Далширата погледна стреснато натам, но нощта вече се бе спуснала и видя единствено отражението си по стъклото. По пребледнялото й лице и по начинът, по който я дръпна назад, когато Лизи понечи да отвори, девойката можеше да отгатне, че очаква поне някоя мора.
– Крадците не влизат през вратата, нали знаеш? – попита я развеселено.
Устните на принцесата оформиха едно беззвучно „о“. Погледът й светна и даже започна да я бута към прозореца. Елизабет се засмя и отвори, като само след малко Чарли първо надникна, а след това някак пристъпи във въздуха, за да застане пред прозореца и да влезе.
– Как… – започна Лизи, но само след миг чу тихият звук от капки, паднали върху земята долу. – Лед?
– Тайна. – намигна й мошеника. – Е, дами, за какво ме извикахте в тази прекрасна нощ?
Елизабет не се оказа достатъчно бърза. Преди да е успяла дори да се пресегне, Рамая вече бе измъкнала кутията изпод възглавницата и му я подаваше. В името на Боговете, дори се беше изчервила!
– Нашата любима принцеса се опитва да ти вземе хляба. – обясни Елизабет. – Отмъкна това от кабинета на Главния жрец. Не мога дори да го докосна с магия, без да се опита да ме изпържи.
– Благодаря, Ваше Височество. – усмихна й се Чарли, докато взимаше кутията, а Рамая се изчерви дори още повече. Лизи май я чу как въздъхна. Добре, че вниманието на мошеника беше съсредоточено в новата му играчка, която оглеждаше внимателно от всички страни: – Справила сте се отлично с кражбата. – похвали я след малко, когато вдигна поглед от кутията и каза на Елизабет: – Добре, че ме повика. Това можеше да ти откъсне главата, ако беше продължила с експериментите.
– И аз усетих, че нещо не ме харесва особено. – каза Лизи и кимна към кутията. – Можеш да я отвориш, нали?
– Съмняваш ли се в мен, Лин? – попита я уж обидено, преди да погледне замислено кутията за миг. Точно толкова му трябваше, за да се усмихне отново и демонстративно да отвори капака, разкривайки съдържанието й пред погледите на девойките: – Вашето съкровище, дами.
– Това беше невероятно! – възкликна Рамая, гледайки дори с още по-голямо възхищение крадеца.
– Такъв съм си аз, невероятен. – намигна й Чарли.
Елизабет спря да му обръща внимание. Грабна кутията и започна да вади съдържанието й на масата. Един най-обикновен тефтер. Малък свитък. Десет листа, изписани от двете страни със ситен почерк и изпъстрени с разни фигури и диаграми. Чак когато се зачете, Лизи осъзна, че макар йероглифите да бяха хайрански, в подредбата им нямаше абсолютно никакъв смисъл.
Показа един от листовете на Чарли, който надничаше зад рамото й.
– Код? – попита го.
– Код. – потвърди й, а след малко допълни: – При това непознат за мен код.
– Жалко. – въздъхна нещастно Рамая, след което погледна към Лизи: – Лин, имаш ли листове?
– Да, под матрака. – Чарли се засмя и тя му се намръщи: – Какво? Това си е контрабанда тук!
– Значи другия път вместо сладкиши да ти донеса хартия? – попита я невинно Чарли.
– Защо „вместо“? Донеси и двете.
– Ще си помисля. – обеща й Чарли, като в същото време проследи с поглед как Рамая взе няколко листа от скривалището, седна и започна да преписва старателно. Когато принцесата изглеждаше достатъчно погълната в работата си, Чарли побутна Лизи малко по в страни и я попита тихо: – Сам къде е и знае ли за това?
– При Захир е и не. – отвърна и го погледна сериозно. – И предпочитам да не узнае, докато не сме сигурни какво всъщност става.
– Добър ход. – Чарли я дари с една от неизчерпващите му се усмивки, преди да се обърне към Рамая, която вече бе изписала няколко реда със ситните символи. Мошеникът отиде до нея, точно когато тя се пресягаше да вземе следващ лист, който да препише. – Ваше Височество?
– Рамая. – поправи го смутено далширата: – Наричайте ме Рамая.
– Добре, Рамая. – усмивката му сякаш стана дори още по-подкупваща: – Ще ми позволите ли да взема това, а и всички останали неща от кутията? – и без да дочака, събра хартиите, след което се обърна и към двете, вадейки от вътрешния си джоб малко, сивкаво копче, с размерите на кайсиева костилка. – Това е отговорът на вашите молитви!
– Това? – изгледа го подозрително Рамая и сякаш за първи път тази вечер, всъщност прояви съмнение в думите му: – Но това е копче.
– Не само. – усмихна й се Чарли и постави копчето на около педя над първия лист. Изведнъж буквите сякаш леко просветнаха. – Това е много полезно нещо за всеки себеуважаващ се крадец. Пускате достатъчно от атмата си през него и то ще копира и съхрани в себе си всеки текст, който му е подаден. Много удобно, нали?
Елизабет застана от другата му страна и се наведе да огледа копчето по-отблизо.
– Откъде намираш всички тези неща? – промърмори и после бързо добави: – Не, не искам да знам! – Чарли се подсмихна и постави следващия лист. – И после му подаваш празен лист и то започва да пресъздава текста?
– В общи линии – да. – отговори й: – Е, трябва да му кажеш какво точно да пресъздаде, но ако не искаш нещо конкретно, просто подаваш достатъчно листове. Искаш ли да ти намеря и на теб едно такова?
Лизи се изправи и го погледна, едва успявайки да се спре да не заподскача на място от вълнение.
– Можеш ли?
– Естествено. – заяви й, сякаш се чудеше дали да не се обиди, че го пита такива неща, но само миг по-късно дяволитото пламъче се появи отново в погледа му: – Даже ще те науча как да работиш с него, но не сега. Бързаме. – напомни й и отметна поредния лист: – Подай ми тефтера.
Елизабет и Рамая бяха удивени колко бързо се случваше всичко. Ако трябваше да преписват, щеше да им отнеме поне ден, който нямаха. Но след по-малко от петнадесет минути Чарли ги уведоми, че е приключил и че ще се върне тези дни с копия, а ако имаха късмет – дори с отговори какво се крие зад кода.
След като приключиха, мошеникът разпита Рамая къде точно е намерила кутията и я помоли да се прибере в стаята си. Принцесата въобще не беше доволна, но Чарли я убеди, че ще е по-добре да не бъде с тях, ако някой ги види. Ако Елизабет бе използвала същия довод, двете още щяха да спорят, но далширата придоби някакво отнесено изражение и просто се съгласи. Само Боговете знаеха за колко героичен и галантен бе започнала да го смята сега.
Да стигнат кабинета на Главният жрец отне повече време, отколкото на магическото копче да копира всичко. Сам наистина бе постигнал чудеса за краткото време, през което бе тук, но стражите бяха малко и определено имаха какво още да научат, за да успеят да надхитрят професионален крадец и убиец. Чарли и Лизи се промъкваха през притихналите коридори и, притаени, търпеливо чакаха патрулиращите стражи да отминат, за да могат да продължат по пътя си. Когато най-накрая стигнаха вратата на кабинета, Елизабет не можеше да спре да се оглежда нервно в тъмното, засилвайки с атма всичките си сетива. Можеше да чуе клокоченето на водата, която преминаваше през целия храм, кашлянето на някой и скърцането на легло, докато друг се обръщаше. Можеше да чуе дори тихите звуци, които джирдите правеха, докато подскачаха и драскаха с малките си лапички. Стъпките на стражите се губеха в цялата тази какафония и това я изнервяше дори повече.
– Побързай! – започна да пришпорва тя Чарли. Имаше чувството, че стои пред вратата вече от часове.
– Разплитането на заклинания не е като да ги строшиш. Трябва ти финес и повечко време. – обясни й Чарли, докато продължаваше да оглежда съсредоточено вратата: – Особено, ако после трябва да ги направиш също толкова зле. – чу го да мрънка под нос, точно преди да натисне дръжката и да обяви: – Готово.
Елизабет го избута вътре, влезе след него и припряно затвори след себе си. Във въздуха пред нея се появи топка хладна светлина – слаба и блудкава, но съвсем достатъчна, за да види критичното изражение на Чарли. Тя повдигна рамене и отново го побутна напред.
– Ето я библиотеката. Сандъкът трябва да е някъде там.
– След като сме тук, не искаш ли да огледаш още малко? – попита я.
– Ти как мислиш? – попита го с усмивка.
Кабинета на Главния жрец й напомняше доста на този на баща й. Подреден и без излишни предмети. Единствено мастилницата му бе видимо луксозна и поставена на видно място на бюрото му. Предвид, че в Хайрани отдавна се бяха отказали от перата и мастилото и дори най-бедният човек можеше да си позволи писалка – за разлика от Рива, където те бяха символ на богатство – Елизабет заключи, че трябва да е подарък.
Докато Чарли „отключваше“ сандъка, за да върне кутията, Елизабет се настани на стола зад бюрото, протягайки атмата си към шкафовете и чекмеджетата, преди да понечи да ги докосне с нещо, което щеше да й потрябва за напред. Нямаше защити, но нямаше и какво да си струва защитата, а колкото повече се разочароваше, че не откриват нищо, толкова умът й започна да се концентрира върху други проблеми. Трябваше й малко време, за да събере смелост, но накрая каза:
– Сам не е добре. – при това Чарли заряза претърсването на книгите в библиотеката и се завъртя към нея. – Знаеш с какво се храни, нали?
– Известни са ми предпочитанията му. – потвърди й мошеникът и на свой ред попита: – Защо мислиш, че не е добре? Да не ти е казал нещо?
– Не. Твърди, че всичко е наред. – изсумтя Елизабет. – Но то се вижда! Изглежда блед и уморен. Изглежда болен, Чарли. – затвори последното чекмедже и се изправи в стола, за да го погледне. – Не мисля, че се е хранил, откакто е тук. А аз… Аз взех от душата му. Ако не се храни, няма как да запълни липсата.
– Така е. – съгласи се с нея Чарли, след което внимателно я попита: – Но си наясно какво трябва да направи, за да се нахрани, нали?
Да убие. Трябваше да отнеме чужд живот, за да живее той.
Лизи погледна мошеника и тихо му се помоли:
– Кажи ми какво да правя.
– Това не мога да направя. – извини й се мошеника: – Но мога да ти кажа той какво прави. Предполагам си се сетила, че част от причината да избере тази работа е храната. – Лизи кимна леко. – Отказва поръчки. – каза й тогава Чарли: – И е решил да използва правото си сам да избира кое да поеме и кое – не.
Гордостта, която изпита от Сам, се смеси с чувството за вина, което започна да прояжда дупка в стомаха й. Опитваше се да бъде по-добър за нея. Отказваше да се храни и бавно умираше. Заради нея.
Лизи прокара ръка през косата си.
– Аз… – издиша тежко. – Това не са кокошки или риби. Това са хора.
– Така е. – съгласи се с нея Чарли, преди да допълни: – Но някои от тях заслужават да умрат.