Няколко часа по-късно вече бяха легнали в новото легло. Лизи се беше сгушила в него и сега главата й почиваше на гърдите му. Сам не искаше нищо повече от това просто да седи и да я наблюдава как спи. Можеше да прекара живота си така и нямаше да му омръзне. Тази вечер отпуснатите черти на лицето й и леко разтворените й розови устни му се виждаха по-красиви от всякога. Затова и си открадна още няколко минути, преди да погали съвсем нежно бузата й с кокалчетата на пръстите си, да затвори очи и да потърси съзнанието й.
Усещаше го като бистър лъч светлина, който успяваше да вдъхне живот на всичко около него. Изведнъж черната празнота на спомените му оживяваше. Цветовете ставаха дори по-ярки от истинските, а миризмите бяха съвсем реални и наситени. И това беше момента, в който съзнанието на Елизабет се обличаше в тяло. Светлината се сгъсти около нея, очертавайки я, без в същото време да я показва, след което русите й коси се разпиляха по рамената й. По принцип Сам я оставяше сама да избере появата си и обикновено след това бързо я преобличаше в дрехи, които знаеше,че ще й харесат и ще са й удобни. Само че този път нямаше да понесе, ако тя се появи пред него раздърпана и цялата в кръвта на близките си. Този път директно я премени в кремав панталон и свободна блуза в същия цвят и зачака тя да се събуди.
Мигове – толкова отне на дългите й мигли да потрепнат, след това да се отворят и Сам да види най-прекрасния син цвят, който изобщо щеше да зърне някога през живота си.
– Здравей, амара. – поздрави я с усмивка и протегна ръка към нея.
Тя я поте, но ответната й усмивка бързо трансформира в доста объркано и недоволно изражение.
– Защо изглеждаш така?
– Как? – попита я.
– Така. – посочи го и се усмихна криво. – Не ми казвай, че чак сега си решил да се срамуваш, че се разхождаш гол покрай мен.
– Не. – отговори й Сам. Наистина го объркваше: – Мислех, че ще се зарадваш. – призна й, но не пожела да й казва, че не иска да й напомня колко различни бяха всъщност двамата. Затова и пристъпи към нея и я прегърна. – Ти ме харесваш така.
Когато тялото й се опря в неговото, пулсът й се ускори, така че той знаеше, че е прав. Лизи обаче обви ръце около кръста му и вдигна лице нагоре.
– Исках да видя теб, Сам.
Лизи го гледаше умолително, очите й някак бяха станали огромни и сякаш заемаха поне половината й лице. Отгоре на всичко той не можеше да види никакво съмнение в нея или да подуши колебание или страх.
– Сигурна ли си, че искаш точно това, амара? – попита я внимателно
– Защо започна да се държиш толкова странно изведнъж? – промърмори и добави по-силно. – Да, сигурна съм.
Защото тя бе най-ценното нещо за него. Защото, въпреки всичко, продължаваше да го е страх да не я загуби.
Сам се отдръпна леко от нея. Огледа още веднъж лицето й за следи, че е размислила, след което вдиша дълбоко. Миризмата й също не се беше променила, затова просто изостави образа на Сам Казра, оставяйки го да премига за миг, преди да се разтвори във въздуха и Сам – Силуета – да застане пред нея.
Зачака реакцията й. Лизи го огледа, но Сам знаеше, че по същността му няма видими рани. На места мракът му може би беше леко изтънял, дори посивял, но душата беше стигнала да оправи по-сериозните поражения. И тогава тя се приближи към него и протегна ръка, докосвайки само с върха на пръстите си „драскотините“, които още не бяха зарастнали. Докосването беше толкова внимателно и ефирно, че той беше почти готов да повярва, че си го е измисли, ако тръпката на удоволствие не беше пробягала по цялото му тяло, завихряки димът, от който беше изграден. Лизи веднага дръпна ръката си, сякаш я беше опарил и Сам реагира инстинктивно, хващайки я за китката, за да я задържи.
– Не. – каза й, а гласът му бешо подрeзгявал от напрежение: – Не ме боли.
Тя се поколеба, но след малко продължи мълчаливото си изследване. Миризмата й беше най-странната комбинация, която бе подушвал. Тъга и гняв се преплитаха заедно с болка. Все едно, докосвайки раните, Елизабет някак си прехвърляше усещането за тях върху собственото си тяло. Сам тъкмо се канеше да й каже, че това е достатъчно, когато погледът й се насочи към малката драскотина на лицето му. Пръстите й нежно проследиха и нея, сякаш се опитваха да я заличат. После Лизи се повдигна и леко я целуна. Той застина.
– Имаш прекалено много рани. – каза му тихо, а устните й се преместиха върху неговите.
Само факта, че всъщност бяха в сън и не бе необходимо да диша, го спаси. Не беше очаквал тя да се приближи, не беше очаквал да го докосне или да страда за него и определено не беше предполагал, че тя ще иска да го целуне. Та той беше чудовище, което вещицата беше създала. Нямаше собствено тяло и трябваше да се храни с душите на хората, за да остане жив. И Елизабет бе станала свидетел на всичко и въпреки това го докосваше и целуваше. Последното го накара да се почувства така, сякаш хиляди огньове се разгоряха в него и преди още да се усети, ръцете му вече я прегръщаха и той отговаряше на целувката. Искаше му се никога да не свърши, а съдейки по това как желанието се прокрадна в аромата й, на Лизи – също. Затова Сам задържа целувката. Толкова дълго, колкото беше сигурен, че ако не спре – ще се побърка. Когато я прекъсна, дишаше тежко. Той опря чело в нейното, за да може да запази възможно най-много от допира си до нея. Само тя. Единствено тя успяваше да го накара да се чувства така.
