Все едно я бе ударил гръм. Ушите й пищяха пронизително, карайки я да иска да се свие на кълбо и да стиска главата си. Вместо това обаче Елизабет се надигна на лакти и започна да се оглежда, мигайки на парцали в опит да види нещо повече от бледи силуети на бял фон.
Леглото бе запокитено на една страна до стената, като изглозганата кост се беше забила в дюшека. Железният полилей лежеше на земята смачкан, а стъклата на прозорците бяха разбити и пердетата накъсани от силата на взрива. В центъра на този хаос стоеше Калахан, а в краката му, омотана от огнения ремък на камшика му, се гърчеше жената, която отказваше да умре.
– Защо я държиш? – попита го Елизабет. – Изгори я!
– Работя по въпроса! – отвърна й през зъби Финиан, но още не го беше изрекъл и жената застина за миг, след което ръцете и цялото й тяло се напрегнаха. Времето сякаш се разточи до безкрайност, когато камшикът започна да изтънява от напъна и накрая се скъса. – Какво… – успя да каже Калахан, преди да отскочи назад, в опит да ...