Верен на думата си, Франк остана още час, в който й обясни малко по-подробно за бариерите, но се ограничиха до теорията, тъй като магията й не се бе завърнала. Все още не бе толкова прецизна, колкото й се щеше. Можеше да се каже, че използваше атма повече като меч, отколкото като скалпел, а ако се отпуснеше малко, мечът можеше да се превърне и в боен чук.
Имаше си и добра страна на това, че не се упражняваха практически. Мислите й се лашкаха между това какво да прави със Сам и как би могла да помогне на Франк, като с течение на следобяда се концентрираха все повече около Ка‘Раим.
Той работеше за демоните. Бе принуждаван, поправи се. Също така й беше казал, че я е скрил от онзи, на когото е трябвало да я заведе. На когото водеше други Сенки, които по презумпция успяваше да пречупи с кошмарите си. Това очевидно беше демон. Или демони. Оставяйки колко я вбесяваше мисълта, че други хора преминаваха през същото, през което и тя бе преминала, как всъщност завършваха? Какво се случваше с тях? За какво бяха необходими на тези демони?
Колкото и да мислеше, не можеше да отгатне. Истината беше, че знаеше срамно малко за демоните, при положение, че бяха във война с тях. В Рива беше проява на лош вкус да се говори за такива неща или пък се приемаше като страшна история. Самата тя бе вярвала, че демоните са същества от приказките, докато не се сблъска с реалността.
Трябваше да говори с Франк. Или поне да се опита, защото не знаеше дали ще е способен да отговори на тези въпроси. Дотогава обаче трябваше да се разсее с нещо.
Първо, естествено, се поупражнява да свива и разгъва магическата игла за коса, докато не й писна да отваря раничката на пръста си за свежа капка кръв, а пък главата й се замая от изразходването на последната й атма. Тогава взе книгата, която бе забелязала на нощното шкафче в спалнята, и седна на дивана. Със Сам и Чарли не се бяха уговаряли нищо, но предполагаше, че поне един от тях ще се появи днес. Лизи се усмихна, като се сети, че има да даде добри новини на Флетчър.
Започна да чете, но книгата бе написана на някаква архаична форма на хайранския, която я караше да се чувства все едно изобщо не го е учила. Не можеше да е много сигурна, но в нея май ставаше въпрос за някаква война. Не й отне много време да спре да се чуди, защото направо заспа.
Събуди се чак когато чу някакво шумолене около нея. Седна стреснато и се огледа.
Сам прибираше покупки по шкафовете. Ръкавите му бяха навити, разкривайки силните му предмишници, а ризата, полепнала по гърба му от жегата навън, очертаваше всеки мускул и се опъваше по широките му рамене, когато се протегнеше към по-високите рафтове.
Искаше да иде при него, да го прегърне както бе с гръб към нея, да плъзне ръце по стегнатия му корем отново…
Лизи тръсна глава и си забрани да мисли такива неща. Не беше нормално да продължава да бъде толкова привлечена от него. И въпреки това се хвана, че погледът й отново го изследва най-подробно и неприлично.
Трябваше да сложи край на това.
– Къде е Чарли? – попита го.
– Има да свърши нещо. – отговори й Сам и се обърна към нея: – Искаш ли да отидем да напазаруваме?
– Мога да отида и сама. – каза му и посочи кесията с монети. – Далширът дойде по-рано. Вече официално работя за него. Също така стражата би трябвало да остави Чарли на мира или поне да си затваря очите и да брои до десет, ако го мернат по улиците.
Гордост и благодарност се изписаха на лицето му. Не бе помогнала на Флетчър, за да получи някакво признание, но сега, като виждаше изражението на Сам, си помисли, че нямаше да има нищо против да поема риска да изнудва далшира отново и отново.
– Той ще се радва да го научи. – усмихна й се и погледа му бавно се плъзна по нея, преди да я попита: – Да излизаме?
Елизабет провери дали ризата й все още е закопчана, докато си повтаряше, че той просто е гледал колко намачкан е станал плата. Изправи се и му подхвърли кесията.
– Нямам джобове. Пази ми я?
– Добре. – Сам прибра кесията, след което отново огледа Елизабет, преди да попита: – Няма ли да ти е горещо с толкова много дрехи?
– Вероятно.
– Защо не свалиш ризата?
– Защото съм носила по-консервативни нощници, а сега ще се разхождам навън, сред хора. – отвърна тя. Погледът му помръкна някак разочаровано и тя не се стърпя да се засмее: – Какво? Искаш да ме съблечеш ли?
– Да.
Каза го, сякаш беше най-естественото и очевидно нещо на света, без да си дава сметка как може да прозвучи. Или как й звучеше на нея. Естествено, сама си го бе причинила с глупавия въпрос, който му зададе.
– Говорили сме за това. – каза му назидателно Лизи и тръгна към вратата. – Трябва да внимаваш какво казваш, ако не искаш да бъдеш разбран погрешно.
– Мисля, че ме разбра напълно правилно, амара.
Той се усмихна насреща и се подпря на шкафа, скръствайки ръце на гърдите си, а погледа му отново се плъзна по нея.
Елизабет се препъна. Нечистите да го вземат! И нея също! Продължаваше да мисли за него като за милия, безобиден и незнаещ как да се държи с останалите Сам, когато в действителност беше точно обратното. Беше хищник. Опасен. И черните му очи предизвикваха още по-опасни мисли у нея.
– Престани. – скара се и на себе си, и на него, след което просто отвори вратата и излезе.
– Няма. – отговори й и тръгна след нея.
Елизабет отказа да продължава този разговор. Имаше чувството, че колкото повече смущение показваше, толкова повече го окуражаваше да се държи нахакано и да й се усмихва с проклетата си нагла усмивка, която изпразваше мозъка й от всякаква логична мисъл.
Така че се концентрира в пазаруването и решително се постара да игнорира искрата, която гъделичкаше кожата й всеки път, щом Сам се опреше в нея, докато се разминаваха с хората, които бързи като мравки, поправяха пораженията от бурята по домовете и улиците.
Момичето имаше възможност да пазарува от по-скъпите магазини, но месеците, в които нямаше почти никакви пари, я накараха да се насочи към по-обикновените. Там дрехите и обувките не бяха кой знае колко качествени, но пък Лизи можеше да си позволи няколко комплекта. Взеха още сапуни и разни други дребни козметични неща, от които нямаше остра нужда, но на които не можа да устои. Не бе глезила кожата си с маска от Рива, а жаркото слънце и работата в странноприемницата определено не бяха милостиви към нея.
Накрая Сам я заведе в хранителен магазин – не някоя сергия или будка, а истински магазин в сграда с прозорци, врата, че дори беше и на два етажа. Вътре, наред с други редки и скъпи стоки, се продаваха плодове. Праскови, ябълки, круши, дини, пъпеши, дори малини, ягоди и череши – имаше всичко. В Хайрани единственото по-скъпо от цветята бяха плодовете. Чарли дори й беше разказвал, че има черен пазар за тях и че излизаше по-евтино да ги внесат контрабандно в Лунарата, като си плащаш на властите да си затворят очите, отколкото да ги отгледаш в безводието тук.
Цената отразяваше това напълно, а Сам похарчи цял сребърен сиглой, купувайки от всички плодове по много.
– Какво ще правиш с всичко това? – не се стърпя да го попита, щом излязоха обратно навън.
– Ще ги изядем, разбира се. – усмихна й се и закрачи уверено към скривалището им: – Не ти ли се хапват плодове?
– Още трима души ли чакаме? Защото ако някой не ни помогне с тях, ще се развалят.
– Спокойно, амара, няма да се развали.
Той отново й намигна, но не каза нищо повече и продължи да ходи към сградата им. Малко преди да стигнат входа, забрави крачка и спря. Лизи тъкмо щеше да попита защо, когато от ъгъла се показа прегърбена възрастна дама, която се беше натоварила с две пазарски торби.
– Я’дженна амар, Сабра. – поздрави я Сам и без предупреждение посегна да вземе торбите от нея.
