Чарли отвори очи. Лежеше по гръб на нещо меко. Над него нямаше небе. Всъщност имаше небе над него, но той не го виждаше от глинения таван на стаята, в която се събуди. Мошеникът прецени, че го чувстваше повече като съвземане, отколкото събуждане, но в случая разликата не беше голяма. Беше завит с черга, а под него, мекото нещо не беше съвсем като легло, но можеше да мине за такова при нужда. Съдейки по разстоянието до тавана, мекото нещо беше сравнително ниско, но не съвсем на нивото на земята и, съдейки по миризмата и раздразнението, което чувстваше, беше купчина кожи.
Чарли се обърна на една страна и бавно се изправи до седнало положение. С възмущение видя две напълно нормални празни легла в другия край на голямата стая, което, ако се съдеше по прозорчетата до единствената врата, беше и другия край на малката къща. Освен леглата стаята беше почти празна – единствената друга мебел беше масичка по средата на стаята, заобиколена от няколко изтъркани възглавници за сядане на безопасно разстояние от малко огнище. През прозорчета се виждаха стените на други близки къщи и небето. Гледката не беше позната, което значеше, че някой го беше довлякъл тук. При мисълта последните мигове преди да се озове в малката къщичка нахлуха неканени в главата му и временното възмущение, че не беше спал на нормално легло, напълно изчезна.
Всъщност мошеникът беше малко изненадан и много благодарен, че жената с детето го беше прибрала в къщата си. Естествено, всеки почтен човек може би направил същото след това, което мошеникът беше направил, но по средата на пустинята се срещат всякакви. А хората, които Чарли беше срещнал, вероятно редовно посрещаха странниците с опъната тетива на лък и настоятелна подкана да разтоварят стоката си и да облекчат пръстите и вратовете от накитите си. Мошеникът пребърка джобовете си и установи, че съдържанието им не се беше променило много от предишния път, когато ги беше посетил, което беше и още една причина да е благодарен.
Чарли се усмихна леко, когато осъзна, че вероятно е спал върху крадена купчина кожи, завит с крадена черга. Никога не беше мислил за себе си като за крадец, но нещо в него се чувстваше направо като у дома си сред крадените стоки. Единственото му притеснение сега беше дали необичайно гостоприемната обстановка, резултат от глупавото му разхищение на атма, изведнъж нямаше да се промени, когато новите му домакини научеха за какво беше дошъл всъщност.
Мошеникът въздъхна. Въобще не харесваше да е в пустинята, но щяха да му трябват няколко дена, за да се възстанови напълно и за да има тази възможност, бързо трябваше да измисли някаква правдоподобна история за това как беше попаднал по средата на нищото с магаре и облак и… Чарли въздъхна, абсурдно комплексна бойна магия, която никой не беше виждал преди, вероятно защото никой не беше достатъчно тъп да се самонокаутира по време на битка. Чарли не харесваше да лъже, което само по себе си беше странно, като се имаше предвид колко често го правеше, но този път нямаше голям избор, защото беше решил да се прави на герой.
Усмивката му стана още по-широка. От друга страна, това беше една от най-яките магии, които Чарли можеше да си представи и напълно си заслужаваше самонокаутирането и всяка една секунда, която мошеникът щеше да прекара в пустинята. Само дано Шаро не му се сърдеше, заради летящата плоча. Всъщност дано разбойниците бяха прибрали и магарето му. И дано не го бяха направили на наденици. Ако бяха направили Шаро на наденици, всички щяха да умрат.
Чарли не беше сигурен дали ще успее да ги избие всичките сам – все пак не знаеше колко голямо беше това село на бунтовниците, но след като веднъж го беше намерил, нямаше да е чак толкова голям проблем да доведе Сам до тук. От друга страна, Сам щеше да иска да знае каква е причината толкова много хора да трябва да умрат. Не и преди година, но последните няколко месеца имаше голяма промяна в него. Чарли се зачуди дали Елизабет няма да му се сърди за това, че е накарал Сам да му помогне да избият толкова много хора, но от друга страна, ако й разкажеше за Шаро тя щеше да разбере. Вероятно.
Може би беше най-добре да не и казват нищо. Щяха да и кажат, че отиват по работа, просто нямаше да й кажат колко голяма. Сам щеше да разбере. Той харесваше коне. Магаретата не бяха толкова далеч. А и Сам трябваше да яде.
Чарли се беше чудил на няколко пъти дали да не се опита да оправи този недостатък в дизайна му, но не беше сигурен, че щеше да може да го направи, а рискът да го повреди повече беше прекалено голям. Все пак магията беше напълно чужда, а и, доколкото можеше да каже, не беше завършена. Нещо липсваше. Може би ако ползваше някоя от техниките на Захир… това беше интересна идея. Чарли беше сигурен, че Захир не беше стигнал до там, но на теория…
Познат магарешки рев прекъсна блуждаенето на ума му. Явно клането се отменяше. Засега.
Чарли внезапно осъзна, че мисли глупости. От десет минути беше седнал на ниската купчина кожи и гледаше стената, а мислите му, разпокъсани и хаотични, го бяха довели до това да обмисля клането на цяло село и ужасяващи магически експерименти, сякаш бяха нещо напълно нормално. Въпреки че беше спал с часове и тялото и атмата му се бяха възстановили достатъчно, за да функционира почти нормално, умът му все още беше напълно изтощен от магията, която беше използвал в пустинята. Можеше да не използва заклинания следващите няколко дена, за да позволи на атмата си да се възстанови и можеше да не натоварва тялото си, но не можеше да не мисли. Също така не можеше с дни да стои в малката къщичка и да не прави нищо.
Чарли се изправи и се олюля малко. С несигурни стъпки излезе през скрибуцащата единствена врата на стаята и се озова по средата на тесен път. Чарли се огледа. Наоколо нямаше никого, а тясната улица продължаваше на двете страни, следвайки редове от еднотипни кирпичени къщички от голяма стена в единия край до някакви зелени храсти в другия. Улицата беше равна. Не, не просто равна, а неестествено плоска, без нито едно възвишение или долчинка от край до край. Къщите бяха в познатия за бедните квартали на Хайрани стил – ниски правоъгълни постройки от кирпичени тухли, замазани с глина – някои залепени една за друга, други разделени от съседите си от тесен път, трети бяха построени като втори етаж върху други къщи и достъпни само със стълба. Чарли можеше да се обзаложи, че вътре всички изглеждаха точно като стаята, от която беше излязъл – голямо общо помещение с камина в центъра, която да пази цялото семейство от замръзване през студените нощи. Детството му беше прекарано в подобна къщичка, но със стени от дърво, а не от кал и глина. Но хората използваха каквото имаха – глинестата почва в страната и простотата на сградите ги правеха евтини и лесни за поддръжка.
Мошеникът беше излязъл от стая на приземния етаж на двуетажна постройка и стълбата към втория етаж се оказа на гърба на къщата, последвана от втора стълба, която водеше към покрива на двуетажната постройка – честа практика с подобни къщички, които от време на време се нуждаеха от поправка на покрива или пък имаха складирани съдове, в които водата от редките дъждове да се събира. Чарли се изкачи по двете стълби и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда.
Селото беше огромно. Редове след редове от кирпичените къщички бяха разделени от прави тесни пътища, пресичащи се под прав ъгъл, все едно някой беше начертал първо пътищата и след това беше построил къщите между тях. По всеки път можеше да мине сама товарна кола, но множеството паралелни и перпендикулярни пътища значеха, че по всяко време колите можеха да се разминат. Единственото място, където нямаше къщи или пътища беше центъра на селото, където голяма площ беше заета от черна пръст, в която на места никнеха растения, като храстите, които беше видял в края на улицата. Хора, десетки, дори може би няколкостотин, копаеха и плевяха останалата част от странната нива. В далечния край на обработваната площ Чарли можеше да види млади дървета, най-големите може би само на няколко години, които бяха започнали да дават плод. По средата й пък имаше навес, където вероятно работниците почиваха на сянка, когато работата станеше прекалено тежка.
Цялото село беше обградено с огромна стена, толкова висока, че беше невъзможно да се види какво има от другата й страна. Беше чист камък, издигащ се на височина три или може би четири пъти по-висока от покривите на най-високите къщи. Огромна стена без врати. Цялото село беше като в огромна каменна бъчва, от която нямаше как да се излезе.
– Какво, нечистите да го… – промърмори Чарли под носа си.
Бунтовниците явно имаха много повече ресурси, отколкото беше предполагал. Първоначалният му план да влезе в малкото селце с гръм и трясък, да намери келеша, който беше убил Садат и да го завлече обратно до Ан Налат, никога нямаше да проработи. Беше очаквал шепа отчаяни хора, а беше намерил високо организиран и изглежда до някъде проспериращ таен град със стени, високи, колкото тези на столицата. Мошеникът беше напълно сигурен, че подобен град щеше да се вижда на хоризонта, дори от ден разстояние път, което правеше съществуването му още по-странно.
Настоятелен магарешки рев прокънтя. Чак сега Чарли осъзна, че освен всичко друго, проклетото магаре беше и гръмогласно. Мошеникът слезе по стълбите до улицата и намери Шаро в малък обор, пристроен към страната на къщата, от която не беше минал. Шаро беше на сянка, имаше корито с вода и второ със слама, но изглеждаше небивало нещастно, докато не го видя и очите му не светнаха.
– О, не! Затворен си и не можеш да ми изядеш ботушите, а? – попита Чарли магарето, което изпръхтя в отговор.
Мошеникът се засмя и го погали по муцуната. Шаро доволно примижа за момент, но след това се дръпна, посочи с глава един от джобовете на туниката му и изпръхтя. Чарли погледна към небето отчаяно, но извади малката ябълка от въпросния джоб и я подаде на магарето, която я пое нежно в устата си и я сдъвка щастливо. Мошеникът отвори вратата на обора, хвана юздата на Шаро и го поведе по дългата права улица към центъра на бунтовническия град. Облакът в небето ги последва.
Първият човек, който Чарли срещна по пътя си, беше намусен старец. Мошеникът се опита да го попита къде може да намери жената огнен магьосник, която го беше довела в селото, но дядото единствено изсумтя нещо недоволно, без дори да го погледне. Следващите няколко срещи затвърдиха съмнението на чужденеца, че хората и да не бяха намусени и лаконични преди да го видят, със сигурност ставаха такива след това. Първият нормален разговор, който мошеникът проведе беше с първото срещнато шестгодишно.
Момиченцето в началото изглеждаше срамежливо и на няколко пъти се отдръпна, докато Чарли ходеше към него, при което мошеникът се опитваше да остане сериозен, за да не изплаши детето. След няколко отстъпления, момиченцето най-после събра от някъде кураж и се затича към него, спирайки изведнъж на няколко крачки.
– Ти ли си героят, който спаси Рами и кака Ази в пустинята? – попита с висок, тънък глас.
– Мисля, че съм аз. – Чарли не знаеше дали това са имената на жената и детето, но се съмняваше да има няколко подобни случая наскоро. – Но не съм герой.
– Кака Ази казва, че си магьосник и си ги спасил! Значи си герой! – настоя момиченцето.
Чарли се усмихна:
– Аз се бях загубил с пустинята и като ги видях, трябваше да им помогна, за да може после те да ми помогнат да изляза от пустинята.
Детето се намръщи.
– Но ние сме в пустинята.
Чарли кимна.
– Да. Затова трябва да намеря кака Ази и да я попитам как да изляза от пустинята.
– Ама защо ще излизаш от пустинята? Няма ли да се ожениш за кака Ази?
Чарли се опули.
– Какво?
– Ако се ожениш за кака Ази, няма нужда да ходиш никъде. А пък баба казва, че кака Ази трябва да се жени скоро. Кака Ази е хубава. И ти си хубав!
– Аз… не искам да се женя за кака Ази.
Момиченцето се намръщи.
– Тогава се ожени за мен! Ако се ожениш за мен, пак няма да ходиш никъде. Навън е опасно! А ти си много хубав!
Мошеникът се усмихна – явно нямаше да си тръгне от тази среща неженен.
– Сега си още много малка, за да се жениш. Но когато си голяма колкото кака Ази, тогава, ако все още искаш, ще се оженя за теб.
Веждите на детето се събраха рязко и устата му се нацупи в недоволна гримаса.
– Тогава ще си стар! – извика то. – И ще ходиш с бастун! Аз не искам да се женя за дядо!
В далечината Чарли видя стара двойка, които спряха разговора си и го изгледаха намръщено. Вероятно имаше още няколко такива погледа забити в гърба му. Мошеникът въздъхна.
– Аз съм Чарли. Ти как се казваш?
– Ари. – отговори объркано момиченцето.
Мошеникът се наведе заговорнически:
– Ари, това е Шаро. – Чарли посочи към магарето, което изглеждаше сякаш не иска да има нищо общо с разговора. – Преди да дойдем при теб, Шаро ми каза, че много иска да те поноси на гърба си, но го е срам да те попита.
Момиченцето го изгледа подозрително.
– Как така ти каза?
Чарли се огледа театрално.
– Шаро е магическо магаре. Той може да говори, но е много срамежлив и затова го прави само когато сме сами.
Ари се засмя.
– Ти си хубав, но си глупав. Магаретата не могат да говорят.
Чарли погледна Шаро със съмнение, но реши да се довери на магарешката експертиза на момиченцето.
– Добре, де – каза мошеникът с тон, който предполагаше сделка, която не е за изпускане, – искаш ли да го яздиш, докато ме заведеш до кака Ази, да видим какво ще правим с тази сватба там.
Ари се замисли.
– За мен си дърт, но баба каза, че за кака Ази няма много ер…ени. – Заключи момиченцето и вдигна ръце. – Качи ме на Шаро.
Мошеникът последва инструкцията и с тихо заклинание за баланс постави Ари върху гърба на магарето. Шаро не изглеждаше очарован, докато момиченцето не започна да го чеше по врата. Дори не се стигна до подкуп с ябълка, преди да тръгнат отново към центъра на града.

Въпреки големината на града, скоро двамата стигнаха до централната обработваема площ, където Чарли беше видял голямата група работещи мъже и жени. Чужденецът със странното магаре представляваше малък интерес за възрастните, които след бърз поглед към него продължава с работата си. С децата обаче беше различно. Момчетата и момичета, които бягаха наоколо и лудееха в незасетите части на нивата, не само се спираха да ги загледат за по-дълго, но и тръгваха след тях като рояк от любопитни кученца. Чарли им се усмихваше и им махаше и не беше никак учудващо, когато Ари видя кака Ази, преди той да успее.
– Како Ази! Водя ти мъж!
Роякът спря като зашеметен от думите и викът също привлече вниманието на всички възрастни върху момиченцето, върху мошеникът и върху бързо зачервяващото се лице на жената от пустинята. Чарли се усмихна неловко, докато заведе малката ездачка до бъдещата му потенциална съпруга.
– Извинявам се. – каза мошеникът, вдигайки Ари от мекото седло и оставяйки я да стъпи на земята, от където момиченцето се втурна и се сгуши в младата жена.
– Како Ази, како Ази! Това е Чарли! Той каза, че ще се ожени за теб!
Жената го изгледа невярващо.
– Нямах избор! – оправда се мошеникът. – Ари ми каза, че трябва да се оженя или за теб, или за нея!
Кака Ази се засмя, целуна момиченцето по главата и с жест към другите деца отпрати малката си сватовница.
– Рами! – извика Ари и се втурна към едно малко момче, което може би беше същото от пустинята. – Ти ще се ожениш за мен!
Жената пак се засмя и се обърна към Чарли:
– Мисля, че е на такава фаза. – усмихна му се, след което му подаде ръка. – Азар.
– Чарли. Чарлс. – мошеникът заложи на нежно здрависване, вместо по-силно такова или целуване на ръка, което никога не беше харесвал, за разлика от благородничките, при които обикновено работеше прекалено добре. – Благодаря за леглото и завивките.
– Най-малкото, което мога да направя след пустинята.
Магарето завря главата си в ръцете на Азар и изрева щастливо.
– Шаро също ти благодари.
– Шаро? – засмя се жената. – Отива му повече от Демон.
– Той е добро магаре. Определено не е демон.
Жената продължи да гали главата на магарето, без да отговори веднага. Мошеникът се огледа наоколо. Всички наоколо, всички, които беше срещнал до сега, бяха или деца, или прекалено възрастни, или прекалено млади. Бабите и дядовците бяха тук и децата бяха тук. Но родителите ги нямаше. Кака Ази можеше да бъде голяма сестра на Ари, но не и майка. Въпреки че по-възрастните я гледаха с уважение, Азар беше все още момиче, облечено в дрехите на възрастен и явно изпълняващо някаква административна или социална роля, която Чарли не разбираше.
– А ти? – дойде въпросът й, преди мошеникът да успее да зададе неговия.
– Моля? – въпросът не беше най-интелигентния, но Чарли беше изпуснал нещо в размислите си.
– Ти демон ли си?
Момичето изглеждаше сериозно и мошеникът знаеше от къде беше дошъл въпросът. Въпреки това не можеше да не се разсмее. Азар го изгледа възмутено.
– Не. – успя да каже най-после след няколко секунди той. – И за да изпреваря следващия ти въпрос – не съм продал душата си за сила на демон. Дори не мисля, че съм срещал демон. Магията си е моя.
Азар кимна и посочи нагоре.
– Вода и земя?
Облакът беше директно над тях, все още следвайки магарето. Чарли вдигна рамене – младата магьосница беше видяла и двата вида магия, така че нямаше смисъл да отрича.
– Не е типично за тукашните магьосници, но аз съм чужденец. Там, от където идвам, има малък шанс магьосник да владее повече от един елемент.
Естествено, мошеникът пропусна факта, че също там плашеха децата да бъдат послушни с такива „магьосници“.
– Явно идваш отдалеч. – кимна Азар. – Не съм чувала за такова място
– Всъщност идвам от Ан Налат. – засмя се Чарли.
– И какво търсиш в пустинята, Чарли от Ан Налат?
Мошеникът се замисли. Имаше малка вероятност никой от бунтовниците да не беше ходил до крайбрежния град в последният месец, но Чарли се съмняваше. В опитите си да бъде дружелюбен беше изпуснал името си и от къде е и въпреки че имаше много мъже на име Чарлс в света, в страната те бяха значително по-малко и още по-малко живееха в Ан Налат. А и както беше установил преди, оригиналният му план беше неизползваем.
– Искам да се срещна с човекът, заради когото ме изхвърлиха от Кантората. – отвърна мошеникът.
Момичето се ококори и отстъпи назад.
– Флетчър?
Думите бяха почти вик и хората, които се бяха върнали към работата си след несъстоялата се сватба, сега отново ги гледаха. Чарли се усмихна.
– Просто Чарли. – каза той, обърна се към най-централната част на голяма обработваема площ и тръгна натам.
След момент колебание момичето се затича след него.
– Какво искаш от нас? – попита го, когато се изравниха.
Чарли се замисли.
– Честно казано – не съм сигурен. Очаквах да намеря лагер с шепа хора в него, които използват претекста, че се бунтуват срещу правителството, като оправдание за разбойничеството си. Това, което виждам тук е… изумително. Как успяхте да навиете воден маг да ви помогне, вместо да господарства с другите дръвници в Кулата?
– Не всички водни магьосници са лоши. – отговори Азар и се намръщи. – Но всички са в кулата. Някои не по собствено желание.
Направиха няколко крачи в тишина и Чарли кимна. Кулата беше не само основната административна и учебна сграда на Гилдията на магьосниците. Част от нея беше и затвор.
– Съжалявам. – каза той тихо.
Момичето му кимна в отговор. Последваха още няколко тихи стъпки, докато и двамата не спряха пред това, което беше привлякло първоначално вниманието на Чарли.
Пред тях стоеше огромен кладенец, който вероятно беше причината градът да съществува. Стените му бяха гладка глина, изписана с фини украшения от стилизирани клонки и листа. В центъра на цялата живописна плетка стоеше малък син камък, който блестеше със светлина както в нормалното, така и в магическото зрение на мошеника.
– Като изчезна този сладур, за малко да започне война между Хайрани и Фриния.
– Татко се надяваше да стане така.
– Баща ти е водният магьосник, който е помогнал за започването на града? – попита Чарли.
– Майка. – отговори Азар. – Татко се надяваше да започне война, за да може да нападне Кулата, докато архимаговете са заети с битките.
– Дори ако ги няма архимаговете, магьосническата кула пак не е лесна мишена. Дори цяла армия ще има проблеми срещу добре организирана група магьосници в собствените им укрепления.
Азар го изгледа криво, все едно чак сега осъзнаваше колко глупав е Чарли.
– Ние сме добре организирана група магьосници. Как иначе, мислиш, че е построено това?
Преди мошеникът да може да отговори, прокънтя зовът на голям ловджийски рог. Азар се усмихна внезапно.
– Ела! – подкани го момичето, обърна се и тръгна да бяга.
Чарли погледна магарето, което през цялото време беше вървяло тихо зад тях като някакъв голям космат нечифтокопитен агент на Kантората.
– Не изяждай всичко. – каза му и се втурна след момичето.
Шаро изпръхтя в отговор.
Като най-после спряха да бягат, Чарли и Азар бяха до една от външните стени на града, заедно с голяма част от жителите му. Мошеникът напълно разбираше за какво беше цялата олелия. Голяма каменна платформа бавно започна да се спуска от върха на стената. Върху платформата скоро започнаха да се различават хора и Чарли осъзна, че първоначалната му преценка за големината й беше напълно грешна. Платформата беше огромна и върху нея стоеше малка армия от мъже и жени, някои на крак, други яздещи камили. Цялото липсващо средно поколение на града се носеше бавно върху колосалното парче камък и с тях идваха и няколко каруци, пълни с неща, покрити с чул, вероятно за да не пострадат стоките от яркото слънце. Двама от бунтовниците, мъж и жена, стояха в двата края на платформата с концентрирано изражение на лицата им, което изчезна чак след като камъкът стигна до земята.
Групата започна да слиза бавно от канарата един по един и прибиращите се бяха посрещани с радостни прегръдки от семействата си. Азар се затича и прегърна мъж, който преди беше в центъра на групата.
– Тате! – извика момичето и посочи към мошеника – Имаме гост от града. Това е Чарлс Флетчър.
Голяма част от новодошлите и посрещащите ги се обърнаха към Чарли, но в този момент сред тълпата мошеникът успя да открие човекът, за когото беше дошъл – беше все още върху платформата, младо момче, с лице изведнъж бяло като платно.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay