Емиграцията е улица еднопосочна. Връщането е възможно само посредством още една емиграция. Това да го знаете от един емигрант. Да ви е ясно, че заминете ли веднъж, цял живот ще заминавате.
Останете ли, също няма да стоите на място. То корабът на обществото си се движи по своят си път, независимо дали го искате или не. Нищо не стои на място. Останете ли, то неминуемо ще емигрирате в бъдещето на страната в която сте останали, незавсимо дали това ви харесва.
В този смисъл неемигранти, като такива няма. Има само хора, които живеят със желанието да променят живота си, и такива, които желаят живота им да остане неизменен.
Всички младежи са емигранти по своята същност. Ако не емигрират от континента или страната в която са израстнали, то те ще емигрират от града или дома в който са родени. Не винаги, но в повечето случаи. Тези, които остават да живеят в бащините си къщи в наше време са рядкост.
Емиграцията се е превърнала в новата норма, уседналостта в отклонение.
Кога ли стана това се замислям. По време на моето детство и юношество, не беше хич странно да останеш да живееш с родителите. Във времената на моите дядовци и баби, да излезнеш от бащината къща, да оставиш семейните ниви и животните, и да тръгнеш по света се е смятало са лудост.
Постепенно става всичко. Много бавно и постепенно, и може би затова окото ни не забелязва движението и грешно го приема за спокойствие. Позмислете си само с каква огромна скорост се движи планетата ни, и все пак за нас най-стабилното нещо на света е земята под краката ни.
Детството ми беше хубаво, спокойно, ведро. Растях обграден с любов и грижи. Разбира се че обичам страната в която съм израстнал. Това е може би най-близкото понятие до земен Рай, което мога да си представя.
България на моето юношество се оказа Друга Земя. Всичко, познато ми от детството започна да се руши. Това ме стресна. Това повсеместно разрушение, неизвестна и плашеща промяна, нови отношения между хората, нов морал или може би липса на такъв, нови дрехи, нови хора, нови приказки. Страшно.
Не бях свикнал да се боря или да се адаптирам. Не ми се беше налагало. Емигрирах в търсене на стабилност, а се натресох на истинският, вечно променящ се, непредсказуем, безкрайно страшен, и невероятно чудесен Живот.
Днес вече знам, че всичко се променя, Земята хвърчи под краката ни с бясна скорост, живота около нас се върти, като въртележка и се сурга надолу-нагоре като влакче на ужаса. Всичко е временно. Даже и това. Ето аз написах тези редове и съм вече различен. Различен от самото изказване на тези мисли, от написването им от...
България на моето детство е далеч от мен. Невъзвратима е тя днес. На нейно място има друга страна – едновременно близка и чужда. Аз не мога да подходя към тази България по друг начин освен, като емигрант. Та аз даже не говоря и езика. Говоря го, но различно. Обръщам се на „Вие“ към непознати, не изпозвам думички, като „яко“, „фрешче“, „копеле“, избягвам фрази, като „Ти кой си бе?“ „Ще те размажа.“, „Духай супата бе шибаняк“ и други такива. Говоря спокойно, меко и внимателно. Веднага се разбира, че съм чужденец.
Свикнал съм да гледам хората в очите, да се усмихвам, да поздравявам. Погледа ми не е навъсен изпод вежди. На улицата, в трамвая, в метрото отстъпвам място на жени и възрастни хора. В магазина чакам търпеливо да ми обърнат внимание след като свършат с предишният клиент, на опашка не се залепвам за стоящият пред мен, а спокойно си чакам да ми дойде реда.
Да чужденец съм, но не от друга страна, а от друга епоха. Така растях, така съм свикнал да се държа в България.
Като бях млад в България през лятото беше парад на късите полички и гащета и изрязаните блузки при жените. Косите бяха на опашки или вдигнати, момичетата бяха светли, красиви, усмихнати и шумни. Гледаха те в очите и ти се усмихваха.
Е, днес, на тази ми възраст, няма за какво да ми се усмихват ще кажете. Така е. Но къде са късите им поли, къде са деколтетата, къде са смеха и шумните разговори с приятели на тяхната възраст, къде отиде открития, смел поглед на българската девойка?
Наше познато момиче от САЩ, беше дошло на свадба в България и излязло, както си е свикнало в Америка – къси гащета и фанелка с деколте. Разказа ни, че се е принудило да се прибере в къщи да се преоблече поради прекалено похотливите погледи на мъжете по улицата. Жалко.
А какви мъже има по улицата? Може би не съм прав. Все пак аз живея покрай Лъвов мост, но ми се струва, че българските мъже са много по-смугли, по-бръснати, по-агресивни от тези в моето юношество.
Неотдавна моята дъщеря ме порази с една история. Тя се занимава с изследване на проблемите на бремеността при непълнолетни в САЩ. Това е доста сериозен проблем тук. Доктора с който работят я попитал за произхода и, и като разбрал, че е българка и казал. „Чудесно, та в България има същият проблем – много голям процент бременности при непълнолетни“ Дъщеря ми започнала да спори с него давайки за пример нашето семейство, това, на чичо и, вуйчо и и братовчедките, но американеца извадил официална статистика и и доказал, че по този показател – бременност при непълнолетни, България се нарежда на едно от челните места в света.
Да, корабът си върви и изглежда докато аз съм емигрирал в САЩ, други българи са емигрирали също оставайки в страната. България е станала страна, където все по-ясно изпъква култура различна от тази в която съм израстнал. Тя се налага във всичко – говор, музика, танци, облекло, социални взаимоотношения, икономика, политика.
Излиза, че днес ако емигрирам в България ще съм част от българската диспора която макар и още неосъзнала вторичната си роля, отдавна вече е изпуснала лидерството си в повечето сфери на живота.
Все още литературата е на български език, но в нея превалират преводните книжки. Превеждаме повече западна литература и по-малко руска. Почти съвсем не превеждаме турска, арабска или индийска литератуура. Така определящата култура в България остава без възможност за развитие и одухотворяване.
Идеите на западният либерализъм са чужди на културно-определящите слоеве на България. Българската интелигенция и българският народ говорят на съвсем различни езици. Не е чудно че народът изпростява и озверява. Чудното е, че само толкова е изпростял и озверял. Все пак има и Стоян Николов – Торлака, и Хасан Ефраимов. От време на време излиза по нещо на български, което увлича вниманието на обикновенните хора, но то не стига до пазара, не се разпространява активно и е достъпно само за ограничен контнгент.
Всъщност, като се замисля, българите днес играят в България почти същата роля, която са играли по време на Турското робство. Те са икономическата движеща сила на територията, без да са културно и социално водеща сила. Различна култура расте и се развива подхранвана от труда на българите. За много българи от моето поколение, тази нова култура е също толкова чужда, както и за мен, но за младите поколения българи, това вече не е така. Те се адаптират много успешно. Някои се затварят в тесни приятелски групички, но повечето съзнателно, или не се циганизират и турцифицират.
В това съзирам една огромна несправедливост, но не е ли несправедливост всяка една промяна, за тези, които тя отрича? Аз се трудя за да расте и да се развива американската култура. Това е нормално, защото съм емигрант. Моите приятели от детинство се трудят за да расте и да се развива циганската култура и турската култура. Те също са емигранти, независимо, дали го разбират или не.
Българската култура е сведена до новото от преди освобождаването. Тя се поддържа и движи напред от дарители, възрожденци и апостоли. От време на време, когато се върна в България имам щастието да ги видя. Учавствам в издаването на едни безплатни сборници с българска литература и обикновенно присъствам на представянето на сборниците. Там ги виждам – съвременните възрожденски хъшове. Те излизат от прашните си апартаменти, стават от клавиатурите на едвам работещите си, кой знае от кога не сменяни, компютри и идват на тези представяния. Идват, като пеперуди към светлината. Очите им блесват, гласовете им гърмят, думите им изгарят.
Ако съм късметлия, пийвам по някоя ракия с тези от тях, които имат време за това, сядаме за кратка раздумка и те тръгват отново по страната да вършат възрожденското си дело. Всеки по малко, най-често в изолация един от друг, стотици хора в България вършат едно и също – раздухват пламъчето на българщината и не му дават да загасне.
Не знам по-хубаво място да емигрирам от тази страна на новите български хъшове. Харесва ми безнадежната им борба, сами срещу света с неговите закони. Та тази борба е толкова българска! Спомнете си за Черешовото топче. Колко сила и желание за промяна има в този акт, и колко безнадежно е да се опитваш да спреш стоманените оръдия на империята с дървена артилерия.
Няма разлика от тогава до сега. Светът гърми с английска, руска, китайска, арабска, турска реч, оръдията на медиите бълват огън срещу неукрепналите бастиони на младежкото съзнание на нашите деца, а ние издаваме безплатни сборници, литературни списания и правим литературни групи и конкурси, които никой освен нас не чете.
Е ,какво пък, докато има хора, които намират смисъл в безнадежното, докато има майстори на Черешови топчета, все ще има българи и българска култура.
Все пак някои неща си остават непроменени.
Не всичко е емиграция!
© Немо Todos los derechos reservados