Ху беше прекарал в Австралия само три години, но не можеше да не забележи, подпомаган от демоничните сили, които го бяха белязали до живот, че тук се разхождаха твърде много хора без души. Това място сякаш беше тестов полигон за души, които не знаеха къде да отидат. Понякога излизаше да се поразходи, но това беше много рядко. Бизнес операциите в империята на Гао бяха реорганизирани и Ху мислеше за нещо голямо. Празнотата на душата беше нещо, което караше Ху да се чувства с още по-голяма тежест в самия себе си. Сякаш едно огромно парче олово беше заседнало и отказваше да излезе оттам. Сякаш така някак беше по-правилно. По-необходимо. По-удобно.

- Колко ли е ужасно да се разхождаш наоколо без душа? Колко безсмислено и тъжно?

Макар и да знаеха, че Ху беше едва ли не демон, той помагаше на вдовиците и сираците. Имаше хора, които бяха изпитали щедростта му. И при това го правеше съвсем приятелски. Без да иска нищо в замяна. Освен вечна служба. Така създаваше огромен брой поддръжници, които винаги му бяха задължени.

С течение на времето Гао осъзна колко силен става Ху и всичко свързано с него. Това само го радваше, защото сблъсъкът с мегакорпорацията беше вече наистина неизбежен.

Носталгичната атмосфера на Австралия не можеше до безкрай да запълва един проблем, който трябваше да бъде решен - рано или късно.

Ху вървеше по една тъмна уличка - без охрана. Навярно така беше вървял и Яшимара, когато го бяха кастрирали. Но Ху нямаше как да знае това. Нападателите бяха трима. Единият се опита да събуе панталоните му. И въобще да го съблекат. Навярно бяха някакви скитници. Ху никога не ходеше скъпо облечен. Но явно костюмът му - въпреки невероятната си скромност - все пак беше привлякъл вниманието им. При това едва ли беше за добро. Скоро и другите приближиха с явно намерение да оголят гениталиите му. Ху сам захвърли дрехите си, което ги озадачи. И не, не го сметнаха за смахнат ексхибиционист или пък някакъв ненормалник. Вътрешно усетиха смъртна опасност. Но нямаше как да се връщат.

- Не е разумно да ходиш сам по тъмно. Може би отдавна имаш лоша слава. И не е нужно да помагаш на онези. Те са обречени. И не го заслужават. Дълбоко в душите си те те презират! Искат твоята смърт! Смятат те за демон! И за един ненужен кръвопиец!

Пред очите им се разкри огромната му мъжественост, полуобгърната от мрака. Ху също подобно на Яшимара, Кеничи и Гао беше надарен като кон. Но нямаше да се даде да бъде кастриран или пък убит от някакви самозванци.

Младежът спокойно ги остави да приближат още малко. Само още една крачка!

- Смятам, че сте усетили студения полъх преди малко - тихо каза той.

Тримата се объркаха. За какво говореше по дяволите? Какво искаше да каже?

Тогава забелязаха червеното небе. Огънят наближаваше с невероятна скорост.

- Все още имате време - предупреди ги Ху.

И тримата бяха обаче от китайската диаспора или поне приличаха на азиатци. Някои от тях имаха ферми недалеч от тук - може би на около час и нещо път. И сега усетиха в далечината, че горят собствените им имоти.

- Какво е чувството да усещате, че собствените Ви животи се разпадат? - повтори Ху. - Ако сте изпратени от мегакорпорацията, днес нямам намерение да умирам. Но ще си платя дълговете. До последния цент!

И тримата искаха да избягат, но не можеха. Макар и далече огънят напредваше с опустошителни темпове. Сигурно след половин час можеше и да е при тях. А може би дори и след петнадесетина минути. Нямаше кой знае какъв смисъл да бягат. Може би хиляди акри бяха обхванати от безмилостната стихия. Може би това беше поличба. Може би дълбоко в душите си те усещаха, че бяха сбъркали. Който и да беше този, изглеждаше, че знаеше добре за какво говори!

- Момчета, животът е танго на маски. Нали не искате аз да сваля своята? - привърши Ху.

Те мълчаха.

- Ние двамата с баща ми Ви дадохме шанса да дишате, да притежавате собственост на чужда земя. И единственото, което се иска от Вас, е да си свършите работата.

- Но онова, което искаш от нас за мината, е безумие. То дори няма как да стане - възрази един.

Ху бавно го погледна.

- Не е нужно да Ви харесва или пък да го мислите толкова. Просто го свършете. Това трябва да реши проблема. И толкова. Скоро ще приберете застраховките от запалените си домове. Те не Ви трябват. Единствено погасяването на дълговете Ви има реално значение. И освен това ще трябва да щурмуваме диамантената мина.

- Но защо ти трябваме? - недоумяваха те, наблюдавайки голия младеж, зад когото беше невероятната мараня и бруталната жега, която горенето на сухата трева създаваше.

- Мината има капитали за почти три, а може би дори и четири милиарда долара, ако приспаднем някои бъдещи вземания. Така че спокойно сме я застраховали при няколко различни застрахователи за поне два пъти повече. Технически погледнато, тя струва много, много повече, но успяхме да ги убедим на тези условия.

Започнаха да схващат размера на измамата.

- Значи наистина отиваме на война? - отвърнаха те.

Адската аура на надарения младеж ги омагьосваше. Ху бавно облече дрехите си сякаш нищо не се беше случило. Въпреки че този разговор щеше да промени много животи. Беше прав като беше казал, че пътят на мрака беше тъжен. Но Ху никога не беше вървял по никакъв друг.

- Изгарям всичко зад Вас, за да не Ви тегли натам сърцето. И най-важното, за да разберете, че всичко е преходно. Както аз самият съм гол и нямам нужда от тези дрехи, за да оцелея, така и Вие ще тръгнете на поход без да съжалявате за нищо. Не забравяйте, че двамата с баща ми Ви създавахме условия за този начин на живот през всичките тези години. Как мнозина създаваха потомство. Градяха бизнесите си. Създаваха приятелства. Беше истинска радост да видим как Вие се натурализирахте и живеехте сред цялото това мъртвило в цялата тази пустош. Сега, когато е време да си тръгнем, не трябва да съжалявате за нищо. Ние сме само временни посетители. И всички бяхме заедно! Но запомнете! Освен да пречиства, огънят може и да наказва!