– Я’дженна амар, Даиф. Не очаквах да се прибереш толкова скоро. Как мина пътуването ти?
– Добре, но беше изморително, като всяко пътуване. – усмихна й се мъжът и двамата тръгнаха към блока и Елизабет. Тогава възрастната жена я забеляза и възкликна изненадано: – Даиф! Довел си момиче!
Преди Лизи да е успяла да направи каквото и да е, възрастната жена, облечена в пясъчно кафяво сари и заметната с шал в същия цвят, за да я пази от жарещите лъчи на слънцето, вече беше извървяла няколкото крачки до нея и дружелюбно й се усмихваше:
– Я’дженна амар, мила, аз съм Сабра, съседка на Даиф.
Даиф? Трябваше да е една от самоличностите му.
– Я‘дженна амар. – поздрави я Лизи. – Аз съм Лин.
– Лин, какво хубаво име. – усмихна й се жената и продължи със следващият си въпрос: – От къде идваш и тук ли ще отседнеш?
Е, поне Лизи вече знаеше, че възрастните жени са едни и същи навсякъде и искат да знаят всичко за всеки.
– Идвам от Рива. – отвърна с усмивка и погледна към Сам за момент, преди да върне вниманието си върхи Сабра: – Ще остана само още няколко дни. След това ми се овтаря малко работа. – после предложи ръката си на старицата и бавно я поведе към входа. – А Вие? Отдавна ли познавате Даиф?
– О, от почти шест години. Много добър младеж. Радвам се, че сте се харесали. – избърбори и дори я погледна някак знаещо: – Ще се жените, нали?
– Да се женим? – повтори и се засмя – и двете по-високо, отколкото беше необходимо. Прокашля се и поклати глава. – Не, не мисля.
– Не го ли харесваш? Даиф е добър мъж. Пътува малко повече, но винаги помага на съседите, дори и като не са го молили. – Сабра започна разпалено да обяснява: – Няма да намериш по-добър от него.
– О, сигурна съм, че е чудесен. – Лизи стрелна с поглед Сам, молейки го мълчаливо за помощ, а нахалникът само повдигна рамо и й се ухили. Момичето пак се прокашля и попита старицата: – На кой етаж сте?
– На последния етаж, мила, точно срещу вас. – двете почти бяха стигнали вратата, а Сам ходеше ухилено по тях. Тогава Сабра зададе следващия си въпрос, а усмивката на Казра стана дори още по-широка. – Разкажи ми, как се запознахте с Даиф?
Как ли? Елизабет просто имаше някаква странна способност да привлича убийци около себе си.
– Покрай работа.
– Значи те е охранявал? – вече бяха влезли вътре на по-хладно, но жената спря пред стълбите и погледна към девойката: – Успя ли да те спаси от някой?
– Лин може и сама да се грижи за себе си, Сабра. – намеси се в разговора Сам, но жената само замахна с ръка към него.
– Шт, не питах теб!
Значи тази самоличност на Сам беше някакъв охранител. Елизабет нямаше особено желание да развива лъжата, която той бе казал на милата възрастна жена, но в случая можеше да каже истината.
– Спаси ме.
От чудовища, от мрачните й мисли и от самотата. Хвана се, че пак е погледнала към Казра, и побърза да извърне лице към старицата. Тя й се хилеше беззъбо. Направи й знак да се наведе към нея, а когато Лизи го стори й прошепна:
– Харесваш го.
Елизабет я изгледа стреснато. Толкова ли беше очевидно? Всички ли го виждаха?
– Това може и да не е за добро. – каза й на ухо и се опита да се пошегува. – Може би не съм подходяща за него и тогава какво ще прави?
– И той те харесва. – отговори й бабата и я потупа по ръката: – Виж само как те гледа.
Лизи нямаше нужда да вижда. Можеше да го усети. Като някаква необяснима сила, която я призоваваше да се обърне и да иде при него и на която ставаше все по-трудно да устои.
Момичето прехапа устна. Беше загазила. Много беше загазила.
– Нека се качваме. – каза приповдигнато на Сабра.
Изкачиха стълбите бавно и с почивки между етажите. Сам ходеше търпеливо с повечето им покупки зад тях и чакаше възрастната жена да си почине, за да тръгнат отново. Лизи не го погледна нито веднъж. Не смееше.
Накрая спряха на площадката между двата апартамента и тя си помисли, че всъщност ще се измъкне от още въпроси, когато Сабра отвори вратата на дома си и отново им се усмихна:
– Благодаря, че ми помогнахте с багажа. Вътре имам малко чай и бисквити. – и погледа й се спря върху девойката: – Влизайте! Ще се радвам да си поговорим още малко.
Елизабет знаеше, че опитите да я склонят да се ожени за Сам ще продължат и вътре, но нямаше как да откаже на жената. Виждаше, че е самотна и истински се радва на компанията, така че момичето се усмихна и влезе в апартамента й.
Всекидневната беше по-малка от тази на скривалището на Казра, но личните вещи, портретите по стените, покривката на масата, избелелите пердета на цветя – всичко правеше помещението много по-уютно.
Сам веднага се зае да прибира покупките, както по-рано бе правил в собствения си дом, докато Лизи помагаше на Сабра да свари чая. На момичето не й убягна как мъжът остави и половината от плодовете, които бяха купили. За нея ли ги беше предвидил от самото начало?
– Даиф, ще донесеш ли бисквитите от шкафа? – каза му Сабра и отново се обърна към Лизи: – Как обичаш чая си?
С много мед, но медът беше още една ужасно скъпа стока тук. Чаените листа също не бяха от най-евтините неща на пазара, но човек можеше да си позволи да си купи от тях и да ги пази за гости.
– С лъжичка захар. – отвърна момичето. – Защо не седнете? Аз мога да приготвя всичко.
– О, няма нужда. Толкова рядко ми идват гости. – усмихна й се бабата, след което потупа Сам по ръката, когато остави чинията с бисквитите: – Благодаря ти, Даиф.
Той кимна и седна на стол, послушно чакайки да му бъде сервирана чашата с чай.
– Значи двамата се познавате отскоро? Не съм те чувала да споменаваш, че си се запознал с някой при последното си завръщане. – подметна уж невинно Сабра.
– Познаваме се от няколко месеца. – отговори уклончиво Сам и всъщност отпи от чая си.
– Значи още се опознавате. – заключи доволно и погледна към девойката: – Кажи ми, мила, защо мислиш, че от Даиф няма да излезе добър съпруг?
Наистина ли я питаше нещо такова пред него? Позволи си да погледне към Сам с периферното си зрение. Той дори не се преструваше, че не е чул, ами се беше втренчил директно в нея.
– Не съм казвала, че няма да излезе добър съпруг от него. – отвърна уклончиво.
– Тогава защо не искаш да се омъжиш за него? – попита я изненадано Сабра. – Да не те е обидил нещо? – и без да изчака отговор се пресегна и цапна Сам по главата, нареждайки с доста войнствен тон: – Извини се веднага на момичето!
– Съжалявам, Лин. – послушно изпълни заповедта й.
Елизабет се засмя – нямаше начин да се спре, а мисълта, че една крехка старица току-що беше възпитала набързо страшния, силен убиец, само я накара да се изкикоти отново.
– Може би ако другият път е с черпак, ще си помисля. – каза тя.
– В чекмеджето до мивката е. – посочи бабата. – Подай ми го, Даиф.
И за ужас на Лизи, той се изпрати и тръгна натам.
– Не, не, не! – спря го тя с ръка. – Шегувах се! Сядай си!
– Жалко. – въздъхна Сабра, а по лицето на Сам можеше ясно да се види, че и той споделя мнението си: – Но поне го харесваш, нали? Иначе нямаше да дойдеш с него в дома му, когато е почивка.
– Не е… така. – запъна се Елизабет. Това трябваше да е най-мъчителният разговор, който някога е водила. – Нямам къде да отседна в момента. Той само ми позволява да остана тук, докато не замина. Това е всичко.
