Напуснаха кабинета скоро след това. Чарли постави обратно бариерата и след като успя да го убеди, че няма нужда от придружител до стаята си и ще загазят страшно, ако я хванат с него, той си тръгна.
Лизи не беше толкова предпазлива на връщане, отколкото на отиване, но въпреки това се стараеше да не бъде видяна от стражите. Неминуемо те щяха да кажат на Сам, а той щеше да й зададе въпроси, на които не можеше да отговори. Това, изглежда, беше лайтмотивът на живота й в момента, помисли си мрачно.
Усиленият й слух долови стъпки и тя инстинктивно се прилепи по-плътно до стената. Инстинктът също така й нареди да се заслуша по-сериозно.
През нощта стражите патрулираха по двойки. Лизи можеше да ги чуе как обикалят с меките си ботуши. Стъпките идваха от един човек, който се стараеше да не вдига шум, но твърдите му подметки отекваха по каменните коридори.
Някой друг се прокрадвашe в храма.
Пулсът й се ускори и тя затича към шума, без да се притеснява дали стражите ще я видят. Сви по един коридор, като едва не се блъсна в стената заради гладките си пантофки, и продължи с всички сили напред.
Там. Пред нея. Силует се придържаше към сенките. Беше мъж. А това бе крилото, където спяха жриците.
Елизабет прехапа устната си, разкъсвайки нежната кожа със зъби. Кръвта набъбна, а атмата й я изтегли и оформи в острие, което полетя към натрапника, забивайки се в крака му. Той извика задавено и залитна, но не падна, както Лизи се бе надявала. Вместо това се обърна към нея. Сабята му, вдигната за защита, улови светлината на почти пълната луна, но после внезапно увисна. Елизабет оформи още едно острие.
– Лин? – повика я изненадан и ужасно познат глас.
– Хирса? – попита невярващо.
Острието й вече летеше към главата му. Елизабет паникьосано осъзна, че няма време да промени траекторията му.
Но имаше време да отнеме формата му.
Кръвта й се разплиска по лицето на гвардееца.
Девойката изтича до него, проклинайки Боговете и собствената си глупост през цялото време.
– Хирса! Толкова съжалявам! Помислих… – Лизи стоеше пред него, кършейки ръце, докато той бършеше кръвта от себе си. Накрая застана от едната му страна и преметна ръката му през рамене си. – Ела. Стаята ми не е далеч. Ще превържа крака ти. В името на Боговете…
– Всичко е наред, Лин. – успокои я гвардееца: – Няма нужда от превръзки. Добре съм.
– Моля те, нека поне повикам лечителката!
– Не! – каза остро. После явно се усети, защото смекчи тона и се усмихна нервно. – Наистина няма нужда, Лин. Само драскотина е. Ще мине.
Въпреки топлата нощ, Елизабет усети хлад да пълзи по гръбнака й. Кръвта й все още лепнеше по лицето му. Атмата й се свърза с нея, притаена и чакаща.
– Хирса? – каза внимателно. – Какво правиш тук?
Той я изгледа, сякаш се колебаеше дали да й отговори. Още миг и Лизи щеше да освободи атмата си, но тогава той въздъхна и каза:
– Донесох неща на Рамая.
Елизабет не отпусна хватката върху атмата си.
– Какви неща?
– Книги. – отговори й Хирса, явно решил, че след като веднъж е започнал, няма защо повече да се крие.
– Книги? – повтори хладно тя. – И какви са тези книги, които са толкова важни, че да трябва да се донесат тайно и през нощта?
Тук Хирса видимо се притесни и сякаш врата му почервеня, когато смутено каза:
– Романи. – гвардеецът се прокашля леко, за да прочисти гърлото си и припряно дообясни: – Някой от нас идва на около две седмици да й донесе книги и разнни други дребни неща. Носим ги през нощта, за да не се дразнят другите жрици, а и Рамая не иска да се знае, че се ползва с преференции.
Честно казано, до момента всичко й звучеше съвсем логично, но Елизабет все още не бе готова да се довери.
– Тя сигурно те чака. Нека й ги дадем.
Хирса въздъхна примирено и вдигна торбата, която беше изпуснал в началото:
– Да вървим. – подкани я с жест гвардееца.
Елизабет го остави да ходи сам, като самата тя се придържаше на няколко крачки зад него – достатъчно разстояние, за да не може да я посече със сабята си. Хирса куцукаше почти незабележимо, а раната на крака му явно наистина бе драскотина, защото само леко бе обагрила панталона му в червено. Трябваше да поработи над точността си, помисли си тя. Въпреки че ако гвардеецът не се окажеше убиеца, този път щеше да е за добро.
Той спря пред вратата на принцесата, погледна към Елизабет и след като тя му направи жест да продължава, въздъхна отново и почука веднъж. Изчака малко и почука още два пъти. Едва тогава вратата се отвори:
– Хирса? – чу се облекченият глас на далширата, но в следващия миг притеснено попита: – Какво се е случило с лицето ти? Добре ли си?
– Да, добре съм. – отговори й гвардееца, посягайки към лицето си: – Не е моя, но по пътя имах малък инцидент.
– Какъв? – попита го, но тогава и Лизи се приближи, така че Рамая да я види: – О! Влизайте. – възкликна и побърза да се дръпне, за да им направи място.
Вината на Елизабет отново започна да се завръща, докато наблюдаваше как Хирса вади от торбата четири книги, а Рамая му подава онези, които досега бяха стояли на масата й. След това принцесата му връчи и кърпа, с която той започна да бърше кръвта от лицето си.
– Какво се е случило? – попита ги принцесата.
– Помислих го за убиеца. – призна Елизабет.
– Хирса? – изгледа я учудено Рамая и леко се засмя: – Не, няма начин да е той. –отиде до Лизи и я хвана за ръцете: – Извинявай, трябваше да ти кажа по-рано, че ми носи неща.
– Няма проблем. – усмихна й се в отговор Елизабет и после погледна към гвардееца: – Освен ако нямате нещо за обсъждане, да те изпратя?
– Не, нямаме. – отговори й Хирса, след което погледна към далширата, подавайки й друг малък пакет, който измъкна от вътрешния си джоб: – Тамеш ти изпраща това и пита дали имаш други поръчки.
Рамая разопакова хартията наполовина и вдигна отчаян поглед към тавана.
– Освен да престане да ми изпраща шоколад?
– Шоколад? – оживи се Елизабет. Хирса дори не се опита да скрие развеселената си усмивка, но не я интересуваше. Да намериш шоколад в Хайрани бе впечатляващо – дори и за принц. – Само това го прави чудесен брат.
– Искаш ли го? – предложи й Рамая, но виждайки ококорения поглед на Хирса, побърза да добави: – Шоколада. Искаш ли шоколада?
– Не. – поклати глава. – Това си е твой подарък. Но няма да се разсърдя, ако ме почерпиш едно парченце по-късно. – намигна й заговорнически Лизи
След като Хирса обеща на Рамая скоро да мине някой, който да запише следващата й поръчка, двамата с Елизабет оставиха принцесата да си легне с някоя от новите книги. Девойката изчака да напуснат спалното крило и чак тогава му каза:
– Искам списък на всеки гвардеец, който е идвал тук по дни.
За един кратък миг й се стори, че той не разбира за какво й е тази информация. После топлите му кафяви очи изстинаха.
– Няма начин гвардеец да е убиеца, Лин. – заяви й твърдо Хирса. – Всички сме проверени и сме се заклели да служим на кралското семейство. Далширът лично ни е разпитвал един по един.
– Тогава въобще няма да представлява проблем, нали? – погледна го и повтори: – Искам списъка. Възможно най-скоро. Също така искам стражата на храма да бъде предупреждавана поне два дни, преди някой от вас да дойде.
– Казах ти, далширът ни провери. Лично. – този път Хирса натъртваше почти всяка дума: – Никой от нас няма да го излъже. Честта ни не го позволява.
Елизабет спря. Той спря до нея, настръхнал и ядосан, защото тя си позволяваше да обижда братството му. Лошо за него.
– Кой може да влезе тук, без стражата да зададе въпроси? – попита го. – Кой идва тук редовно, за да носи поръчки на принцесата? На кого всяка жрица би се доверила? От кого всяка жрица се страхува и в никакъв случай не би отказала молба да тръгне с него? – лицето му беше посивяло, но Лизи не знаеше дали от гняв или защото бе осъзнал, че може да е права. Тя издиша напрежението от гърдите си и много по-меко каза: – Не целя да накърнявам честта ви, Хирса, а само да си свърша работата. Донеси ми списъка. Моля те.
Една жилка прескачаше в челюстта му. Лизи бе сигурна, че ще й каже да си гледа работата, но тогава изведнъж раменете му се отпуснаха победено.
– Ще ти го донеса. – отговори й след малко Хирса: – Но само ще си загубиш времето.
– По всяка вероятност. – кимна Елизабет и му се усмихна. – Благодаря ти.
– За какво? – Сам изръмжа зад нея.