Елизабет окачи робата си на закачалката и я прибра в малкото гардеробче, обличайки си вместо нея ризата на Сам. Повдигна яката й, затвори очи и вдиша дълбоко, представяйки си, че може да подуши миризмата му по плата. Три седмици бяха изминали, откакто го видя за последно. Усещането, че нещо лошо му се беше случило, не си беше тръгнало. Франк също беше изчезнал безследно след церемонията по приемането на новите жрици. Желанието да му откъсне главата на този етап се беше стопило напълно и Лизи искаше единствено да знае, че той е добре.
Момичето въздъхна и се отправи към леглото. Стори й се, че чу някакъв звук отвън, но после поклати глава и отметна завивката.
Нещо голямо и черно влетя през отворения прозорец и се пльосна на земята, късайки една от завесите и омотавайки се в нея. Елизабет вече беше грабнала иглата си за коса и я зареждаше с атма, когато нещото изсумтя и се претърколи на една страна. В първият момент момичето не разпозна лицето под мръсотията, кръвта и раните. В следващия натрапникът отвори очи и сърцето й спря.
– Сам!
Тя завхърли разгънатата сабя и падна на колене до него. Понечи да го докосне, но ръцете й застинаха, треперещи, на милиметри от тялото му, когато осъзна какво вижда. Не само лицето му беше покрито с рани. Черното му облекло бе мръсно, сякаш някой го беше влачил през пустинята, а плата беше повече дрипа, отколкото дреха, разкривайки още наранявания. Повечето от тях не кървяха вече, но кръв определено беше текла и попивала. Дни наред, ако се съдеше по миризмата.
– В името на Боговете, какво ти се е случило? – попита задавено и понечи да се изправи. – Стой тук. Ще извикам Захир.
– Не.
Думата излезе стържещо от устата му, но въпреки, че изглеждаше сякаш не можеше дори да помръдне, ръката му я стисна здраво за китката. Елизабет се опита да натика надигащата се паника някъде, където няма да й пречи, но не беше лесно, като го виждаше такъв.
– Трябва ти лечител. – каза му. Дори не беше осъзнала, че е започнала да плаче, преди той да повдигне ръка и да избърше с палец сълзата от бузата й. Момичето хвана ръката му и целуна внимателно разранените му пръсти. – Моля те. Той не е толкова далеч. Ще ида и ще го доведа.
– Добре съм, амара. – каза й и пъшкайки се надигна до седнало положение. – Не искам никой друг.
– Защо трябва да се инатиш точно сега? – попита го измъчено.
– Защото съм добре. – изръмжа и за неин ужас се изправи, заявайки: – Ето!
Дори не успя да довърши думата, когато залитна назад. Лизи издаде сподавен вик, но той падна върху леглото, което изскърца и изпръщя под тежестта му.
– В името на Боговете, Сам! – момичето се изправи и отиде до него. Искаше да провери дали не се е наранил още, но още не смееше да го докосне, затова само стърчеше с протегнати ръце като някоя баячка. – Ако не искаш Захир, ще трябва аз да…
Сам седна и в следващия миг вече я прегръщаше силно. Опря глава на рамото й и вдиша дълбоко.
– Тук си. – каза тихо и добави още по-тихо: – Добре си.
Буца заседна в гърлото й и я задави. Как беше възможно той да изглежда така и да се тревожи за нея? Не можеше да се спира повече – не и когато той я държеше така, сякаш тя беше единственото, което го държеше в съзнание. Богове, дори беше изкачил стената до третия етаж на храма, за да стигне до нея. Момичето го прегърна, внимавайки да не го нарани повече
– Разбира се, че съм добре. – отвърна и зарови лице в косата му.
– Не са ти направили нещо? – попита я, след като още няколко пъти вдиша дълбоко, сякаш събирайки сила, за да го каже.
– Никой не ме е докосвал с пръст. – увери го. Изтръпнала, се отдръпна леко от него, за да го погледне и да попита: – Някой заплашвал ли ме е? Затова ли си ранен?
– Не е затова. – отговори й, преди да я придърпа обратно и да я прегърне.
– А защо? – настоя Лизи и започна да го гали по косата. Той не отговори и тя реши да го остави. Поне за момента. – Водата тук е лечебна. Ще отида да налея в нещо, за да те измием, а ти остани…
– Не. – прекъсна я, а ръцете му за миг се стегнаха около нея, преди Сам да я пусне и да заяви: – Идвам с теб.
– Ти едва стоиш прав! – възрази Лизи.
– Идвам с теб, амара.
Тя се готвеше да му каже, че има стълби до баните, но по упоритото му изражение знаеше, че нямаше да има значение дори ако имаше планина – Сам беше решил, че ще дойде и точно това щеше да направи.
– Добре. – въздъхна примирено. – Когато си готов.
Той я изгледа за няколко мига, сякаш не беше съвсем сигурен, че е чул правилно, след което се изправи. В следващият миг се пресегна и я хвана за ръката.
– Води.
След като взе хавлия и другата риза, с която спеше, двамата бавно преминаха по пустите коридори и стълбището. Нямаше стража и жреците вече се бяха прибрали в стаите си, така че нямаше кой да ги види. Това беше добре, защото Сам едва ходеше. Подпираше се на стената, но макар Лизи многократно да му предлагаше да спрат да почине, той отказваше. Отказваше да пусне и ръката й.
Щом достигнаха баните, момичето веднага го накара да седне на най-близкото столче. Той се опита да го скрие, но тихата въздишка издаде облекчението му.
– Трябва да махнем дрехите ти. – каза му.
Беше очевидно, че Сам се колебае дали да й разреши. На лицето му сякаш се изписа несигурност и Лизи вече се подготвяше да го убеждава, когато той въздъхна примирено.
– Добре. – и започна да дърпа ризата си, в опит да я свали или доразкъса – явно което се случеше първо.
– Чакай. – спря го момичето. – Ще отвориш някоя рана. Нека аз.
Отново се видя ясното му нежелание да не й разрешава и отново Сам загуби битката със себе си, защото спря да се бори и простичко й каза:
– Добре.
Сега беше ред на Елизабет да се поколебае.
– Ако не искаш, няма да те докосвам. – каза му тихо. – Само трябва да ми кажеш.
– Не е това. – каза й, а после добави: – Не искам да ме виждаш така.
Само той можеше накара сърцето й едновременно да се свие и да се изпълни с топлота. Лизи обхвана нежно лицето му с ръце и каза:
– Аз искам само да си добре. Раните ти не те правят слаб, Сам. Определено няма да ме накарат да те виждам по друг начин. Никога не се срамувай пред мен.
– Обичам те, амара. – каза й, като в същото време отново я прегърна и скри лице в нея.
Елизабет също обви ръце около него, притискайки го толкова силно към себе си, колкото смееше. Мислеше си, че ще е трудно, че ще я е срам, но думите просто така се изтърколиха и от нейната уста.
– И аз те обичам, Сам.
Той притихна в ръцете й. Застана напълно неподвижно и Лизи вече започваше да се чуди дали изобщо диша, когато все пак Сам вдигна поглед и закова нейния със своя.
– Повтори.
Отново беше лесно. Толкова често си го беше мислила, особено през тези три седмици, че сега чувстваше почти облекчение, че най-сетне може да го каже на глас.
– Обичам те, Сам. – усмихна му се леко и погали бузата му. – Обичам те.
В погледа му сякаш просветна нещо, като я чу да го казва, но Лизи не можеше да бъде сигурна, защото той отново скри лице в нея и вдиша дълбоко, преди да каже толкова тихо, че тя едва успя да го разбере:
– Иска ми се да можех да те подуша. – след което малко по-силно й каза: – Недей да си тръгваш, амара.
– Никъде няма да ходя. – промърмори. – Къде си мислиш, че бих отишла?
– Далече. Където няма да те стигна. – отговори Сам и без да й остави време да каже каквото и да било, я попита: – Ще се къпем ли?
Рязката смяна на темата я хвана неподготвена и Лизи отвърна:
– Да. Не, чакай! Не. – малко живот се завърна в погледа му при това и дори устните му потрепнаха леко в началото на усмивка. – Ще къпем теб.
– Жалко. Бих ти помогнал да се изкъпеш и ти, амара. – очите му все още искряха, докато я пускаше, за да може отново да се захване с изстрадалата си останка от риза.
Докато седеше вкопчен в нея и с подивял поглед, Лизи не беше сигурна, но щом се закачаше с нея, значи щеше да се оправи. Тя реши да задържи шеговития тон и сухо отвърна:
– Не се и съмнявам.
Ризата му не беше от онази с копчета, а девойката не искаше да го кара да се движи повече от крайно необходимото, затова последва примера му, доразкъсвайки дрипата. Знаеше, че е ранен, но не бе предполагала, че с всеки сантиметър плат, който отлепяше от кожата му, ще открие нова дълбока резка, нова синина, ново прогорено парче. Някои наранявания вече зарастваха и избледняваха, но други бяха съвсем пресни.
Някой беше измъчвал Сам. Дни наред. Може би откакто се видяха за последно на стълбите на храма.
– Този, който ти е причинил това. – Елизабет едва успяваше да разпознае гласът си – гневът и усилието да го задържи вътре, да задържи и сълзите, които пареха очите й, го караха да звучи напълно чужд. – Жив ли е още?
– Да. – отговори й отсечено Сам.
– Това е добре. Защото ще го убия. – процеди и приклекна в краката му, дърпайки гневно връзките на ботуша му.
– Няма да я доближаваш, амара. – Сам се пресегна и я хвана за рамената, накланяйки я леко назад и принуждавайки я да го погледне в очите: – И няма да я търсиш. Никога.
– Нея? – изсъска Елизабет. – Същата, която те беше ранила и преди? В странноприемницата.
– Не я доближавай, амара. – повтори й настоятелно Сам.
Лизи не отговори. Не искаше да спори с него точно сега, когато беше в това състояние, а точно това щеше да се случи, защото нямаше сила на света, която да я накара да му обещае подобно нещо. По един или друг начин щеше да намери тази жена и, Боговете й бяха свидетели, щеше да се наслаждава да й нанесе на същите места всяка една от раните, с които бе покрила Сам. Щеше да счупи ръцете й, да я разкъса крайник по крайник и най-накрая да я изгори, така че нищо да не остане от нея.
Елизабет знаеше, че очите й блестят. Магията бучеше в ушите й, търсейки място, откъде да излезе и да набучи нещото, което предизвикваше този гняв у нея. Трябваше да се успокои, но вместо това изкара яда си върху другия ботуш, захвърляйки и двата настрани.
– Махни си панталона и увий това около кръста си. – нареди му, подавайки му хавлията. – Ще напълня вода, за да те изплакна, преди да влезеш.