– А и се опитвам да я убедя да ме хареса. – подметна, уж нехайно Сам.
Очите на бабата станаха двойни от изненада, но само за миг, след което на лицето й изгря най-миловидната усмивка, която можеше изобщо да съществува.
– Значи още се опознавате. – заключи и седна на стола срещу Елизабет: – Сигурно има много неща за Даиф, които искаш да знаеш. Мога да ти разкажа нещо?
Първата мисъл на Елизабет беше, че нямаше да има значение какво й разкаже старицата за него, защото Даиф не съществуваше наистина. Но поглеждайки скришом към Сам, осъзна, че не е съвсем права. Той седеше напълно отпуснат на стола и очите му, обикновено винаги следейки зорко всичко около него, сега просто си почиваха върху чашата чай. Държеше се така единствено когато бяха само двамата. Това не означаваше, че е себе си нито пред нея, нито пред Сабра, напомни си твърдо Лизи, но въпреки това се усмиха на жената и кимна.
– И на Вас ли се усмихна зъбато, когато се запознахте?
– Да. – отговори й и отпи от чаят си: – И следващите няколко пъти, но мисля, че в това му е чара. Всеки може да се усмихва мило, но малко могат като нашия Даиф, нали?
– Определено прави впечатление.
– И изобщо не обича да говори. – поклати глава старицата: – Помня, че ми отне часове да разбера от къде е и с какво се занимава.
Лизи остави жената да говори за първия път, когато се е запознала със Сам и как всъщност той й е направил добро впечатление, но за свой срам я слушаше само с половин ухо и само възкликваше подходящо, когато усети, че Сабра е млъкнала. Всъщност вниманието й беше съсредоточено върху мъжа, който остана отпуснат още точно две минути, след което се подпря на масата и тя жално изскърца, накланяйки се на една страна. Това го накара да остави чашата чай върху нея и вече съвсем целенасочено да се облегне в другия край на масата, карайки я отново да се размести. Тогава Сам просто стана, избута стола си назад и приклекна, оглеждайки дървените крака. Само след малко се изправи и отиде до шкафовете при мивката, където съвсем уверено отвори един, сякаш го беше правил хиляди пъти преди, и измъкна кутия. Върна се при тях и остави товара си на пода. През това време бабата беше успяла да разкаже как още първия ден от нанасянето си в сградата Сам просто я видял и веднага й помогнал да си качи багажа до апартамента, което само показвало колко добър и възпитан човек е и тъкмо започна да обяснява за друга тяхна случка, когато всъщност Казра проговори.
– Лин, ще изпразниш ли масата? Трябва да я обърна.
Лизи веднага се изправи и започна да отсвервира, а пък Сабра се завайка.
– Няма нужда да оправяш нищо сега. Седнете си, нека си поговорим!
– Клати се и скърца. – отговори й Сам, а когато Елизабет махна и последната чаша, хвана масата и я положи да легне с краката нагоре. – Амара, ще ми помогнеш ли? Ела и дръж крака здраво, докато го закова.
Лизи изпълни заръката, заставайки от късата страна на правоъгълната маса. Сам коленичеше срещу нея, от дългата. Нямаше как да й убегне, че сега бяха почти на еднакъв ръст. Нито че той отново я зяпаше така, сякаш виждаше през закопчаната риза. Момичето се прокашля и му се намръщи:
– Нямаше ли да правиш нещо?
– Правя. – усмихна й се насреща. Задържа погледа си още няколко мига, след което го наведе надолу и намести дървения крак: – Дръж го здраво, за да не се размести.
Лизи не му отговори и Сам се зае за работа. Момичето обичаше да го гледа как работи. Още от началото в странноприемницата го бе наблюдавала скришом, докато се грижи за коня в конюшнята или поправя едно от десетките неща, които неминуемо се повреждаха. Винаги вършеше всичко уверено и бързо, като и сега не беше изключение. За нула време кракът отново бе закован и след като провери дали е стабилен, Сам отново обърна масата, сякаш тя не тежеше нищо. Лизи отиде да вземе влажната кърпа от мивката и да я избърше, преди да върне чая и всичко останало върху нея.
– Двамата работите много добре заедно. – каза Сабра, която подозрително беше мълчала по време на целия ремонт: – Правили ли сте го и преди?
– Не сме. – поклати глава Лизи. Не че виждаше как тя да държи крак на маса, докато той забива пирони, се води работа заедно.
– А ми се искаше да бяхме. – въздъхна Сам, след което се усмихна на Лизи: – Чудесен помощник си. Трябва да го правим по-често.
Елизабет го изгледа подозрително. Да не би да се опитваше да я…ухажва?
– Може би Сабра има нещо повредено след бурята.
Трябваше й секунда да осъзнае, че това е излязло от нейната уста. Какво, нечистите да го вземат, й ставаше?!
– Имаш ли? – попита я веднага Сам, а погледа му се премести върху нея.
– Не, моето момче. Всичко е наред. Седнете да си поговорим още малко, докато направя нещо да хапнете. – усмихна му се бабата и се обърна към хладилната кутия: – За благодарност, че ми оправихте масата.
– Сабра, разбрали сме се, че ако има нещо за поправка, ще ми кажеш. – изгледа я Сам, след което протегна ръка към Лизи: – Ела, амара, да видим какво е положението в другите стаи.
– Даиф… – въздъхна жената, но после някак примирено се обърна към хладилника: – Добре, но само при положение, че ще останете да хапнете после.
Лизи видя как Сам отвори уста да отговори, но в последния момент се спря и я погледна въпросително. Беше очевидно, че иска да остане. При положение, че обикновено предпочиташе компанията на конете пред тази на хората, момичето нямаше как да откаже, дори и това да означаваше още опити от страна на Сабра да ги ожени.
– Нямам против. – каза му.
– Тогава вървете, докато аз направя нещо. – усмихна им се знаещо Сабра.
Сам не изчака второ разрешение, ами грабна кутията с инструменти и тръгна към другата стая. Апартаментът не беше голям и освен кухнята, която играеше роля и на хол, имаше само още баня и спалня. В банята нямаше какво да поправят, но в спалнята ситуацията беше по-различна. Макар и подредена и спретната, стаята не ставаше за живот, защото се беше напекла от слънцето. Кепенците, които трябваше да спират топлината и светлината, се бяха разкачили от бурята и сега единият висеше настрани, а другият направо беше откачен и подпрян до стената. Сам изръмжа тихо и приклекна да го огледа, след което остави кутията до него.
– Намери ми от по-малките пирони. – каза й, а ръцете му вече опипваха летвите, от които беше изграден кепенеца и дори само с ръка, успя да отдели една. Докато Лизи извади желаното, Сам вече беше свалил почти половината летвички.
Следващия четвърт час премина в заковаване и поправка на кепенците, след което за ужас на Лизи, Сам почти целият се показа от прозореца, докато ги монтираше.
Когато свърши с това и се увери, че вече никой слънчев лъч няма да проникне вътре, ако не е поканен, се премести до другата стена, където вдигна поизбледняла картина на гора с игриво поточе. Огледа я, а след като Лизи му подаде пирон, я върнаха на стената. Само че поправките не свършиха до тук. Мъжът прегледа всяка мебел, включително и леглото и сякаш дори се зарадва когато откри, че гардероба също има нужда от затягане на вратичките. Когато и това беше отстранено, Сам отново обходи с поглед помещението, преди да я попита:
– Виждаш ли още нещо?
Момичето поклати глава.
– Мисля, че е това. – изражението му всъщност помръкна леко, което я накара да констатира заключението, до което беше стигнала преди около час: – Харесваш я. Сабра.
– Тя живее тук сама. – отговори й, а гласът му прозвуча така, сякаш се оправдаваше: – И си няма никого.
Изглеждаше толкова смутен, че Елизабет не се стърпя да хване ръката му, стискайки я леко.
– Има си теб.
