Посветено на Селена - една истинска приятелка!
Лейла беше едно много красиво и добро петнадесетгодишно момиче.
Откакто се помнеше, винаги беше център на внимание, беше обгрижвана от всички и - нещо рядко срещано - уважавана. В училище беше любимка на учителите, отличничка, но никой не я мразеше или нещо такова. Обичаха я и се гордееха, че я познават.
Лейла не можеше да се оплаче от каквото и да било - чудесни родители, приятели, живот. Тя сякаш не беше се докосвала никога до нещастието. Сякаш винаги беше живяла в един розов свят, където всичко е някак лесно и приятно...
Беше вечерта на шеснадесетия й рожден ден. Естествено, празникът нямаше как да мине без голям и пищен купон в огромната къща, в която Лейла живееше. Имаше много гости и забавления. Всички празнуваха с рожденичката и на никой не му се искаше да си тръгва, но дойде време и за това. Възпитаната домакиня си каза "чао" с всеки един от гостите и благодари, че е бил част от празника й.
След около половин час Лейла легна да поспи от уморителния ден. Все пак - стана на шестнадесет. Хубавото беше, че на следващия ден не беше на училище и щеше да може да поспи, колкото иска.
А само ако знаеше какво ще сънува и как сънят й ще промени живота й оттук нататък... Само ако знаеше....
След като си легна, почти веднага заспа...
Лейла се озова на непознато място. Може би непознато на пръв поглед, но вътрешно тя усещаше, че и преди е била там. Около нея всичко беше в зеленина - храсти, тревички, цветя, дървета. Тя се усмихна и реши, без никакво колебание, да продължи по тънката, криволичеща нанякъде, пътечка. Видя какво ли не край себе си - бягащи зайчета, пеещи птички, катерички - катерещи се по дърветата. Красотата и спокойствието бяха навсякъде около нея. Така беше и в реалния живот. Тя не бе се сблъсквала с това, което й предстоеше да види, а и не подозираше дори...
Крачеше със смела и бодра крачка напред и не се страхуваше от неизвестното. Напред и напред, докато не стигна до мястото, където пътечката се разделяше на две. Да, тя беше на кръстопът и трябваше да реши по кой път да тръгне.
Първо тръгна по лявата пътечка, но се се върна. Промени решението си и тръгна по дясната.
Продължи да върви както и в начало - ведро, без да дава вид на уморена и спря. Спря пред нещо като огромен лабиринт. Като онези, които беше гледала по филмите за царе и принцеси - направен от храсти и сякаш безкраен.
Почувства странното желание отново да продължи напред и да влезе, но за секунда спря. Помисли си, че не е много правилно. Ами ако не намери изхода? Ами ако не успее да намери път обратно? Какво ще стане тогава?
Все пак многото въпроси някак си бледнееха пред желанието й да се впусне в лабиринта и тя го направи.
Направи крачка напред и после още една, и още една...
Там, в лабиринта, отново всичко беше адски красиво. Имаше много рози по стените и какви ли не други цветя.
Изведнъж обаче Лейла видя нещо като врата с една от стените на лабиринта. Помисли си, че е изход и я отвори...
Тогава видя нещо странно - зад вратата се криеше нещо като класна стая. Любопитството у младата госпожица надделя и тя влезе. Реши да седне на най-задния чин, за да не й обръщат много внимание. Всъщност, сякаш никой не я виждаше и тя се почувства доста обидена от този факт, защото не беше свикнала да не забелязват присъствието й.
В същия момент в стаята влезе едно дребничко момиченце с руси, дълги коси, сплетени в две плитки, почти до кръста. Докато я гледаха да влиза, всички други деца започнаха да я целят с хартийки, боклучета или каквото им попаднеше, а малкото момиченце просто си седна на чина - онзи, най - отцепения в другия край на стаята, и заплака. Останалите деца започнаха да й се смеят и да я наричат ревла.
Лейла се почувства ужасно и започна да се кара на децата, но те сякаш не я чуваха. Тя продължаваше да вика колкото сили има, но напразно.
Разплака се и веднага се обърна, за да излезе през същата врата, през която и влезе. Отвори я, затръшна я след себе си и отново се озова в лабиринта. Продължи нататък, наранена и тъжна от това, което видя. Никога преди не си беше представяла, че може да съществува такова отношение към някого. Все пак към нея всички винаги се държаха с уважение и й се усмихваха мило...
След като повървя малко, пред нея видя още една врата. Ах, колко й се искаше този път да е изход. Беше започнала да не харесва мястото, където попадна. Понечи да отвори вратата и зад нея видя малко момиченце, стоящо до разплаканата си майка. Лейла, без да се замисли, влезе и беше така учтива да попита дали може да помогне. И този път обаче сякаш никой не я чу - нито майката, нито момиченцето. Реши да не нахалства и тръгна да се връща, но точно тогава чу малкото дете да казва на майка си, че всичко ще се оправи и да не се притеснява.
Майка му обаче започна да плаче още сърцераздирателно и не спираше да повтаря, че нямат никакви пари и просто няма начин да се справят дълго време още...
Лейла отново изпадна в ужас, както беше в онази класна стая.
Разплака се и веднага се обърна, за да излезе през същата врата, през която и влезе. Отвори я, затръшна я след себе си и отново се озова в лабиринта. Продължи нататък наранена и тъжна от това, което видя. Никога преди не си беше представяла, че може някой да изпитва липсва на пари. Все пак самата тя растеше в охолен живот и никога не беше лишавана от каквото и да е било...
Вървейки напред, само се молеше, ако скоро види врата, да е врата към отново онази пътечка. Не й харесваше в лабиринта и вече съжаляваше, че реши да влезе.
И ето... няколко минути по-късно отново срещу Лейла се появи врата. Тя се втурна към нея й я отвори, но какво видя зад нея - училищен двор. Помисли си, че тук може би няма да е толкова ужасно, както зад предните две врати и влезе. Седна на една от пейките и се заслуша в разговорите около нея. Този път реши да не казва каквото и да е било, защото подозираше, че може би отново ще се окаже незабелязана, а тя не беше свикнала с това.
Изведнъж дочу разговор между две момичета от съседната пейка. Говореха си за класното по математика. Едната попита другата колко има и тя й каза, че е получила отличен.
Точно тогава първото момиче скочи от пейката и започна да й вика. Крещеше в лицето й, че не разбира как винаги изкарва отлични оценки, а иначе почти не учи, а все е някъде навън.
Другото момиче просто й каза, че може би е въпрос на късмет и замина към сградата на училището.
Лейла веднага се обърна, за да излезе през същата врата, през която и влезе. Отвори я, затръшна я след себе си и отново се озова в лабиринта. Продължи нататък наранена и тъжна от това, което видя. Никога преди не си беше представяла, че може някой да съществува така завист. Все пак тя също изкарваше само отлични оценки без да учи много-много. Но никой не се държеше така с нея...
Ужасно разочарована и някак си изтощена, Лейла вървеше напред из лабиринта. За нейна радост обаче най-накрая откри изхода. Буквално изхвърча през него забързана и дори не се обърна назад. Озова се отново пред онази криволичеща пътечка. Разбито и разплакано, момичето просто падна на колене и извика с колкото сила имаше.
© Плами Стойкова Todos los derechos reservados