Финиан я водеше нагоре, към бедните квартали, но Лизи го осъзна едва когато започва да се задъхва по едни стълби. Страшникът също пуфтеше и стискаше ребрата си. Наистина беше невъзможно да не му съчувства.
– Защо не починем малко? – попита го предпазливо.
– Не съм уморен – процеди през зъби.
Тя подбели очи зад гърба му. Защо да бъде разумен, когато беше толкова по-вълнуващо да е горд?
– Аз съм – заяви Лизи и се запъна преди поредното стъпало. Той се обърна да й се намръщи. – Какво? Не всички сме страшници. Някои от нас са изкачвали само по десет стъпала до втория етаж на домовете си.
– И въпреки това успешно сте се измъквали от страшниците неколкократно.
– Различно е – усмихна му се. – Нямаше стълби.
Финиан изсумтя, но устните му се извиха леко нагоре в отговор.
– Добре – каза. – Ще починем за няколко минути, но после трябва да побързаме.
Лизи кимна и с демонстративно тежка въздишка седна направо върху прашното стъпало. Той продължаваше да държи китката й.
– Къде отиваме? – попита го.
– Има една кръчма. Той обича да я посещава след работа.
– Проследявал си го? – погледна го тя, изненадана за пореден път, че въпреки приказките му как не им е работа, пак е отделил време за нещо такова.
Финиан, изглежда, осъзна същото, защото отклони поглед и се прокашля.
– Беше ми по път.
– Аха.
– Взех ти боята за коса от една сергия малко по-нагоре. Боята, която искаше, но си седи недокосната в пакета.
Звучеше й като малко момче, хванато в лъжа, което въпреки това е решено да отрича до последно и по възможност да пренасочи вниманието и вината някъде другаде. Елизабет би се засмяла, ако думите му не й бяха припомнили защо не се беше боядисала, а с това и притесненията й, че Чарлс е разбрал какво е се завърнаха с пълна сила.
– Дали Флетчър е магьосник? – попита.
– Не знам – отвърна Калахан и я стрелна с преценяващ и много подозрителен поглед. – Защо?
– Нямам намерение да го използвам срещу теб, не се безпокой – каза му сухо Лизи. – Просто ми беше интересно.
– Безпокоя се, и то много. И двамата знаем, че не би пропуснала възможност да избягаш, а Флетчър те харесва.
– Флетчър ме видя днес за втори път – напомни му и вдигна глава към него. – Не ти приляга да звучиш като ревнив годеник, Калахан.
Той се засмя, сякаш самата идея да я ревнува беше най-абсурдното нещо, което е чувал през живота си. Лизи сметна, че си беше съвсем заслужено, когато ребрата му го накараха да се свие с охкане.
– Трябваше поне да се превържеш, преди да ме извлечеш да набия лошия фантом, който те тормози – каза му.
– Не сменяй темата – намръщи й се. – Кажи защо се интересуваш дали търговецът е магьосник?
Тя се поколеба с решението дали да му отговори твърде дълго за неговото търпение и страшникът раздруса ръката й леко, за да я подкани.
– Просто се чудех… – започна Лизи. – Ти каза, че магьосниците можете да разпознавате сенките?
– Да. Искаш да го питаш дали си сянка ли?
По тона му си личеше колко много не одобрява тази идея.
– Не! Не. Нали само повтаряш, че ще е опасно някой друг да научи, защото ще ме предадат в храма?
– Точно така. Опасно е. Така че недей да казваш на никого, особено на Флетчър.
– Казах вече, че няма – отвърна му раздразнено. Не беше малоумна, в името на Боговете! – Мисълта ми е, че ако той е магьосник, може и сам да научи.
– Само ако има перла.
– Не бъди наивен, Калахан. Тук не е Фриниа. Перлите се продават по магазините на стари бабички – каза му, карайки го да я погледне изненадано. – Говорила съм с него два пъти и дори и аз мога да ти кажа, че е много вероятно да има перла. – И докато го казваше, осъзна и нещо друго. – Може би затова беше доволен да ни даде документите в замяна на услуга от мен. От сянка.
Можеше да усети погледа на страшника върху себе си. Никога не беше изричала това на глас преди. Думата загорча в устата й.
– Започнала си да се примиряваш – каза Финиан тихо след малко.
Не беше точно въпрос, но Лизи повдигна едното си рамо въпреки това като отговор. Празнината в гърдите й запари и сякаш винаги готовите да потекат сълзи защипаха очите й. Внезапно й се прииска да си беше в стаята в странноприемницата, за да може да затвори очи и да се пренесе в кръга от светлина, където беше силуета.
– Това е добре – каза Финиан. Лизи зарови пръсти в перата на Франк и трябваше да положи съзнателно усилие да не стисне. – Колкото по-скоро започнеш да разбираш какво си, толкова по-…
Писък прекъсна думите му. Пронизителен, изпълнен с ужас. Женски.
Финиан изруга на фринийски и преди Елизабет да е успяла да се отърси от първоначалния шок, вече я теглеше обратно надолу по стълбите. Атешите караха лицето му да изглежда мъртвешки бледо и тя знаеше, че ситните капчици пот по челото му са от болка. Беше стиснал зъби и бързаше колкото може. Писъкът се повтори, но този път беше прекъснат преждевременно. Дали някой само беше запушил устата на жената, или се беше случило нещо по-лошо?
– Облегни се на мен! – Елизабет нареди на страшника и се опита да отскубне ръката си, за да го прихване. – Нечистите да те вземат, Калахан, няма да избягам! Пусни ме и се облегни на мен, за да стигнем по-бързо! – когато той я погледна несигурно, момичето почти му изръмжа: – Днес, Калахан! Ще я убият!
Това вече го накара да се размърда. Пусна ръката й и преметна своята през раменете й, докато тя го прихващаше през кръста.
– Ако се опиташ да избягаш, Ертар ми е свидетел, че ще те направя на въглен – предупреди я с леден глас.
Франк изграчи ядосано в същия момент, в който тя изпуфтя, защото страшникът се облегна на нея. Изобщо не си беше давала сметка колко е тежък.
– Стига си се обяснявал в любов. Върви.
Слязоха долу колкото бързо можаха. Писъкът не беше дошъл от далеч. Трябваше да е от една от двете улички, които водеха наляво и надясно, но нито една от тях не бе осветена от магическите фенери.
– Спри и запази тишина замалко – нареди й Финиан.
Самият той се опита да диша възможно най-тихо – нещо, което Лизи знаеше, че не му е никак лесно в момента. Усилието му обаче си струваше. Момичето чу звук от късане на плат, някакво подрънкване и заглушен вик, който накара кръвта й първо да се вледени, а после да кипне.
– Насам – каза и го поведе наляво.
Въпреки че подозираше какво ще открият, пак не беше готова да види закачуленият мъж, притиснал към каменна ограда уплашена до лудост жена. С една ръка бе запушил устата й, като така приковаваше цялата й глава към стената. С другата се опитваше да улови ръцете й, но тя не се даваше. Драскаше, удряше, извиваше се и риташе под съпровода на звънтенето на златните гривни, наредени по ръцете й. Мъжът обаче явно се умори да я търпи, защото сграбчи по-здраво лицето й и заби главата й силно в камъка. Жената издаде заглушен стон и за миг прекъсна борбата си, но това бе достатъчно на насилника да я сграбчи грубо за раменете, да я завърти с лице към стената и да извие ръцете й зад гърба й, където повече нямаше да му пречат.
Елизабет имаше чувството, че всеки момент ще избухне. Гневът гореше под кожата й и в този момент не я интересуваше нищо друго, освен как да се добере до този нещастник.
– Франк. – птицата се завъртя в кръг над главата й. – Дръж.
Гарванът изграчи и се спусна напред. Елизабет разбра кога острите му нокти са се впили в плътта на мъжа. Виковете му огласиха притихналите къщи и резонираха с нещо, заровено дълбоко в душата й, което се изпълни със задоволство. Не беше достатъчно. Лизи искаше още. Щеше да го накара да крещи още и по-силно. Щеше да го накара да изпита безсилието на жената, която се готвеше да насили. Щеше да го…
– Елизабет, отдръпни се!
Гласът на Калахан я накара да се обърне с раздразнение към него, за да му каже да не се меси. Чак тогава осъзна, че по някое време го беше оставила и вече почти е достигнала мъжа и свляклата се на земята жена. Побърза да изпълни нареждането на страшника и едно огнено кълбо полетя от дланта му към отрепката, която още се бореше с Франк. Раздразнението, че преотстъпи мъжа беше толкова силно, колкото и притеснението, което я изпълни, когато осъзна какво бе искала да му стори и че мислеше за него като за нейна плячка.
Съмнението, че мислите може и да не са изцяло нейни, се прокрадна, за да я успокои, но в момента нямаше време да разнищва въпроса. Мъжът, обгорен и с кървящо лице, най-накрая прецени, че ще е най-добре да се омита и побягна. Франк полетя след него, а гневните му крясъци огласяха нощта.
Елизабет изтича до падналата жена. Беше се свила на земята и трепереше. Лизи я докосна съвсем леко по ръката и тя подскочи и запищя, обезумяла от страх. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че срещу нея е приклекнало момиче, а не онзи мъж, и тогава с измъчен хлип я прегърна толкова силно, сякаш само тя беше способна да я изтегли от ръба на пълната лудост.
– Спокойно – промърмори Елизабет и също я прегърна. Знаеше, че жената едва ли разбира ривски, но се надяваше значението на думите й пак да достигне до нея: – Вече го няма. Всичко ще бъде наред.
Финиан дойде до тях и с гримаса на болка свали елека си, за да наметне жената. Тя се сепна и се отдръпна от Елизабет, но той заговори бързо на хайрански, прогонвайки страха от лицето й отново. Лизи придърпа внимателно елека пред гърдите й, където роклята й беше скъсана, и погледна към страшника.
– Трябва да извикаме стражата.
– Вече идват – каза Финиан и кимна към началото на пресечката, където двама мъже в сини униформи бяха заобиколени от наизлезлите хора.
– А, сега решиха да се появят – измърмори раздразнено Елизабет.
– Вземи – каза й страшникът и й подаде нещо тънко, правоъгълно и подвързано с тъмно кафява кожа. От едната страна имаше релефен надпис на хайрански. – Това са документите ти. Дай им ги, ако ги поискат.
Лизи кимна и проследи с поглед как отива да пресрещне стражите. Докато тримата говореха, тя стоеше при жената, която продължаваше да я прегръща здраво. Всъщност „жената“ не бе съвсем правилно. Страхът и размазаният черен въглен около очите й я бяха състарили, но тя нямаше как да е много по-възрастна от Елизабет. Може би година, най-много две. От главата до петите беше в злато. Една тежка обеца висеше от едното й ухо – другата вероятно загубена в борбата; на врата й стоеше огърлица от вити златни нишки с един огромен полупрозрачен синкаво-сребрист камък, който сякаш блестеше със собствена светлина. Над лакътя на дясната й ръка имаше гривна от същия комплект, по китките и глезените й, макар и по-малки и нежни, дрънчаха десетки други, a дланите и пръстите й, освен изрисувани с хенна, бяха окичени с различни по размер пръстени. Нещо в нея й напомняше за Меридит, макар двете да нямаше как да изглеждат по-различно, и това само служеше да подклажда гнева на Лизи, който така и не беше стихнал.
Мъжете се приближиха. Единият, сравнително млад и с рехава брада, с която май неуспешно се опитваше да прикрие грозния белег на челюстта си, й се стори познат. След малко се сети, че го беше го виждала в нощта на убийството пред храма на Ну‘Ахра. Тогава той и още един по-възрастен страж замалко да ги затворят в някоя тъмница заради Финиан. Сега отново си партнираше с по-възрастен войник, но поне не изглеждаха бесни на страшника.
Докато Калахан продължаваше да говори, младият приклекна пред тях двете и заговори на нападнатото момиче. Гласът му беше тих и внимателен, сякаш се опитваше да спечели доверието на уплашено животно. Най-накрая девойката отвърна нещо в отговор и той се усмихна леко.
– Документи?
Акцентът му беше толкова тежък, че Лизи не разбра веднага, че говори фринийски, и то на нея. Побърза да му даде исканото и след като той разгледа паспорта, разгледа и нея по-внимателно.
– Лауд Морфран и Лин Брендан – каза замислено. Отново погледна документите и едната му рошава вежда се повдигна, сякаш чудейки се дали наистина чете правилно. – Познаваш Чарли Флетчър?
Първата й реакция беше да му каже, че зависи дали това ще я вкара в тъмницата, но Елизабет успя да се спре, преди всъщност да го направи.
– Да – отвърна.
– Мхм.
Мхм? Какво трябваше да значи „мхм“? В какво, в името на Боговете, ги беше забъркал онзи мошеник?
– Кажи какво видя? – попита я. – Мъжът? Лице?
– Не. Носеше качулка или от онези… – при това направи жест към главата си все едно увива нещо.
– Тюрбан – подсказа й.
– Да.
Стражът кимна и й върна документите.
– Кажи Чарли, че Хирса чака другата седмица. Игра в ср…ср… третия ден.
– Сряда – подсказа му.
– Да. Сряда. Кажи Чарли също да спре с глупави имена. Лауд Морфран и Лин Брендан –изпуфтя и поклати глава.
– Добре – съгласи се веднага Лизи. Искаше й се само някой да й беше казал, че имената са чак толкова глупави, преди Флетчър да ги кръсти с тях.
Възрастният мъж явно беше приключил да разпитва Калахан и започна да говори с жената. Тя се беше поуспокоила малко, но отново започна да трепери, когато заговори. Вероятно разказваше за нападението. Тогава каза и дума, която Елизабет разпознаваше – Ну‘Ахра.
Мъжете се спогледаха и тя веднага усети промяната в тях. Ако досега на лицата им беше изписано съчувствие, сега се четеше единствено досада, сякаш всичко това беше една голяма загуба на време.
– Какво стана? – попита Елизабет.
– Тя е жрица на Ну‘Ахра – отвърна Финиан.
Сякаш това обясняваше всичко, но преди да успее да го попита каквото и да е повече, възрастният страж излая нещо, а Хирса явно преведе:
– Вие тръгвате. Ние поемаме.
– Но…
Калахан дойде при нея и й направи нетърпелив жест да се изправи. Елизабет погледна към момичето, което все още стискаше ръцете й. Как да я остави, когато все още беше толкова разстроена и когато изведнъж беше започнало да й се струва, че стражата не приема случилото се сериозно? Тя явно усети дилемата й, защото й се усмихна с треперещи устни и я пусна.
– Нахри, ка‘амар – промърмори.
– Какво каза? – Лизи погледна към Хирса.
– Благодари.
– Хайде, Лин – каза Финиан и пак й направи жест.
Елизабет не искаше да тръгва. Искаше да се увери, че момичето ще е в безопасност, но какво можеше да направи? Нямаше как да заяви на стражата, че няма да мръдне от тук, докато не се погрижат жрицата да се прибере – най-малкото страшника нямаше да й позволи.
Изправи се, а когато Калахан хвана ръката й и ги изведе от уличката, искрите на гнева й заприпукаха.