– Просто не може да се справя сама с всичко. – оправда се отново Сам. – А и аз само я наглеждам. – след което млъкна и стисна ръката й преди да я попита: – Какво мислиш за нея?
– Мила е. – отвърна Лизи, сещайки се как възрастната жена веднага я прие, сякаш се познават от години – нищо, че беше чужденка и не знаеше нищо за нея. Усмихна му се закачливо: – И също е най-големият ти почитател. Ако някой успее да те сватоса, това ще бъде тя.
– За първи път ме вижда с жена, а отдавна се опитва да ме сватосва.. – Сам й се видя леко притеснен, но поне не беше смутен: – И мисля, че те хареса и одобри.
– За първи път? – наостри уши Лизи.
– Никога не съм идвал с друга тук. – потвърди й, след което се замисли за секунда и добави: – Никога не съм водил никоя в което и да е от скривалищата. Ти си първата, амара.
Беше абсурдно колко приятно й стана да чуе това. На пук на всичките й съмнения, да знае, че е толкова важна за него, караше вероятно много глуповата усмивка да се появи на лицето й. Лизи наведе глава, така че да я скрие от Сам, но знаеше, че е късно.
– Може би е добре да се връщаме при нея. – каза. – Преди да е решила, че сме се сгодили или нещо такова.
– Аз нямам против. – ухили се насреща й Сам. – Даже сигурно ще сготви за събитието, а трябва да ти призная, че няма по-добра готвачка от нея. Никъде.
– Според мен ще ти сготви и без да си сгоден. – отвърна тя, пусна ръката му и тръгна към вратата, опитвайки се да скрие колко смутена беше от коментара му. Как така нямал против?
– Но, ако съм, ще е още по-вкусно. – отговори й, преди да я последва в коридора, а само след малко вече бяха обратно в кухнята, където ги чакаше подредена маса и усмихната баба. – Поправихме. – уведоми я Сам, докато сядаше на стола си.
– Благодаря ви и на двамата. – Сабра им сипа в чиниите от димящото ястие и дори изчака да загребат, преди много невинно да попита: – Защо амара?
– Защото очите й са сини и е прекрасна. – Сам отговори, без дори да му мигне окото.
Елизабет се задави. Как можеше просто да казва такива неща, и то пред други хора? При това беше съвсем сериозен!
Когато той се пресегна да я потупа по гърба, тя му направи знак да спре и вместо това отпи от водата.
– Лютичко е. – оправда се. Не смяташе, че Сабра й повярва.
– Сигурно съм объркала подправките. – усмихна й се Сабра, преди да насочи разговора към Сам, явно за да му отвлече вниманието: – Кога ще е следващото ти пътуване, Даиф?
– След няколко дни. Ще ми пратят известие. – отговори й между два залъка. – Знаеш как е.
– Знам. – потвърди му: – Лин, а ти с него ли ще тръгваш?
– Не. – поклати глава момичето. – Няма да се виждаме за известно време.
– Жалко, щеше да е хубаво, ако бяхте заедно. – въздъхна бабата. Сам беше забол съсредоточен поглед в чинията си и внимателно изучаваше съдържанието й, като даже го побутваше с вилицата си: – Но после пак ще се видите, нали?
– Да. – отсече мъжа, преди Лизи да е успяла дори да чуе въпроса до край.
Елизабет задържа погледа си върху него. И двамата нямаха представа колко време ще й отнеме да намери убиеца, нито дали той нямаше да намери нея пръв. Можеше да завърши като една от десетките жрици – разпорена и с разбъркани органи пред статуята на Ну‘Ахра. Момичето не си позволяваше да мисли за рисковете, но твърдият му, нетрепващ поглед й даваше усещането, че Сам отговори на точно тези нейни неизказани страхове, казвайки й, че вярва в нея и че ще я чака.
Може би си въобразяваше, помисли си. Но сякаш прочел съмнението в ума й, той остави вилицата си и хвана нежно ръката й.
– Да. – повтори.
Лизи преглътна емоцията, която изведнъж заседна в гърлото й и се усмихна на Сабра.
– Явно ще се видим пак.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay