Елизабет бе сама в празна стая. Цветните стъкла на прозорците улавяха светлината на изгрева и къпеха белия под в ярки цветове. Каменен постамент без никакви украси стоеше в центъра на помещението, а върху него бе поставен дълбок сребърен съд. Девойката се огледа наоколо, но дори и някой да се криеше отново, този път тя не можа да го усети. Усмихна се криво, щом си даде сметка, че невидими хора вече са нещо, което едва успява да я изненада. Приближи се до стойката и предпазливо надникна към съдържанието на съда.
– Това е вода.
Гласът я стресна и Лизи инстинктивно се завъртя, така че постамента да е между нея и новодошлия. Който се оказа много учудената Иснани. Девойката не изпита и грам неудобство заради реакцията си. Не я бе чула да влиза. Много й се искаше хората да престанат да правят така.
След миг неловко мълчание, жената се прокашля и продължи:
– Благословена е от Луната. Събирана е при последното пълнолуние.
Значи не каква да е, а вода на половин година. Чудесно.
– Трябва ли да я пия? – попита.
Иснани се засмя и поклати глава, карайки обеците и останалите бижута по главата и шията й да зазвънят.
– Не, не. Трябва само да се огледаш във водата.
– Във водата? – Елизабет отново надникна в съда. Единственото необикновено беше, че течността е все още бистра след толкова много време. – Не виждам как ще…
Намираше се на широк балкон от сив гранит, прорязван от катранено черни нишки. Подпряла ръце на парапета, гледаше града, който се ширеше под нея. Непознат, зелен град, кръстосван от водни канали, по които лениво се клатушкаха лодки. По мостовете, улиците, дори покатерили се на дървета и бели статуи имаше стотици хора, които бяха вперили погледи към този балкон, към нея, чакайки мълчаливо.
Елизабет отстъпи рязко назад. Тялото й обаче си остана точно там, загледано към множеството.
– Какво, нечистите да го вземат, е това? – просъска тя и започна да концентрира атмата си.
– Разказът на водата. – отвърна Иснани до нея.
Лизи подскочи стреснато и се обърна към гласа, само за да открие, че няма никой там.
– Какво се случва? – прошепна.
– Луната вижда всичко, а водата, целуната от лъчите й – помни и разказва. Какво е било, какво е сега и какво ще бъде. – отговори й напевният глас на Иснани. – Гледай!
Лизи затвори очи за миг и си пое дъх, налагайки си спокойствие. Това трябваше да е някаква магия. Намираше се в храм, пълен със Сенки, така че бе логично това да е някакво умение. Видение за живота на кандидатите. Предсказание за бъдещето им.
Отвори очи и се приближи до другата Елизабет. Първоначално не мислеше, че се намира в Хайрани, но след това забеляза дрехите й. Носеше бяло копринено палто, стигащо до коленете й и закопчано на кръста, подчертавайки извивките й. Вятърът рошеше леко пухкавата бяла кожена яка и издуваше палтото, така че да види наситено сините си блуза и панталон, извезани с деликатни флоални мотиви от златни конци . На коланът й бе закачана необичайна златна кания от деликатен филигран, от която се показваше дръжка от млечно бял камък. Същият се забелязваше и през малките пролуки на канията.
Другата Елизабет явно наистина харесваше златото, защото я покриваше цялата – масивна огърлица от усукани златни нишки с огромен сапфир в центъра почиваше тежко на ключиците й, докато друго, съвсем деликатно златно колие с няколко по-малки скъпоценни камъка подчертаваше тънката й шия. Златни гривни, златни обеци и още злато и скъпоценни камъни по високия тюрбан, който покриваше косите й. Лизи го изгледа критично. Явно другата Елизабет имаше и по-големи комплекси за ръста си, щом беше решила да носи нещо подобно. И как главата й не клюмаше непрекъснато под тежестта?
Изражението й – напълно спокойно, сякаш бе ежедневие да е изправена пред цял град, който чака само нея, изведнъж се промени. На лицето й заигра усмивка, а очите й започнаха да искрят със собствена светлина, по-наситени дори от сапфирите по шията й. За пръв път се виждаше така. За пръв път виждаше и това гордо, уверено изражение на лицето си. Все едно знаеше точно коя е, какво иска и как да го постигне. Лизи не помнеше някога да се е чувствала така. Прииска й се да усети тази самоувереност и сила, от които чак въздухът трептеше – дори и това да значеше, че трябва да носи абсурдна шапка.
Под балкона прелетя птица – същата птица, изобразена кацнала на ръката на статуята на Ну’Ахра пред храма. Приличаше на ястреб, но от опашката й стърчаха три дълги пера, които проблеснаха като сребърни под лъчите на слънцето.
Другата Елизабет се ухили и се обърна, поглеждайки към потъналия в сенки праг на балконската врата. Лизи също погледна натам, опитвайки се да види нещо.
– Хайде де, какво чакаш? Идвай! – извика весело Елизабет.
Нетърпелива, Лизи се приближи до вратата и надникна в тъмнината. Отново не можа да види нищо, но чу отвътре музика. Цигулки, виолончело и пиано хармонизираха в игривата мелодия на ривския валс.
– Защо не влезнеш? – насърчи я тогава гласът на жрицата, напомняйки й, че това не е някой от сънищата на Сам и този път има публика. Много любопитна публика, ако се съдеше по подканянето й: – Не искаш ли поне да надникнеш?
Лизи се поколеба. Сърцето й бе започнало да препуска в гърдите й. Последният път, когато чу тази музика…
Но трябваше да влезе. Тестът го изискваше.
Изправи рамене и пристъпи през прага.
Озова се в центъра на разкошна бална зала от бледорозов мрамор, заобиколена от великолепно облечени мъже и жени. Дъхът заседна в гърлото й.
– Не. – промълви.
Светлината от кристалните полюлеи, спускащи се от тавана, бе приглушена, сякаш поглъщана от сгъстяващите се по ъглите сенки. Елизабет се завъртя трескаво наоколо. Никой не забелязваше. Никой не знаеше какво ще се случи.
Чу смях. Топъл, познат, мил смях, който я прободе право в душата.
– Мамо? – прошепна.
Обърна се и когато танцуващата двойка пред нея се премести, я зърна за миг, жестоко кратък миг, преди следващите танцьори да я скрият от погледа й отново. Засмяна, щастлива, красива – точно каквато я помнеше.
Дори не разбра кога бе започнала да се провира през дансинга, за да иде до нея. Толкова време нарочно отбягваше всякакви мисли за предишният си живот в Рива. Толкова време си повтаряше, че никога повече няма да се върне там, където не е желана. А сега нуждата да види майка си отново, да я прегърне, я водеше сляпо напред.
Почти я беше стигнала, когато светлините угаснаха. Музиката, разговорите, смехът – всичко заглъхна.
– Не, не, не!
Огненото кълбо излетя нагоре и увисна под тавана, хвърляйки мъждива светлина. Чу се тракане на нокти. Плясък на криле.
Елизабет уви ръце около себе си в опит да спре треперенето си. Не можеше да си поеме дъх. Светът започна да се свива около нея, да я притиска, да я смазва…
– Какво? Какво!
Марго. Това беше Марго.
Лизи погледна към майка си и желанието да изтича до нея и да се скрие в обятията й както правеше като малко дете беше почти непреодолимо. Но тогава гласът на капитан Ръдфорд прогърмя в настаналата суматоха:
– Веднага слезте! Слезте! Бързо!
Елизабет се затича към масата, където трите с Марго и Франсис се бяха покатерили върху столовете, за да избегнат клокочещия мрак, разлял се по пода. Бягаше с всички сили, но знаеше, че няма да стигне навреме.
Преди не бе сигурна какво точно се случи. Сега… Сега видя как мората се спуска надолу. Как протяга тънките си, кокалести ръце към Марго. Как ноктите се впиват в плътта й и как привидно тънките като хартия криле изпляскват мощно веднъж, отнасяйки пищящата й приятелка.
Лизи прехапа нежната кожа между палеца и показалеца си, докато не потече кръв. Оформи я в десетки шипове, които прати по чудовището.
Те минаха през него, сякаш бе съставено от дим.
– Не! Марго! – изкрещя.
– Лин, това е спомен. – чу се настойчив глас до нея, който почти успя да пробие ужасът, който беше сграбчил сърцето й: – Спомен е, Лин. Не може да те нарани. – думите бяха топли и ги чуваше, но сякаш не значеха нищо за Лизи, преди гласът за пореден път да й повтори: – Това не е истина.
– Истина е! – извика Елизабет.
Беше истина. Беше се случило. Марго наистина бе мъртва, разкъсана, изядена жива. А това? Това въобще не беше спомен. Лизи не бе видяла как мората откъсва парче от врата й с жълтите си зъби. Не бе видяла кръвта, която оплиска лицето на чудовището и която потичаше като водопад от тавана. Не бе видяла как Марго, все още жива, надава безгласен писък, когато друга мора дойде и откъсна ръката й.
Не, това не беше никакъв спомен.
Търсейки някакъв отдушник, страхът й се трансформира в нещо с остри нокти и зъби, които жадуваше да забие в някого. Въздухът около нея затрептя, а с него балната зала и ужасът в нея започна да се тресе и да губи очертанията си.
– Какво ви дава право? – просъска Елизабет. – Какво ви дава право да се ровите в главата ми?! Какво ви дава право да ме водите отново тук?!
Атмата й изпълваше цялата зала. Прогаряше всичко, до което се докосне. Хората, мебелите, чудовищата, дори клокощечият мрак – всичко се разтваряше в облак бял дим. Всичко, освен стените и пода.
Иснани все още искаше да я държи в проклетата зала.
Елизабет се озъби. Да върви по дяволите.
Магията й изригна. Нямаше звук, нямаше светлина, но Лизи усети как чистата енергия се отделя от нея, как среща съпротивата на клетката, в която Иснани я държеше, и как я разрушава напълно.
Остана само чернота. Плътен, хладен мрак обгръщаше всичко, беше всичко.
Лизи затвори очи. Ударите на сърцето й, тежкото й дишане и припукването на атмата й, докато се охлаждаше и връщаше в нея, бяха единствените звуци.
– Всичко е наред, Лин. – чу познатия глас на Иснани, но сега беше някак по-различен. Не беше изпълнен с топлота, която те караше да му вярваш и да искаш да изпълниш всичко, което ти каже. Беше приятен, мек, но обикновен човешки глас, който идваше от доста далече. – Може да се успокоиш вече. – каза й отново и Лизи ясно можеше да усети опита й да я изманипулира да се отпусне. Може би за да й даде шанс да изгради ново заклинание около нея и да я вкара в поредният ужас. Само че тя отдавна не беше толкова наивна, а и имаше богат опит точно с тези кошмари. Явно и жрицата усети, че е загубила властта си над нея и няма да си я възвърне, защото побърза да допълни: – Водата разказа историята си. Повече няма да шепти. Сега само трябва да си спомниш, че това е сън и да го оставиш да свърши. Събуди се, Лин.
Присъствието на Иснани, неусетено от Лизи до момента, в който вече го нямаше, се отдръпна. Тъмнината обаче остана – вечна и тиха. И чакаща. Девойката нямаше логично обяснение защо, но усещаше, че въпреки всичко водата не е приключила своя разказ. Имаше да й казва още нещо и този път Иснани я нямаше да насочи историята.
Елизабет се поколеба. Не искаше да се връща на онзи бал, нито да се чувства отново толкова безсилна, но безмълвното очакване на тъмнината я мамеше, а любопитството й, както винаги, бе по-силно от здравия разум.
– Ако отново ми покажеш някой ужас, ще намеря виновника, ще му излея водата на главата и ще му нахлупя купата като шапка. – заплаши Елизабет.
Не очакваше отговор, но въпреки това получи такъв, когато мракът започна да се разсейва и изсветлява. Нещо полетя към главата й и тя инстинктивно приклекна. Атмата се отзова на повика на страха й и оформи кръвта й в остра сабя, която Лизи повдигна в очакване на нова атака.
Нападателят, облечен в златна броня мъж, пристъпи напред. Металът бе загубил блясъка си под слой мръсотия, но огромната му двойна брадва отрази лъчите на невидимо слънце, когато я вдигна над главата си.
Така и не успя да я стовари надолу.
Дребна фигура с шапка се стрелна напред с вик и заби дълга кама до дръжката под мишницата му, където частите на бронята се срещаха. Мъжът изрева и изпусна брадвата, която се изгуби в черното. В следващия миг от него изплуваха буци пръст и камъни, които заваляха като дъжд върху фигурата. Тя отскочи назад. Шапката падна и изпод нея по рамената й се разпиляха дълги руси кичури.
Лизи знаеше, че това трябваше да бъде тя. Но отказваше да повярва.
Защото от нейната глава не се подаваха малки черни рога, нито пък имаше заострени кучешки зъби, които да показва в жестока усмивка. Защото тя не беше демон.
Кръвта, пропила се в дрехите на другата Елизабет, сега се изтегли и сформира щит директно пред нея, в който се разби следващият залп камъни от златният рицар. Всеки тежък удар я караше да се хлъзга назад и напукваше мембраната, която я пазеше. По всичко изглеждаше, че съвсем скоро ще я разбие и тогава ще я довърши с брадвата, която бе стиснал в здравата си ръка, но тогава, без абсолютно никакво предупреждение, мъжът застина по средата на следващата си крачка. Камъните увиснаха неподвижни във въздуха за няколко удара на сърцето на Лизи, преди да се строполят. А от всеки процеп на златните броня и шлем започна да сълзи кръв.
Рицарят се строполи мъртъв, а другата Елизабет си пое дъх и се ухили победоносно с острите си зъби, докато по-тънки от косъм червени нишки се отделяха от тялото и се прибираха обратно при нея. Дори не забеляза другият златен рицар, който се прокрадваше зад гърба й и се готвеше да я прободе с назъбения златен връх на копието си.
Лизи протегна ръка напред и понечи да я предупреди да се обърне, но вместо това извика стреснато, когато главата на мъжа се отдели от тялото му и профуча покрай другата Елизабет. Тя се обърна назад, оформяйки нов щит пред себе си, но напрежението от лицето й изчезна и се замени с топла усмивка, когато осъзна, че към нея се приближава най-красивият мъж, когото Лизи някога бе виждала. Нямаше по какъв друг начин да го опише. Челюстта му бе силна, скулите – високи, а устните… Отне и твърде дълго време да откъсне поглед от тях. Млад, висок, с широки рамене и излъчващо едва сдържана сила тяло, до него другата Елизабет изглеждаше съвсем дребна. На целунатото му от слънцето красиво лице бе изписан гняв, който би загрозил всеки друг, но не и него. Той прокара ръка през рошавата си черна коса все едно му се искаше да я оскубе. Тъмните му очи, обградени от още по-тъмни дълги мигли обаче издаваха страх, докато заставаше пред другата Елизабет и започна да говори нещо. Лизи не чуваше думите, които си разменяха. Не я и интересуваше, защото тъкмо бе осъзнала, че между черните кичури на челото на мъжа се подаваха леко извити нагоре остри, черни рога.
А другата Елизабет се пресегна към яката му, сграбчи я и го дръпна надолу, впивайки устни в неговите.
Девойката поклати глава и покри очи с ръце, мъчейки се да проумее какво, по дяволите, се случва. Когато не й се получи, отвори очи отново и се оказа лице в лице с отражението си в гладката водна повърхност.
– Забави се. – чу изпълненият с любопитство глас на Иснани, а когато вдигна лице към нея, видя и искрата в очите й: – Водата показа ли ти още нещо, Лин?
Елизабет трябваше да устои на желанието да отстъпи по-далеч от нея. Не беше само заради нуждата й да остане сама, за да подреди мислите си, ами и начинът, по който жрицата я гледаше. Сякаш бе отговорът на някакъв въпрос. Но щом я гледаше по този начин, със сигурност не бе станала свидетел на последното видение.
– Да. – кимна в крайна сметка Лизи.
– Това е чудесно, Лин! – похвали я Иснани. За учудване на Лизи не се втурна към нея, ами остана на мястото си от другата страна на проклетата вода, която я беше поставила в тази шантава ситуация: – Какво още имаше да ти каже водата? Какво видя?
Проклета да беше, ако знае.
– Не съм съвсем сигурна. – отвърна, надявайки се жрицата да не поиска от нея да разкаже.
– Всичко е наред, Лин. Рядко виденията й са толкова ясни, колкото са на теста. Когато няма кой да те насочва, са размътени. – Лизи тъкмо си помисли, че поне този път късметът е решил да е на нейна страна и надеждата й беше попарена: – Разкажи ми какво си спомняш от видението и заедно ще разберем значението му.
Иснани я гледаше с дълбоките си кафяви очи толкова искрено, че Елизабет почти се почувства виновна, че не може да й каже истината. Почти. И все пак се пречупи и й сподели единственото нещо, за което може би тя щеше да може да й помогне.
– Имаше битка. И рицари в златни брони.
– Как изглеждаха тези воини? – попита я веднага жрицата: – Успя ли да видиш лицата им?
Лизи поклати глава.
– Носеха шлемове.
– Шлемове. – повтори жрицата и Лизи ясно можеше да усети разочарованието й. Тогава обаче нещо друго й хрумна, защото в погледа й отново просветна любопитната искра. – А как се движеха и ти къде беше? – но още преди да й е дала време да отговори и предложи сама решение на проблема с лъжата: – Сигурно си била отстрани, но поне успяхте ли да ги победите?
– Не знам. Видението свърши, преди да разбера какво се случва. – отвърна Елизабет. Иснани кимна, видимо опитвайки се да скрие тревогата си от нея. Девойката наклони глава на една страна и попита: – Кои са тези воини?
– Предупреждение от Луната, че те чака път с трудности, които ще успееш да пребориш. – усмихна й се топло жрицата, преди да я подкани: – Ще се справиш с всичко, което ти се изпречи, Лин. А сега излез от онази врата и изчакай с другите края на теста.
Явно и Иснани не искаше да споделя с нея. Елизабет виждаше, че тя знае чудесно кои са тези воини, но нямаше как да настоява за истината. Поне не сега.
Кимна почтително и излезе отвън.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay