Финиан я водеше нагоре, към бедните квартали, но Лизи го осъзна едва когато започва да се задъхва по едни стълби. Страшникът също пуфтеше и стискаше ребрата си. Наистина беше невъзможно да не му съчувства.
– Защо не починем малко? – попита го предпазливо.
– Не съм уморен – процеди през зъби.
Тя подбели очи зад гърба му. Защо да бъде разумен, когато беше толкова по-вълнуващо да е горд?
– Аз съм – заяви Лизи и се запъна преди поредното стъпало. Той се обърна да й се намръщи. – Какво? Не всички сме страшници. Някои от нас са изкачвали само по десет стъпала до втория етаж на домовете си.
– И въпреки това успешно сте се измъквали от страшниците неколкократно.
– Различно е – усмихна му се. – Нямаше стълби.
Финиан изсумтя, но устните му се извиха леко нагоре в отговор.
– Добре – каза. – Ще починем за няколко минути, но после трябва да побързаме.
Лизи кимна и с демонстративно тежка въздишка седна направо върху прашното стъпало. Той продължаваше да държи китката й.
– Къде отиваме? – попита го.
...