Сам чакаше Елизабет да се прибере от среднощната си разходка със страшника. Опитваше се да не обикаля нервно двора, ами да стои кротко в конюшнята, от където се ослушваше за всеки шум, който може да му подскаже, че вече са близо. Не, че не знаеше точно къде е. Гарванът летеше над нея, но това не значеше, че не иска да я види и със собствените си очи. Искаше лично да се увери, че всичко с нея е наред, но трябваше да чака. Не му харесваше да го прави. Никак. Само че знаеше много добре той какво би свършил в нейното положение, затова и търпеливо седеше в конюшнята и за хиляден път пренареждаше бурканчетата с лекарства. И тогава най-сетне чу така чаканите стъпки. Скочи и се озова на вратата, внимателно поглеждайки, така че самият той да остане в сенките. Лизи наистина се прибираше. Ходеше на крачка зад проклетия страшник и леко беше свела глава. Това го накара да изръмжи тихо. Конят до него се разтанцува притеснено. Тя се беше справила добре. Въпреки че изобщо не беше подготвена за битка и ...