Сам беше успял да отиде до Захир и да се върне, само за да завари Елизабет, посреднощ, да благодари за нещо на Хирса. Същият, който имаше следи от кръв по лицето и гледаше да не стъпва много на левия си крак. Само миг беше необходим на Сам, за да осъзнае, че и раната му, и кръвта по лицето му са дело на Лизи. Беше го нападнала. Мисълта едва беше минала през главата му и тялото му реагира само. Сам пристъпи пред нея, скривайки я от погледа на гвардееца.
– Добре ли си, амара?
Хирса беше пребледнял. Явно го беше стреснал. Добре. Ако беше посегнал на Елизабет, Сам щеше да му даде истинска причина да го е страх.
Усети ръцете й на гърба си, миг преди тя да застане до него и да му каже:
– Можеш да провериш сам.
Сам откъсна поглед от гвардееца и бързо се плъзна по нея. Наистина не изглеждаше наранена или уплашена. Напрежението в гърдите му намаля. Малко.
Защо Хирса беше тук посред нощ? И защо се бе промъквал из храма? Лизи трябваше да се е натъкнала на него и да го е взела за убиеца. Това би обяснило кръвта по лицето му и раната в крака. Погледа му се премести обратно върху мъжа пред него и на Сам му се прииска просто да се пресегне и да му скърши врата.
– Какво правиш тук, Хирса?
– Аз… – заекна гвардеецът. Адамовата му ябълка подскочи и той припряно допълни: – Имах работа насам. Тамеш ме изпрати.
– Така ли?
– Така. Носи неща на Рамая от вкъщи. – Лизи отговори вместо Хирса и хвана Сам за ръката, карайки го да я погледне. – Проверих. И с Хирса се разбрахме да предупреждава два дни предварително, когато отново пратят някого. – при това се обърна към гвардееца. – Нали?
– Да. – Хирса се съгласи прекалено бързо и охотно. Нещо тук не беше наред и на Сам не му харесваше.
– Сигурна ли си? – попита я тихо, без да изпуска мъжа от поглед. – Мога да го разпитам. – при тази заплаха Хирса преглътна отново и отстъпи крачка назад. Сам се ухили вълчи насреща му: – Ще си каже всичко.
Елизабет го цапна по ръката.
– Престани да се заяждаш. – скара му се.
– Не се заяждам, шейа. – отговори й и този път реши да сведе поглед към нея, преди да й каже: – Сериозен съм. Не му вярвам.
– Ти не вярваш на никого. – изгледа го криво и го подръпна за ръкава. – Тръгваме си. Кажи лека нощ на добрия гвардеец. И не ми се мръщи!
– Очаквам тези предупреждения два дни преди посещението, гвардеецо. – изръмжа му за по-сигурно Сам, след което се остави Лизи да го поведе, накъдето е решила.
При други обстоятелства щеше да е щастлив, че тя е добре и при него, но не и днес. Не и толкова скоро и определено не посред нощ, намирайки я в компанията на Хирса. Трябваше да си е в стаята и да спи. Не да се разхожда навън. Това беше и причината, когато влязоха в храма, тихо да я попита:
– Къде го намери?
– В коридора почти пред спалнята на Рамая. – отвърна Лизи. – Казах му да ми донесе списък с всички, които са идвали да й носят неща, както и кога са идвали. Не беше очарован, но се съгласи.
– Добър ход. – усмихна й се Сам, но само след малко отново се намръщи. Самият факт, че някой се е промъквал периодично в храма и той не е научил, дори и след като затегна стражите, меко казано го вбесяваше: – Ще им го изкарам през носа. Да пропуснат гвардеец!
– Всички в храма са обикновени хора. Повечето от тях са и бедни. Никой тук не би си позволил да спре гвардеец. – докато вървяха, Елизабет повдигна ръката му и я преметна през рамената си, сгушвайки се плътно в него.– Не бъди твърде строг с тях.
Сам щеше да й изръмжи нещо, почти беше сигурен, че възнамеряваше да спори с нея, но топлината на тялото й, полюшването на ханша й, докато ходи до него и най-вече ръката й, която се плъзна по кръста му, напълно го накараха да забрави не само аргументите си, но и за какво изобщо говореха. Когато осъзна това, я притисна леко към себе си и й се усмихна криво:
– Разсейваш ли ме?
Тя вдигна големи, невинни сини очи към него. Ефектът обаче се позагуби от лукавата й усмивка.
– Работи ли?
Потвърждението беше на върха на езика на Сам и за един миг да й го даде, но тогава пресметливата част в него реши да излезе от ступора, в който беше изпаднала, и да сграбчи момента.
– Не съвсем. – каза й, плъзгайки един лаком поглед по нея: – Трябва ти още мъничко.
Лизи се опита да прикрие реакцията си към него, но очите й засияха съвсем леко в полумрака на коридора. После наклони глава на една страна и каза:
– Не знам… На мен ми изглеждаш разсеян.
– Но не достатъчно. – подкани я, като в същото време я поведе към стълбите за нейния етаж: – Даже си мисля още сега да отида да им повикам малко.
Лизи му се намръщи престорено.
– Сериозно ли ме изнудваш с тях?
– Аз? Да те изнудвам? – изгледа я потресено Сам, а погледа му проблясваше весело: – Естествено, че да.
Тя се помъчи доста неуспешно да не се засмее.
– Е, поне си честен. – каза му. Пусна го и избърза едно стъпало нагоре, където се обърна и застана пред него. – Предполагам, че заслужаваш някаква награда.
– И аз така мисля. – нахалството до сега служеше добре на Сам, така че не виждаше защо да се отказва от него, особено когато караше страните й да се зачервяват, а в очите й да се появяват сините искри на атмата й: – Каква?
Лизи се поколеба за момент, но после, малко бавно и плахо, плъзна ръце по гърдите и раменете му. По лицето й се четеше, че се срамува и вероятно се опитваше да събере смелост, но погледът, който му отправи, сякаш едва може да повярва, че може да го докосва така и че е неин, го караше да затаи дъх напрегнато. Искаше да я сграбчи, да я целуне, да я притисне до сетната, както бяха на стълбището, но вместо това остана неподвижен, потрепвайки от всяко леко докосване. Когато Елизабет най-сетне го погледна, по изражението й се прочете изненада, а после съвсем малка усмивка подръпна крайчетата на устните й. Пръстите й нежно докоснаха бузата му, а после тя го прегърна през врата и го целуна. Всички мисли да е сдържан изхвърчаха в миг от главата му и Сам я притисна към себе си, зарови пръсти в косата й и гладно задълбочи целувката. Изведнъж нямаше никакво значение къде са и кой може да мине да ги види. Единственото важно нещо беше, че Лизи се разтапяше в прегръдката му и отговаряше с плам на всяко нетърпеливо движение на езика му, самата тя притискайки се към тялото му. И просто така стената му се видя идеално и някак далечно място, до което трябваше да се добере. Сам погледна натам преценяващо, но недоволният звук на Лизи погали слуха му и вниманието му се върна обратно на нея. Тя простена съвсем тихо. Ръката му се плъзна надолу по гърба й. Нечистите да вземат проклетите й дрехи! Искаше да докосва голата й кожа, да усеща как настръхва от милувките му. Искаше да целува, да опитва. Искаше стоновете и въздишките й, искаше да чуе името му да се отрони от устните й. Устните й…
Сам изръмжа, качвайки се на нейното стъпало и избутвайки я внимателно. И тогава една натрапчива мисъл започна бавно да си проправя път през замъгленото му съзнание и точно преди Сам да опре гърба на девойката в стената и да я притисне, както му се искаше, проклетата мисъл изкристализира.
Обещание. Да не бърза. Да не я пипа, преди тя да е готова.
По начина, по който Елизабет отново простена й се притисна към него, за Сам нямаше съмнение, че е готова, но си напомни още няколко пъти, че когато това се случи, няма да е на стълбище или в коридор. Боговете му бяха свидетели, щеше да е романтично. Като в проклетите й книги. Затова сега я целуна още веднъж, колкото да се наслади за последно на опияняващото усещане и вкуса й, след което отнякъде измъкна достатъчно воля, за да я отдели от себе си. Хвана я за рамената и я задържа на достатъчно разстояние, за да не се изкуши отново.
– По-често ще те изнудвам. – отговори дрезгаво на обърканото й изражение: – След пет минути – пак.
Сам въобще не беше сигурен, че е разбрала какво й казва. Отнесеният й поглед и подпухналите й, леко разтворени устни го изкушаваха, но когато Елизабет най-накрая осъзна, че няма да я целуне отново и синият пламък в очите й потъмня от разочарование, направо изръмжа. Тя обаче му се усмихна, отново срамежливо, приглади униформата му и каза:
– Ти си много по-благороден, отколкото аз бих била на твое място.
– Обещах ти. – каза й. Може и да звучеше сприхав, но не можеше да направи нищо. Собственически плъзна ръка на кръста й и я придърпа към себе си: – Повече ще внимавам какво ти обещавам, шейа.
В погледа й отново просветна онова пламъче и Сам трябваше буквално да впрегне цялата си воля, за да не забрави обещанието си и да накара краката си да изкачат остатъка от стъпалата. Боговете му бяха свидетели, че едва успяваше да се сдържа около нея, а при вида на вратата на стаята й едновременно се зарадва, че са пристигнали, но и ужасно се разочарова. Главно защото времето им заедно скоро щеше да изтече. Не искаше да се разделя все още с нея, но когато спряха пред стаята, се насили и я пусна.
– Пристигнахме. – обяви.
– Така е. – отвърна тя и се облегна на вратата с ръце зад гърба – напълно безопасна за него. И на нея не й се бързаше да се разделят. Помълча малко, а накрая погледът й се изостри и тя попита: – Захир открил ли е нещо?
– Тор. – отвърна, без дори да се замисли. По объркания й поглед разбра че може би трябва да започне. Наистина трябваше да се стегне и да бъде по-съсредоточен около нея: – Откри тор за цветя.
Веждите й се свиха.
– Но то не миришеше на тор. Не миришеше на нищо. И не изглеждаше като тор.
– Добър земен магьосник може лесно да премахне миризмата. – изтъкна й Сам. – Цвета също е различен, но Захир е сигурен. Това е торът, която се използва, за отглеждането на амари.
– За амари? – възкликна тя. – Тогава не трябва ли да е съвсем лесно да се провери кой има нужда от точно такава?
Сам се усмихна криво насреща й. Когато Захир му беше казал, че става въпрос за тор, той наивно се беше надявал да е за някое от десетките екзотични цветя, които се отглеждат в частните колекции на богаташите. Щеше съвсем лесно да открие кой, кога и колко е поръчал от въпросната тор и за часове да разполага с имена и адреси. Тогава си беше представил как даже довежда човека пред Елизабет, но Захир потъпка надеждите му само с една дума. Торът бил за амара. Най-разпространеното цвете в града, което почти всеки с достъп до достатъчно вода отглеждаше. Явно тази вечер беше обречен да носи лоши новини и разочарование.
– Всеки богаташ и търговец на цветя отглежда амари. Храмът на Ну‘Ахра – също.
Елизабет изпуфтя.
– Щеше да бъде прекалено лесно, нали? – попита го с крива усмивка. – Нищо. Поне е някаква следа.
– Да. Имаме земен магьосник – градинар. – залъка беше горчив за преглъщане. Сам наистина искаше да го хване и да премахне тази опасност не само от Лизи, но и от жриците тук. След като беше поел обучението на стражите, вече беше станало лично. – Ще го хванем, амара. Обещавам ти.
– Знам. – не звучеше съвсем убедена, но се опитваше, а когато се пресегна и хвана ръката му, Сам осъзна, че е най-вече заради него. – Чарли казва, че колкото по-смел става, толкова по-невнимателен ще бъде. Скоро ще направи грешка и ще го заловим.
Предпочиташе да го хване преди това. Да чака грешка означаваше проклетникът да се промъкне тук още поне един път и да отведе някоя друга жрица. Отказваше да го допусне. Ако трябваше – щеше да е навсякъде и по всяко време, но нямаше да го чака да сгреши. Само че нямаше да каже нищо от това на Елизабет. Стигаше й гледката на предишната жрица. Повече никога не искаше да я подлага на нещо такова – да гледа разчленения и обезобразен труп на някой, с когото до вчера е обядвала. Но осъзнаваше, че трябва и да й каже нещо, за да не е подозрителен. Затова просто й кимна в знак на съгласие и стисна ръката й в отговор.
– Ще го заловим. – повтори й и добави: – Ще те оставям да почиваш, амара.
Лизи кимна, но после изведнъж сведе глава и макар все още да бе облегната на вратата, от отпуснатата й поза не остана й следа. Раменете й се бяха сковали, а пръстите й несъзнателно се бяха вкопчили в дланта му. Тогава внезапно се изправи, пое си дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи от върха на някоя кула, и попита:
– Искаш ли да останеш при мен? – той я зяпна и тя, заеквайки, добави: – Не само днес. По принцип.