Продължиха да вървят през пазара. Навън ставаше все по-оживено, колкото повече наближаваше залеза. Чарли и разказа, че истинският живот в Ан Налат започва те първа, когато жегите отминат.
– Стига да знаеш къде да отидеш. – беше добавил със закачливо намигване, след като тя му каза, че и двата пъти, в които се беше разхождала нощем, градът й се беше сторил празен.
Лизи подозираше, че ако някога се озовеше на едно от тези места, щеше да научи доста повече за човешката природа, отколкото някога е искала. Може би някой ден щеше да помоли Флетчър да я разведе. Ако Сам дойдеше, нямаше да има за какво да се тревожи.
Погледът й отново самичък го потърси сред тълпата и се спря на широкия му гръб и начина, по който плата на тънката му туника се опъваше при всяко негово движение. Ръкавите му отново бяха навити нагоре, разкривайки силните му предмишници.
Изведнъж й стана дори по-топло и Лизи побърза да отвърне поглед настрани. Отне й съвсем малко време да види всички останали жени, които го гледаха.
Чарли трябваше да греши. Нямаше начин такъв мъж да харесва нея. Не само защото беше Сянка, а заради… всичко. Беше ниска и макар светлите й кожа и коса да можеха да се нарекат екзотични в Хайрани, Лизи определено не беше голяма красавица. Отгоре на всичкото не умееше нищо и беше… ами, плоска. Момичето сведе нещастен поглед към пазвата си и въздъхна. След няколко месеца щеше да навърши седемнадесет. Ако не се бяха появили досега, тя искрено се съмняваше, че щеше се случи те първа.
С още една въздишка вдигна глава, за да си отвлече мислите, като разгледа сергиите, но вместо това се препъна, когато погледът й се натъкна на двадесетсантиметров мъжки член, стърчащ от десетсантиметрова фигурка на мъж, издялани от най-яркожълтия камък, който някога беше виждала. А зад масичката, на която бе поставена статуетката, стоеше прегърбена старица, чиито бръчки станаха по-дълбоки, щом видя Елизабет и й се ухили.
– Хей! Хей, момиче! – повика я.
Лизи мислеше да се направи, че не я е чула или видяла, но тогава Чарли, съвсем преднамерено, посочи към продавачката и се ухили дяволито.
– Викат те, Лин.
– Ще те викна аз теб. – измърмори намръщено Лизи.
Сам и Хирса бяха спрели малко по-нататък и тя им направи знак да почакат там. Последното, което й трябваше, беше Казра да й вземе още някоя джуднжурия за плодородие.
– Очаквах те. – усмихна се бабата насреща й: – Изглеждаш по-добре. Как си?
Лизи си лепна дружелюбна усмивка на лицето, като се стараеше да гледа само и единствено в жената.
– Добре. Вие?
– Чудесно, мила. Чудесно. – усмивката на старицата стана дори още по-широка, преди погледа й недвусмислено се закова на пазвата й: – Виждам, че днес си го забравила. Той е много хубав и е подарен с истинско желание. Това го прави дори още по-силен. Не го ли носиш?
Лизи вдигна ръка към шията си. Жената говореше за медальона от парче седеф с увити около него тънки, метални нишки, оформящи дърво с широка корона. Трябваше да помогне с липсата й на бюст. Ако Сам не й го беше купил, сигурно щеше да го носи, само че в случая срама или пък гордостта й се оказваха по-силни.
– Ъм… Не и днес. – каза на жената.
– Не, не може така. Трябва да го носиш. – поклати глава жената, сякаш леко разочарована, че Лизи не е оценила огърлицата: – Казах ти, че има истинска магия в него. Подарен е с желание и е благословен от Богинята на плодородието и на равновесието. Това го прави дори още по-могъщ талисман. Дървото е нейният символ. То е същността на нейната магия, която носи не само обещание за нов живот, но и уравновесява всичко. Ще те закриля и ще ти помогне, където е нужно. Разбираш ли?
Лизи не разбра всички думи, които жената изприказва, но знаеше достатъчно хайрански, за да се учуди колко е настоятелна. Обикновено продавачите не се интересуваха дали стоката им се ползва, стига да я продадат.
– Ще го нося. – каза й, за да я успокои. Старицата я изгледа с достатъчно примирен скептицизъм, за да й стане ясно, че не й е повярвала. Момичето отклони поглед гузно, прокашля се и каза: – Всъщност се чудех дали можете да ми помогнете с нещо друго?
– Разбира се, мила. – каза й, а усмивката отново се върна на лицето й. Преди да е дала шанс на Лизи да каже какво иска, посочи към далечният край на сергията си, където в малка касетка бяха наредени керамични бурканчета без никакви отличителни знаци по тях. – Имам точно, каквото ти трябва. От тази сутрин са. Съвсем прясно забъркани, а имат и билки в тях. – понижи глас заговорнически: – Ще боядисат косата ти в който цвят искаш само от веднъж и може да сменяш цвета дори всеки ден. Косата ти ще стане само по-лъскава и буйна. Никъде другаде няма да намериш по-добра, а сега е и намалена.
Лизи можеше само да я гледа тъпо.
– Откъде…
– Че то се вижда. – каза, след което бързо посочи към нещо до бурканчетата: – А освен това има и много хубави шноли и връви. За да си прибираш косата. Даже ще ти подаря една с боята. Харесай си.
Елизабет сконфузено докосна кърпата на главата си. Макар доста жени да носеха такива като аксесоар, не беше невъзможно да се предположи, че тя не е доволна от косата си – особено от изпечен продавач, който следи за дори най-малкия знак или жест на човека срещу себе си, за да знае с какво да го заинтригува. Лизи беше наблюдавала баща си да прави същото десетки пъти, само че за доста по-ценна стока от боя за коса и панделки.
Момичето погледна към шнолите и връвите. Косата й беше попораснала достатъчно вече, за да й влиза в очите и да се лепи по лицето и врата й от пот, така че не беше толкова лоша идея да си хареса нещо.
– Тази. – каза и посочи към един доста обикновен червен шнур.
– Имаш набито око за хубавите неща. – кимна доволно продавачката.
– Не бих избрал точно това. – каза й Чарли с тон, който й подсказа, че пропуска нещо.
Лизи го погледна учудено.
– Защо?
– Защото това е анджари.
– Анджари?
– На ривски би се превело като лунният лъч на съдбата. – обясни мошеникът. – Много близки хора си я разменят.
Лизи се опита да се сети дали е чела за нещо подобно в пътеписите на лорд Рийв, но накрая поклати глава.
– Колко близки хора? – попита.
– Много неща знаеш, Устати. – изгледа го одобрително продавачката, преди да си върне вниманието върху Елизабет: – Много близки. Тези, които са част от едно цяло.
Момичето щеше да зададе още въпроси, само че до нея Чарли изведнъж се беше вцепенил с изражение, което тя не успяваше съвсем да разгадае. Неверие? Изненада? Страх?
– Добре ли си? – попита го загрижено.
– М? – Флетчър отмести поглед от старицата, премига и просто така усмивката се върна на лицето му отново. – О, да. Нищо ми няма. – после посочи към червената връв. – Влюбените си я разменят и я носят около китките си. Мисли за тях като за символ на обещанието, че ще бъдат заедно. Не съвсем годежен пръстен, но почти.
Елизабет не се върза на опита му да отклони вниманието й и за секунда, но нямаше да го притиска да й каже какво се случи точно сега, насред улицата. Вместо това въздъхна и погледна отново към изложените панделки.
– Тогава синята? Тя безопасна ли е?
– Да. – кимна мошеника.
– И е много хубава. Ще ти отива на очите и черната коса. – докато говореше, чевръсто дръпна едно бурканче и го подаде на девойката: – Ползва се като нормална боя, но трябва да седиш само десетина минути с нея, след това изплакваш обилно и си готова.
Лизи отказваше да се чуди откъде жената е разбрала, че иска точно черна, ами само попита:
– Колко Ви дължа?
– Днес е намалена. – усмихна й се отново бабата: – Като за теб – петнадесет медни сиглоя.
Чарли не показа по никакъв начин, че продавачката се опитва да я измами с цената, така че Лизи извади кесията си и отброи исканата сума.
– Какво си избра? – чу се гласът на Сам до нея, само малко след като Лизи беше взела опакованата си в кафява хартия поръчка.
Лизи подскочи стреснато и се завъртя. Никога нямаше да проумее как толкова огромен човек се движи толкова безшумно. Вместо сърцето й да спре да подскача обаче, то само се разтуптя дори повече, когато момичето спря поглед върху черните очи на Сам. В главата й закънтяха думите на Чарли. „Но, Лин, той те нарича амара. Заради цвета на очите ти. Това е най-близкото до рецитиране на поезия, което можеш да очакваш от него. Сигурен съм, че той не го осъзнава, но мисля, че ти, някак си, го знаеш.“
– Изненада. – каза му малко срамежливо.
– Ще ми хареса ли? – попита я Сам.
– Виждам, че трябваше да вземеш червената. – усмихнатият глас на бабата прекъсна отговора на Лизи. – Сродните души се намират по най-необясними и често необичайни начини. – продължи жената: – И също така, не са съвършени. На честните не може да се вярва, но има изключения. Просто знай, че е направил каквото е нужно, за да живее. И не забравяй да носиш амулета.
– Какво? – присви объркано вежди конярят.
– Нищо. – каза му Лизи и го задърпа за ръката да тръгва, пожелавайки припряно хубав ден на странната старица. Не знаеше дори дали е разбрала думите на жената правилно, но със сигурност не искаше да започне да се опитва да продава на Сам връв за годеж или каквото и да е.
Групата им вече се беше отдалечила на няколко метра от сергията и Лизи тъкмо започна да се успокоява, че Сам е изоставил темата за сродните души, когато конярят каза:
– За изненадата. – напомни й: – Ще ми хареса ли, амара?
Беше се привел към нея, говорейки тихо. Елизабет не знаеше дали защото дъхът му погъделичка кожата й, или заради думите на Флетчър по-рано, но изведнъж осъзна, че е забравила как да диша правилно.
