Небесно вино

НЕБЕСНО ВИНО

„В Памет на Учителя Ал Халладж. Един от моите Небесни Учители“

       -  Братко Ал Хаир! Най-накрая ти успя! Завърши едно от посланията на Живота си! Откровението на Душата - чудесна книга със стихове! Израз на вдъхновението от живота, на красотата от съществуването, на полета на духа, на истинното възприемане на действителността! Вече си Наш Брат! Добре дошъл в „Небесно вино“! Ние суфиите те приветстваме с любов и пълнота! Ти вече си един от Нас! Добре дошъл! - като каза това Ал Халладж се поклони съвсем естествено на мъжа, който седеше срещу него- Още днес ще дам заръка на Мансур Ибн Хали да я препише в няколко десетки броя, за да можеш да я разпространиш сред повече хора, които жадуват „Небесното вино“- Пътя към Великия! Да се Свети Името му!

       Страноприемницата, с десетките запалени свещи, които тихо пукаха и искряха, сякаш разпалени звезди, изглеждаше като в екзотична приказка. Ал Хаир се поклони дълбоко на своя Учител и смирено приседна на стола до него. Дълъг беше неговият път сред тези мъже, които бяха олицетворение на истинския живот в неговата пълнота, съчетана със смирението на прозрелите отвъд чертата. Той погледна с любов Ал Халладж и вътрешно му благодари с цялото си сърце и душа! Учителя усети това и го дари със своето Благословение! Братята тихо запяха една от своите магически песни, пред която цялата природа стихваше, от звуците на която дори животните присядаха на земята, а хората отлитаха някъде далече, далече сред звездите и не искаха да се завърнат тук долу, в този така труден за тях свят.

       Пътеката беше осеяна с много камъни и тръни, които се опитваха да спрат всякак, запътилия се устремно по нея мъж, облечен в дълга дреха, с тънка препаска по средата. Ал Хаир вървеше вече седми ден сред пустошта, но не намаляваше своя ход. Оставаха му още няколко часа до поредното поселище, което беше негова цел. Там той щеше да потърси съмишленици и да предаде своите откровения с думи и на хартия- стиховете си. Първите постройки на селцето се показаха и той побърза да открие страноприемницата в него. Видя  я съвсем скоро сред няколкото струпани, като детски кубчета сгради. Влезе в нея, поздрави и седна кротко на първата му се изпречила, свободна маса. Поръча си шербет и питка, не беше хапвал нищо повече от три дни, а водата му беше свършила предния. Сипа си от каната на масата вода и пи дълго и с благодарност! Огледа около себе си. Имаше няколко пълни маси. На тях мъже разговаряха тихо за нещо и почти не му обърнаха внимание. След като донесоха поръчката му, той хапна и не след дълго извади свитъка с поезията си и изрече с висок напевен глас:

Пеперудата,
кой ли може да я има?
Може би е Вятърът,
който нежно носи я?
Или цветето което,
дава от нектара си?...

Никой, Тя е Свобода
и принадлежи на Себе Си!

Всички погледи моментално се устремиха към него, хората наостриха уши и зачакаха какво ще бъде продължението, а то не се забави:

Вятърът, 
защо така е неспокоен,
изследва всичко непрекъснато!
Ту лудо втурва се нанякъде,
ту стъпва лекичко на пръсти!
Един път е дете немирно,
друг път - старец белобрад.
Понякога е буйна хала, 
а после нежен, твой любим!...

В контрастите, Той търси Себе си
и в тях, след дълъг път, намира се!

Хората реагираха съвсем спонтанно и одобрително зашумяха. Ал Хаир продължи:

Пчелата,
тя винаги е неуморна.
Лети от цвят на цвят.
По цял ден 
от зори до мръкване, 
тя търси свойта Благодат!

Нектара на живота истинен,
Тя пресъздава в своя Свят!

Това ги накара да настръхнат и те с нетърпение зачакаха следващото откровение:

Защо ли камъкът така тежи?
Аз знам, но вие ми кажете!...
Притеглила го е Земята
с прегръдка майчина и нежна,
не иска тя да пусне своето дете!
А той щастлив е с Нейната Любов,
в семейното гнездо е толкова уютно!

Тук последваха бурни възгласи и  всички сякаш бяха едно с разказвача-поет.

      Вечерта мина бурно. Накрая всеки искаше да се докосне до Ал Хаир, до дрехата му. Викаха му: “Светещ“ и благославяха Великия, за това че го е изпратил при тях! Най- видния представител на селото го покани да погостува при него и семейството му. Така отминаха няколко дни в които Ал Хаир четеше поезията си на всички, предаваше учението на Учителя и беше почитан като светец. Но… дойде денят в който трябваше да продължи своя път. Подари свитъци със своята поезия на хората, които могат да четат и продължи нататък. Пътеката беше осеяна с много камъни и тръни, които се опитваха да спрат всякак, запътилия се устремно по нея мъж, до следващото поселище имаше десет дни път, но „Небесното вино“ извираше навсякъде, където и да отидеше неговият Небесен пратеник- Ал Хаир…

Ахаиръ  10.03.2017