В Монголия човек можеше да усети душата си близо до Небето. Безкрайната степ - символ на свободата и необятността. Спиритуалното номадство смяташе, че всичко беше едно пътуване, а спиритуалният номад търсеше дълбока утеха и смисъл на съществуване. Тази почти необятна страна беше едно празно пространство - същото касаеше и Вътрешна Монголия, която се намираше на територията на Китай. Това беше място, където човек можеше да остане насаме с мислите си да осъзнае целият смисъл на Сътворението. Свапна беше състояние на съновидение по време на сън. Чрез него самия мисловен процес действаше независимо от тялото и външния свят. Това състояние се наричаше тайджаса, което означаваше пълен със светлина. Това състояние с мисъл насочена навътре беше известно и като второ състояние. Много тънък момент беше, че Дак Хо - в качеството си на Древен практикуваше това състояние и беше постигнал забележителни резултати. Това място беше място на пророческите сънища. Дак Хо беше изпитал странното усещане още когато беше сред безлюдната степ на Монголия, че убиецът го познаваше достатъчно добре и беше наясно, че поне в неговото съзнание той контролираше реалността. Може би щеше да поиска да се приближи и да го довърши - искаше бавно да се наслаждава на тайното си господство.

Великият процес на единение се установяваше посредством смъртта и пак тя беше краят и началото на всеки метафизичен цикъл.

Дак Хо беше натоварен не просто да обедини Древните, но и да консолидира егрегорния дух - беше мислил много, но след пропуска на Алиф - Алиф трябваше да възстанови доверието към самия себе си.

Алиф беше осъзнал нещо странно - Законът за жертвата и Смъртта беше контролиращ фактор във физическия план. Всяко нещо можеше да бъде манипулирано, защото според Китайското Дао всяко нещо притежаваше дух - дори бъдещето или пък ситуацията. Може би беше добре да влезе в съзнанието на този, който се опитваше да го премахне и да го контролира незабелязано - разбира се самото ниво на вмешателството щеше да бъде в пряка връзка с жизнената сила на субекта. Той беше напълно наясно, че елементалите реагираха отвън, проявявайки променения модел на реалността - а това водеше до промяна в клетъчната основа на материята.

За подобни цели обаче, Дак Хо трябваше да вземе съгласието на Древните - иначе самото използване на Китайско Дао без реална причина можеше само да ги накара да загубят доверие в собствената му отговорност на посветен.

Съветът на Древните допускаше подобно нещо само при реална заплаха с цел самоотбрана - и то при условие, че използвалия Китайското Дао щеше сам да поеме тежестта на евентуалния метафизичен дълг. След одобряването на всичко това, Дак Хо щеше да бъде напълно свободен да действа по свое собствено усмотрение.

Древните се бяха събрали на едно от своите места за съвещания - нямаха точна локация, защото можеха да бъдат премахнати от някой член на мегакорпорацията, срещу която водеха война.

Дак Хо се обърна към тях:

- Беше ми съобщено, че със сигурност някой ще дойде за мен - има вероятност да се опита да стигне и до Вас посредством някакво изтичане на информация. Опитвам се да пазя съзнанието си чисто от вмешателства, но все пак е трудно да контролирам всички енергийни канали - има пряка опасност да Вас, затова Ви моля официално да ми делегирате необходимите правомощия и да реша проблема.

Древните имаха нужда от малко време и все пак доводите на Дак Хо изглеждаха твърде разумни - той имаше право и осъзнаваше, че времето беше ценно - нямаше смисъл да рискуват след като знаеха поне малко за евентуалните нападатели.

 - Алиф ще поеме нужната част от работата - изказа своето решение Съветът на Древните. - А ти Дак Хо ще го напътстваш - не можем да си позволим да губим Древен от такъв ранг.

Дак Хо реши да се съгласи с останалите. По принцип нямаше лошо Алиф да свърши нещо, което беше толкова рисковано, но ако се провалеше, щеше да стане доста сложно - нямаше съмнение, че онзи отряд щеше да пристигне и трябваше да се внимава.

Алиф осъзнаваше, че подобна задача би изстреляла репутацията му до небето - и най-вероятно Гао Минг щеше да го направи абсолютен отговорник на канала на синтетиката, а също така най-вероятно щеше да запази огромните си правомощия в Корея. Сега той получаваше по петнадесет процента на заработката на Дак Хо и Сео Юн. Това бяха огромни авоари, които той можеше умело да вложи. Алиф осъзнаваше особената си роля в решаването на проблема с Корейската мафия и не на последно място във вярната си служба към Гао Минг. Навремето Гао Минг му беше казал:

- Животът е сън, но и е истински - някои ще сънуват по-дълго, а други няма да се събудят никога от него. Сам избираш от кои искаш да бъдеш, драги ми Алиф.

- В този ден бяха премахнати толкова много животи - отговори Алиф.

Гао Минг остана непроницаем - сякаш това беше напълно естествено - фините вибрации на живота, опериращи в невидимите измерения, му бяха известни.

- Цикълът на Самсара е нещо естествено, но докато не се изтръгнеш от преражданията, няма как да бъдеш наистина свободен - каза Гао Минг. - А жертвата е необходима за трансформацията на духа.

Гао Минг притежаваше невероятна възможност да вниква и в най-тъмните ъгълчета на човешката душа, където всеки пазеше грижливо своите тайни - той оставяше всичко - там, където трябваше да бъде, но придобитата информация използваше в своя полза.

Суровите ветрове на африканското крайбрежие бяха калили Алиф - той беше отблъснал дори някакви отряди, когато се бяха опитали да атакуват плантацията на Гао Минг - още преди да се превърне окончателно в непреодолима суперсила. Помнеше скалите, обагрени от свещената кръв на онези, които се бяха осмелили да тръгнат срещу Гао Минг. Тогава разбра какво всъщност се случваше в душата на този човек - или по-точно пак не можеше да си представи всичкото страдание и огромната отговорност на мистериозния китаец.

Но Алиф не се досещаше, че Дак Хо също желаеше синтетиката - това беше единственият начин да се превърне в глобален фактор, подчинен само на Гао Минг. И все пак чувството за дълг надделя у Дак Хо и той щеше да бъде ментор на Алиф.

Разликата между обикновен човек и някой Древен беше в нивото на посветеност в Китайското Дао и възможността за контрол над реалността.

Дак Хо не искаше да премахне Алиф, но истината беше, че на върха можеше да бъде само един - да, те бяха като братя - бяха свързани по невероятен начин. И все пак.

Сеул отдавна не беше мястото, където Дак Хо можеше да се изяви, а Монголия беше само една добра инвестиция и гигантска перачница на свежи ресурси. И все пак когато беше там, Дак Хо усети какво се беше случило - сякаш беше влязъл в съзнанието на Ян Вандерс. Видя разбития му живот - парче по парче. Беше странно и вълнуващо. Ян Вандерс беше идеалният образ на номада - винаги пътуваше там, където другите едва ли биха отишли. Винаги беше готов да действа по брутален начин - дори с риск за собствения си живот. Беше силен, смел и умен. Дак Хо беше разбрал, че този перфектен воин като цяло нямаше слаби страни и щеше да бъде трудно да се справи с него. Да, ако Алиф се превърнеше в пушечно месо - това като че ли по се връзваше. Щеше и да бъде логично, ако нещо станеше с него - влиянието му да се поеме от Дак Хо и тогава той щеше да се наложи и в Монголия, и в Китай, и в Корея. Щеше да стане един от най-важните хора на Гао Минг - легендарния Гао, който единствен може би беше в състояние да мери сили с мегакорпорацията. Дак Хо знаеше какво да направи.