– Добре ли си? – прошепна Лизи. Пръстите й си играеха с мрака на врата му, усуквайки го като кичури коса. – Трепериш.
Дали беше добре? Идеше му да се засмее, но не си вярваше дори да помръдне за усмивка. Миризмата, която Лизи излъчваше, го побъркваше. Сам и преди я беше подушвал щастлива и дори знаеше как мирише, когато си мислеше за Сам Казра. Миризмата на влюбена жена беше изкушаващо приятна, но тази на влюбена в него, която отгоре на всичко го желаеше? Тази беше умопомрачителна. Цялото му същество се бореше с нуждата да забрави за всички обещания, които някога й е давал, да скъси тези няколко сантиметра, които в момента ги деляха. Да я вземе, да я направи своя и никога, за нищо на света, да не я пуска. Мисълта, че не можеше да го направи, буквално му причиняваше болка. Желаеше я толкова силно, нечистите да го вземат.
Но й беше обещал. Бе й дал думата си.
Пое още няколко пъти дъх, самонаказвайки се с мисълта, че тя е тук, в ръцете му. Готова за него. В крайна сметка се насили да накара мислите си да се раздвижат в посока, която не му показваше как я събаря на пода и разкъсва дрехите й на хиляди малки парченца. Не, определено мисленето не помагаше, а близостта й още по-малко.
Но тогава най-накрая забеляза нещо, което вече го накара да се ухили насреща й.
– И ти трепериш. – изтъкна й доволно.
– Може да ми е студено.
– Студено ли ти е? – попита я веднага Сам, а усмивката му стана само още по-зъбата.
Лизи го изгледа криво.
– Може и да ми е. – отвърна тя.
Сам се засмя тихо. Притисна я към себе си и започна да плъзга ръце по гърба й, все едно се мъчеше да я сгрее. Всъщност само се мъчеше, но това не го спря да я попита:
– Започна ли да се стопляш?
В очите й се появи закачливо пламъче, а по страните й плъзна красива руменина.
– Не. – каза му. – Постарай се повече.
Той издаде нисък, гърлен звук и отново плени устните й. Смътно осъзнаваше, че е направил точно това – пленил ги е, защото целувките му напомняха повече на атака, на превземане. Ставаше му все по-трудно да си спомни, че трябва да бъде нежен с нея. Внимателен.
А малката лисица въздъхна тихо и се притисна съвсем в него, така че всеки сантиметър от горещото й тяло да се притиска в неговото. Дори не знаеше какво му причинява.
Сам се отдръпна рязко. Пусна я. Отстъпи цяла крачка. Лизи се олюля без опората на тялото му и го погледна объркано.
– Трябва да спрем, шейа. – каза й пресипнало.
– Не искам да спираме. – прошепна задъхано.
– Обещах ти да не бързаме. – изстреля следващото, което му дойде на ум. – Първият ни път няма да е тук.
Лизи повдигна вежди, все едно не можеше да повярва, че е чула правилно.
– Кой е казал нещо за какъвто и да е… път? Исках… – сведе засрамено поглед, но след това си наложи да срещне отново неговия. – Исках просто да ме целунеш.
– Не искаш само това, амара. Подушвам го. – отговори й направо, преди да допълни: – Аз също не искам само това и става все по-трудно да стоя далече, когато миришеш така. Неустоимо. – последната дума направо я изръмжа, но не го интересуваше.
Лизи трепна, пулсът й се ускори, но Сам знаеше, че не е от страх. Тя пристъпи към него, съвсем близо, но милиметрите, които ги разделяха, му се струваха безкрайни.
– Ако знаеш всичко това – промълви, – недей да стоиш далече.
– Точно защото го знам, трябва да стоя далече, амара. – изръмжа й, но не можа да се насили да се отдръпне отново. Прекалено много искаше да я докосва и да усеща топлината й. – Защото това е сън. Моят сън. Всичко, което усещаш тук, е това, което аз предполагам, че ще усетиш. А когато те взема за пръв път, амара… – той я прикова с поглед. – Когато бъдеш моя, ще бъде истинско. Ще чувстваш точно как те докосвам. Как те целувам. – гласът му одрезгавя.– Ще стенеш заради мен, амара. Затова трябва да спрем.
Очите й заискряха. Устните й се разтвориха и тя издиша треперливо. Аромата й в този момент заплаши да ограби каквото малко самообладание му бе останало. Желаеше го. Желаеше го точно толкова, колкото и той нея.
Сам стисна ръце до тялото си. Не трябваше да я докосва. Усетеше ли мекотата й, щеше да е загубен.
Нечистите да го вземат, щеше да го побърка.
Лизи стисна очи и видимо положи усилие да се стегне. Вдиша рязко през носа си и издиша бавно през устата. Когато отново го погледна, от синия пожар в очите й бяха останали само въгленчета. Изражението й омекна и на лицето й се появи малка, нежна усмивка.
– Добре. – каза му Лизи.
После изведнъж опря ръце на гърдите му, повдигна се на пръсти и го целуна. Сам едва успя да усети мекотата на устните й, когато тя се отдръпна от него. Цялото му тяло се напрегна и той се пресегна към нея, хващайки я за ръката. Щеше да я събуди. Беше толкова просто. Трябваше само да я събуди.
Лизи го погледна с любопитство, напълно наивна за онова, което бе превзело всичките му мисли.
– Трябва да поговорим. – каза му.
Тези три малки думи му подействаха по-ефективно от който и да е леден душ.
– За какво? – попита я внимателно.
Тя си пое дъх.
– За теб. – отвърна. – Нас.
Мамка му.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Todos los derechos reservados