– Надявам се. – отвърна.
– Кога ще я видя? – попита, все така тихо.
Лизи не знаеше как мозъка й реши да се закача с него, но трябваше да е свързано с липсата на кислород.
– Звучиш нетърпелив. – усмихна му се леко.
– Защото съм нетърпелив да видя. – потвърди й Сам: – И то много.
– Мисля, че очакванията ти са прекалено големи. Откъде знаеш, че не съм ти взела нещо глупаво и непотребно?
– Избрала си го за мен, амара. – усмихна й се криво Сам. – Не е глупаво и непотребно и ще ми хареса.
– Добре е, че поне един от нас е сигурен.
– Няма защо да се притесняваш. – увери я Сам. –Дори и да е панделка – ще я нося.
Елизабет погледна към дебелата, черна плитка, която висеше през рамото му. Беше му завидяла за нея още първия път, когато го видя, а сега малко колебливо се пресегна и я хвана. Усмихна се дяволито, повдигайки крайчето й.
– Дори и ако е розова панделка?
– Дори тогава.
Лизи повдигна скептично вежди, но Сам не само имаше съвсем сериозно изражение, ами и не изпускаше от поглед как пръстите й премятат плитката му. Момичето я пусна смутено. Самозабравяше се. В Рива да докоснеш мъж така щеше да се приеме като проява на ужасно възпитание и пошлост. На нея никога не й беше минавало през ума да прави нещо подобно. Преди да срещне него, всъщност не беше изпитвала особено желание да докосва когото и да е. Или пък да го тегли за ръката насам-натам. Или да го прегръща, помисли си, спомняйки си как Сам я притискаше внимателно към себе си в тъмното.
Сега тя беше притиснала ръка към пламналата си буза и побърза да я свали. Прокашля се и каза:
– Мисля, че разчиташ прекалено много, че съм добра и няма да ти го причиня.
– А ще ми го причиниш ли, амара?
Лизи вдигна глава към него. Едното ъгълче на устните му беше извито закачливо нагоре. Не беше нормално нещо такова да има подобен ефект върху нея, но въпреки това сърцето й заподскача. Мислеше да се пошегува, че не знае за какво говори той, но тя говори за панделки. Вместо това очите й намериха неговите и когато беше сигурна, че е уловила погледа му, каза:
– Да.
– Да? – попита я, а едната му вежда се вдигна въпросително: – Значи искаш да ме накараш да страдам, така ли, амара?
– Няма да страдаш. Ще ти хареса. – каза му. – Сам го каза преди малко.
– А на теб ще ти хареса ли?
Гласът му беше станал някак по-дълбок. Или пък на нея така и се причуваше. Лизи се опита да си спомни, че говорят за панделки.
– Мисля, че да.
– Тогава със сигурност ще го направя. – усмихна й се отново Сам.
Лизи сериозно започваше да си мечтае за онези дни, в които се страхуваше от него, въпреки че напоследък започваше да се чуди дали наистина се е страхувала. Още първият път, когато го видя в механата, беше изпитала толкова силна физическа реакция, каквато беше получавала единствено, когато се боеше за живота си. Сърцето й се беше разтуптяло, кръвта беше забушувала във вените й, цялата беше настръхнала и дъхът й беше спрял. Само където наскоро осъзна, че изпитваше същите неща и иначе, включително и сега, точно в този момент, когато Сам просто вървеше до нея. А това значеше, че или е била прекалено шашната от всичко, което беше станало, преди да го види, или Елизабет беше много, много сбъркана – повече, отколкото беше предполагала – и започваше да бърка страха с други неща. И в двата случая този ускорен пулс едва ли беше особено здравословен, но когато видеше една от неговите редки криви усмивки…
– Стигнахме! – викна ги Чарли.
Лизи откъсна поглед от Сам и погледна напред, към каменната стена, където с Финиан бяха попаднали на жрицата. Мошеникът им махаше, а пък Хирса стоеше до него с кисела физиономия и се оглеждаше. Единственият път, в който погледна към нея, веднага побърза да извърне глава настрани.
Елизабет потисна един измъчен стон. Абсолютно беше забравила за гвардееца или че явно храни някакви… чувства към нея. Казра я разсейваше толкова много, че съвсем спокойно можеше да я преведе през някоя река от лава, а тя нищичко нямаше да разбере, а сега беше накарала войника да се чувства зле. Не можеше да продължава така. Трябваше да се стегне!
Проклетият Чарли и голямата му уста. Сега му се намръщи, а мошеникът й се ухили, сякаш знаеше съвсем точно какво е направил.
Лизи си пое дълбоко дъх, издиша го и тръгна напред. Сега беше неин ред да води, така че се постара да се абстрахира от всичко, за да не сбърка пътя. Мъжете, сякаш усетили нуждата й да се концентрира или пък защото просто не им беше до разговори, сега си мълчаха и я следваха. Не й беше нужно да се обръща, за да знае, че Сам я следва като сянка.
© Лесли Todos los derechos reservados