Елизабет реагира инстинктивно. Отскубна се от ръката на Сам, заобиколи го и изрита пияницата с разярен вик, преди той да е успял да извади ножа, за да го забие още веднъж. Мъжът се строполи на земята.
– Малка кучка! – изрева мъжът. – Само да…
Елизабет го изрита още веднъж в главата. Усети хрущене под крака си и с ръмжене го срита още веднъж. Не си спомняше някога да е искала да унищожи някого повече. Чудовището вътре в нея искаше да го убие и този път Лизи бе напълно съгласна с него. Когато той не помръдна повече обаче, тя му обърна гръб, макар хъхрещото му дишане да й казваше, че е още жив.
После, обеща на себе си и на Сянката.
Сега се върна при Сам. Ножът стърчеше от кръста му, там където беше бъбрека му, а кръвта от две други рани се стичаше по крачола на униформата му и капеше на пода. И въпреки това той продължаваше да държи мятащото се момче.
Беше го направил нарочно. Тя знаеше, че можеше да отбие такава атака с лекота, като ползва сенките, но ако го бе направил, щеше да се разкрие като Ка‘Раим. Знаеше също, че не му пука дали жриците ще научат кой е. Щеше да смени тялото, Сам Казра да изчезне и никой нямаше да го открие. Страх го бе обаче какво щеше да направи господарката му, когато разбере в чия компания е бил. Когато разбере за Елизабет.
Беше го направил заради нея. Нечистите да го вземат!
Лизи погледна побелялото лице на Сам и се помъчи да преглътне паниката, която започваше да се надига в нея. Искаше да му каже да пусне обладания и двамата да отидат някъде, за да се погрижат за раните му, но не можеше. Не и когато ръката му бе единственото, което задържаше фантома да не се нахвърли на всички останали в стаята.
– Ще издържиш ли? – попита го напрегнато.
– Да. – изръмжа й през зъби и допълни: – Давай.
– Трябва да извадим ножа. – обади се Рамая и пристъпи неуверено към Сам, докато другите две жрици гледаха потресено разигралата се пред очите им сцена и оплискания с кръв под.
Елизабет застана пред нея, препречвайки пътя й. Принцесата я погледна стреснато и отстъпи две крачки назад. Лизи нямаше представа какво е видяла на лицето й, но се постара да запази гласа си възможно най-спокоен. Последното, което й трябваше, бе другите жрици да се уплашат повече.
– Ако извадим ножа, той ще загуби дори повече кръв. Трябва да извадим фантома. – Можеше да го направи бързо и, Боговете й бяха свидетели, много й се искаше, но момчето щеше да умре. Погледът й обиколи другите три жени. – Пейте.
– Искаш да пеем? – попита я невярващо Дамила: – Сега?
– Веднага. – озъби й се Лизи. – Пей.
Жрицата я изгледа стъписано, сякаш не можеше да повярва, че й говорят по този начин. Лизи мерна с крайчеца на окото си как лека усмивка заигра на лицето на Сам, но в същия момент колебливия глас на Иснани се изви треперещо над сумтенето на обладаният младеж. Само след миг към него се присъединиха и тези на Рамая и Дамила. Елизабет си пое дъх и също запя, мъчейки се да държи страха си под контрол и да насочи атмата си отново към фантома, като не спираше да се чуди защо, нечистите да го вземат, проклетата гад просто не си тръгнеше.
Струваше й се, че пеят от часове, но този път само нейното тъничко конче бе достигнало мишената. Дори Иснани не успяваше да се концентрира, като вниманието й вместо това бе раздвоено между локвата от кръвта на Сам и към разбитото лице на нещастника, който му го бе причинил. А майката с непрестанният й плач и молби да не нараняват момчето й само утежняваше цялата проклета ситуация.
Никой ли не си даваше сметка колко важно е да изчистят този фантом?!
Лизи знаеше, че е ранено само тялото на Сам, но също така знаеше и че той може да регенерира бързо, когато пожелае. Но сега дори не бе забавил шуртенето на кръвта. Нещо наистина не бе наред.
Той не се хранеше, това не беше наред. Онази кучка бе разкъсала душата му като побесняло животно и той не бе направил нищо, за да я възстанови. Заради Елизабет. Защото знаеше, че тя няма да одобри. А тя от дни виждаше, че той е зле и така и не се реши да говори с него. И за какво? Защото се боеше, че единственият изход няма да й хареса? Че ще й се наложи да погази безценните си морали?
По бледото му чело бяха избили ситни капчици пот, а челюстта му бе стисната здраво срещу болката. Щеше да държи момчето, докато не се свлече на пода. Не му оставаше много. Макар ръцете му да бяха като стоманени кабели, тялото му бе започнало да се полюшва нестабилно.
А молитвата не бе стигнала до никъде. Отнемаше твърде много време, а Лизи не можеше да чака повече. Не и когато кръвта му лепнеше по обувките й.
Страхът я хвана за гушата и стисна. Не можеше да го загуби. Отказваше.

Тялото умираше. Сам знаеше, че той няма да умре, но въпреки това трябваше да си го напомни, за да не позволи на заложеното в него първично желание да живее на всяка цена да вземе надмощие, защото в момента цената бе твърде висока. След минута или след часове щеше да се събуди. Щеше да се наложи да изостави това прикритие, защото прекалено много хора щяха да са видели Сам Казра да умира, но не това го притесняваше в момента. Трябваше да задържи тялото на обладаното момче, докато Лизи приключи.
Странно, но преди всичко, се чувстваше горд с нея, като я видя как раздава заповеди дори на Главната жрица. Дори ножът в корема му не бе достатъчен да засенчи приятното чувство, че неговата малка, възпитана амара го прави заради него. Но Сам беше сигурен в едно. Лизи беше решила, че ще изцели това момче от фантома и той щеше да й помогне. Нищо друго в момента нямаше значение. Или поне така си мислеше, докато не усети напрежението в главата си.
Сякаш си се гмурнал на много дълбоко и всичко те притискаше. Беше го усещал и преди. Всеки път, когато Лизи започваше да разгръща истинския си потенциала и емоцията взимаше надмощие на логиката. Сам знаеше, че това я плаши и вдигна лице към нея да я увери, че всичко е наред, но думите замръзнаха на езика му. Елизабет не изглеждаше уплашена, изгубена или сломена. В излъчването й нямаше и капка колебание, а в погледа й просветваха тези сини искри, които толкова обичаше. И тогава напрежението във въздуха се сгъсти, ставайки почти видимо. Атешите в стаята с тихо пукване започнаха да гаснат един по един. Първо най-близките до нея, а накрая и този в далечния край. В стаята настъпи пълен мрак, нарушаван само от бледата светлина на улицата, влизаща през прозореца, и очите на девойката, които блестяха като две звезди от син пламък. И тогава съществото под него най-сетне осъзна положението си и започна отчаяно да се мята. Наложи се Сам да впрегне цялата си сила, за да го задържи на място, докато по-скоро почувства, отколкото видя как атмата на Елизабет се пресяга и намира жертвата си, увивайки се плътно около нея. Фантомът и момчето застинаха абсолютно неподвижни.
– Вън.
Гласът й, макар и съвсем тих, отекна в стаята, в главата му. Трите други жрици явно също го усетиха и се отдръпнаха. Иснани си пое дъх, вероятно за да възрази някак, но не стигна по-далеч от това. От гърдите на момчето, все едно изплуваше от вода, а не преминаваше през плът и кости, изникна фантомът. Бавно, съпротивлявайки се, се отлепи от момчето. Дори нямаше пипала или нокти – само малка, грозна глава с пълна с остри зъби уста и две изпъкнали очи с цвета на живи въглени.
– Жриците! – записука съществото. – Ще ти кажа къде…
Около него се оформи малка сфера и заглуши думите му. В тъмното изглеждаше черна, но Сам знаеше, че е ярко червена.
– Можеш да го пуснеш вече. – Елизабет нежно докосна ръката му. – Седни на леглото.
Напрежението, което го притискаше, беше изчезнало и очите й вече не светеха, а го гледаха притеснено. От друга страна, фантомът беше заловен и тялото на младежа лежеше отпуснато. Вече не представляваше заплаха, но Сам го огледа още веднъж, за всеки случай, преди всъщност да го освободи и малко бавно и много вдървено да отпусне на леглото. Черни петна бяха започнали да танцуват пред погледа му. Тялото определено не беше добре. При други обстоятелства Сам щеше да има достатъчно енергия в себе си, за да го върне в нормалното му състояние, но не и сега. От седмици се хранеше с блуждаещи души – минимума, който можеше да си позволи. Отдавна бе време да приеме поръчка от Кантората, но упорито отлагаше, а сега по всичко личеше, че може и вече да е късно. А не искаше да загуби точно това тяло. Не искаше да се появи с друго пред Лизи. Можеше да заблуди останалите, но тя щеше да знае, че това е той, а пред нея стои поредния труп. Не искаше да й напомня какво е. Не искаше да рискува да я загуби. Но нямаше голям избор. Нямаше никакъв избор. 
Нечистите да го вземат!
Светът започна да се върти около него, но се изправи отново, когато Лизи приклекна в краката му. И докато изучаваше нежните черти на лицето й, което сега бе ипито от страх, Сам даде дума пред себе си и пред Боговете, че каквото и да се случеше, щеше да направи всичко, за да я спечели отново.
– Справи се чудесно, амара. – каза й с лека усмивка.
Лизи хвана ръката му и я обърна с дланта нагоре. Мократа сфера се приземи в нея в същия миг, в който някой запали атешите отново. Кръвта се просмука обратно в отворената рана на показалеца й, но малка нишка остана, задържайки фантома на място.
– Яж. – нареди му разтревожено момичето.
Сам хвана фантома. Знаеше, че няма да успее да му помогне. За една Сянка беше много, но за него – почти нищо. И въпреки това реши да угоди на Лизи, главно защото го гледаше притеснено, а той не искаше да изпада в обяснения пред другите. Пък и знае ли човек, можеше да се окаже, че точно този фантом ще има достатъчно енергия в себе си.
Миг. Толкова му беше нужно да погълне съществото. И точно миг му трябваше, за да осъзнае, че това по никакъв начин не му беше помогнало, но въпреки това отново се усмихна на Елизабет.
– Благодаря, амара. – каза й в опит да я успокои.
Тя се намръщи объркано и без да пита, просто повдигна внимателно униформата му и се наведе да погледне. Изруга тихо и се изправи. Прехапала устна, се вторачи напрегнато в него, след което на лицето й се изписа решителност и тя се обърна към другите в стаята.
– Сам има нужда да легне. – каза им. – Изведете момчето в съседната стая и отидете да повикате лечител.
За изненада на Сам Главната жрица веднага се обърна към майката, която стоеше пребледняла в ъгъла и двете отидоха до упоения младеж. Дамила също се включи да помогне да го изнесат, но Рамая пристъпи към приятелската си.
– Ще остана да ти помогна с превръзките. – каза й далширата.
– Не. – отсече остро Елизабет. Виждайки нараненото й изражение обаче, си пое дъх и продължи по-внимателно: – Някой трябва да остане при жената и поне две трябва да излязат навън, за да намерят стражата и лечител. Не можем да рискуваме убиецът да се появи точно сега. Върви. Аз ще остана с него.
Личеше си, че Рамая не е съвсем убедена, но в крайна сметка кимна и излезе от стаята. Вратата едва се беше затворила и Лизи вече беше приклекнала до лежащия безпомощно на земята мъж. Добре го беше цапардосала, помисли си Сам и тъкмо реши, че иска да провери дали е добре, когато тя всъщност го хвана за ръката и най-безцеремонно започна да го тегли към леглото.
– Какво правиш, амара? – попита я внимателно и дори се надигна леко да стане: – Ще ти помогна да го преместиш.
– Стой. Там. – процеди през зъби, докато се напъваше да извлече мъжа към леглото.
Все едно можеше да седи и да я гледа как се опитва да премести напълно отпуснато тяло, което тежеше поне два пъти повече от нея. Нямаше начин. Точно затова Сам все пак се изправи и отчитайки, че стаята се завъртя дори още по-бясно около него при това движение, направи няколко залитащи крачки, спирайки до Лизи.
– Къде го искаш? – попита я пресипнало.
Тя вдигна зачервено лице към него и ако погледите можеха да убиват, в този момент той щеше да е даже заровен на два метра под земята. Тогава обаче Сам залитна напред. Елизабет се изправи бързо и обви ръце около кръста му, закачайки все още забитият в тялото му нож. Казра примижа и изсумтя и тя веднага премести ръката си.
– Казах ти да стоиш на проклетото легло! – скара му се Лизи.
Този път страхът затрепери съвсем ясно в гласът й. Боеше се, че наистина може да го загуби. Тази мисъл почти го накара да се усмихне. Кой да предположи, че смъртоносните рани могат да носят толкова хубави усещания. Само че мислите му бързо се върнаха към девойката и Сам побърза да я успокои:
– Всичко е наред, амара. Добре съм.
– Ще престанеш ли с това проклето спокойствие най-накрая?! Не си добре! Кървиш и раните ти не зарастват! – викна му. Не му остави възможност да отговори, a му нареди: – Яж!
– Да ям? – нямаше начин тя да му е казала това. Трябваше да му се е причуло.
– Трябва ти душа, нали? – тя посочи мъжа с ръка. – Ето ти душа! Яж.
Сам продължи да я гледа объркано, защото не можеше да повярва, че я е чул правилно. Неговата Елизабет му заповядваше да се нахрани от жив човек. С душата му.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay