Усещах болката от влаченето по пода, усещах болка в китките си, някой ме държеше за ръцете, дърпаше ме по пода и крещеше името ми...
Не можех да отворя очи, чувствах клепачите си толкова тежки. Сякаш бях труп, но душата ми още живееше в мен. Бях будна и жива, но тялото ми бе умряло отдавна. Исках да се събудя, да кажа, че съм добре, но сякаш някаква ужасна сила притискаше гърдите ми и не можех да стана.

Преди съзнанието ми да се събуди в мъртво тяло, се опитвах да се самоубия. Исках да сложа край на всичко. Чувствах се като най-жалкия и безсилен човек на света. А всъщност нямаше какво още да искам от живота, имах приятели, момче до себе си, което ме обичаше, семейство, дом, подкрепа...Нямаше от какво да бягам, нямах врагове, нямаше от какво да се страхувам, никой не би ме наранил. Но мисълта, че изгубих себе си, че самата аз пропилях живота си за една нощ, ме убиваше бавно. В последните седмици се бях променила много, всички го забелязваха и се притесняваха за мен. Бях станала раздразнителна, не сдържах думите си както преди, държах се гадно с приятелите си, постоянно се карах с всички, бях объркана, самотна дори в компания. Не знаех какво се случва с мен. Може би, постъпвах грешно. Може би бях извършила лоши неща и сега живота ме наказваше. Не бях на себе си, губех себе си и се преструвах на образа, който ми бяха описвали другите. Нещастна до болка, нямах успех в нищо, сама съсипвах живота си, мисълта, че не знаех какво става, ме довършваше. В една нощ изгубих двете най-скъпи неща в живота ми, нагрубих и двамата, скарахме се, първо приятеля ми, отхвърлих го, държах се гадно, не исках да го нараня... А после и тя, най-добрата ми приятелка, човекът, който е бил до мен години наред, човекът, който ми е помагал за всичко, бил е до мен, бил е готов да даде и себе си заради мен, а може би точно нейния глас чувах да ме вика в момента.

Все още имах ужасна болка в стомаха, а може би бях умряла... Изведнъж движението спря, думите започнаха да заглъхват в главата ми, животът ми прелиташе, момент след момент, а толкова много усмивки видях, толкова много щастие и почти никакви сълзи. Аз не можех да плача Казах си, ако не до сега, сега вече умирам... Незнайно как усетих нещо мокро по бузата си, дали това бе сълза, как можех да плача, след като съм мъртва, а може би не бях. Толкова много въпроси се опитвах да си задам, докато не дългия ми петнадесет годишен живот минаваше зад затворените ми клепачи. Удар, гласове, хората крещяха, светлини, имаше хора около мен. Някой ме буташе силно, явно се опитваха да ме събудят, чувах гласовете им много мътно, но успявах да различа какво казват. Чувах как говорят, че съм зле, викаха ме по име, усетих как рязко и болезнено игла се забива във вените ми, опитах се да изкрещя от болка, но не успях. Беше като онези кошмари, които сънувах всяка вечер откакто се помня. Не знаех от колко време се намирам в това състояние, малко или много не можех да дам определение за нещо, което дори не съществуваше. Мисля, че вече бях в линейката, на път за болницата, някакви течности минаваха през вените ми, обля ме студена пот, чувах ужасното дрънчене на системите до главата ми и как лекарят се опитваше да чуе сестрата, която викаше от другата страна на тялото ми. Точно когато линейката спря, успях да различа какво казва тя, може би несъзнателно го извика."Тя е в мозъчна смърт". В училище бях добра по биология, знаех какво е мозъчна смърт, всъщност, казваха, че съм в кома. Но що за нещо беше това, аз си бях жива, човек в една рамка, една клетка, тялото ме спираше, не можех да си тръгна, не можех и да се събудя.

Местеха ме, в операционни, в стаи, опитваха се да ме спасят, но винаги имаше някой, който плачеше над мен. След дълги часове, прекарани в упойка, умът ми все още беше жив. Все още се опитваше да накара това проклето тяло да диша, да крещи, да се събуди. Постоянно имаше хора около мен, близките ми, приятелите, ден и нощ различна ръка държеше моята, ден и нощ усещах студенината на различни сълзи, а така исках да се събудя, да им кажа, че съм добре, че съм жива. Как така толкова исках да изчезна от този свят, а сега искам не само да отворя очи...

В един от поредните дни, в който вече бях свикнала с мисълта, че няма да живея, че не заслужавам да имам това, което си отнех. Имах твърде много време да мисля, но не и да кажа сбогом на приятелите си. След ужасно много време прекарано в това състояние, с всеки изминал ден по-малко и по-малко чувствах себе си, все по-малко и по-малко хора ме посещаваха, всички бяха изгубили надеждата за мен. Надеждата за първата ми усмивка след смъртта. Лекарите просто минаваха през стаята ми, поглеждаха машините, които така или иначе не ми помагаха. Един от всички еднакви дни дочух гласа на майка ми, разговаряше с лекаря, докато се опитвах да чуя какво точно я кара да подпише, някой много силно стисна ръката ми, за първи път от времето в това състояние усетих истинска болка. Разбрах, че най-добрата ми приятелка е дошла, идваше доста често, говореше ми как върви живота, колко липсвам на всички, че приятелят ми не можел да си намери нова приятелка, галеше косата ми. И този път бе дошла, някакво странно чувство се породи в мен, предчувствие за нещо лошо, сякаш болката от нея мина през ръката ми и се гмурна направо в мен, нещо ми казваше, че това е краят на това ми съществуване. Колкото и да ме болеше, аз бях благодарна и на това, въпреки че не можех да им кажа нищо ги чувах, знаех, че са там. Чух стъпки приближаващи към стаята и веднага разбрах, че ще изключат животоподдържащата машина. Опитах се да стисна ръката на момичето до мен, което не виждах, усещах, че тя ставаше все по-нервна и по-нервна. Чувствата й бушуваха вътре в мен. Чух вратата да се отваря, лекарят каза "Таня, искаш ли да го направиш ти?" Чух разтреперан глас да отговаря "Да". Не можех да ги спра...

Някой прошепна в ухото ми "А нима трябва да живееш в небесата за да си ангел? Било то само нечий!?", краят бавно настъпваше и не можех да го спра. Последното, което чух преди да усетя, че се давя бе, "Обичам те Гери, винаги ще те обичам", гласът на приятеля ми, момчето, което обичах... Имах чувството, че се давя, бавно всичко изчезваше, не можех да мисля вече и усетих последната сълза да се стича по лицето ми...