнат назад, а не напред", но аз не мога да гледам и напред - тъмнина. Аз съм от виждащите слепи, забравила съм някъде розовите си очила и днес не ми се търси. В тъмнината се надявам на една светла ивица светлина, излъчвана от далечна, запалена свещ. И аз бих искала, поне своята вселена да осветя, ноооооооо, не, не мога да се изразя.
    В очакването на утрешния ден, вътре в мен се задавят глъчки. От едно утре, тези "утре"-та, на които безпрекословно се доверяваме, че ще настъпят, може би тогава и аз ще се променя и да се превърна в човек. Или може би, ще стане някакво чудо и ще се събудя като "друга" в "утрешния сутрин". Може би трябва да започна от самото начало, да тегля един черен молив върху себе си - този път не на очите си. Каква полза от това, де да можех да се изразя правилно, с един "хокус-покус" мога ли да променя - не, нека с времето да се "ерозирам". Да се "ерозирам", без това тялото ми (от пръст) няма никакви корени, за да се задържа, и клони нямам, с всяка буря се отнасям. Една кална вир - тека от моето речно легло, безцелно, надявам се да стигна на някое море и да се влея.
    Не, не мога да се изразя, аз съм само една пешка, напредвам квадрат по квадрат, ще бъда матиран, това се знае, един пръст ще ме оттегли от играта, обезценена - ще ме свали от трона.
    Нито е лудост това в мене, нито безпорядък, като възел съм, аз се завързах, но сега не мога да развържа. Всъщност, аз  не съм нищо, трябва да се помисли върху това - какво означава нищото!