Сам отвори очи и видя сивия таван на стаята си. След това вдиша дълбоко и притвори очи. Беше си мечтал за това. Да се събуди и Елизабет да спи в ръцете му. Тялото й да е плътно до неговото и нищо да не пречи на топлината й да достига до него. Да огрява кътчета от същността му, които само тя бе видяла. Сам отново вдиша, пълнейки дробовете си с аромата на кожата й. Миризмата му се бе смесила с нейната, както нейната – с неговата. Всеки със засилено обоняние щеше да знае, че си принадлежат един на друг и мисълта го накара да се усмихне.

Наистина не беше вярвал, че някога фантазията му можеше да се окаже реалност. Елизабет беше чиста и невинна. Загубена в непозната страна и не харесваше всичко, което Сам правеше. Но ето, че тя беше в леглото му и спеше спокойно. Дълбоко. Той никога нямаше да престане да се диви, че въпреки всичко, което той беше и въпреки всичко, което й бе сторил, Лизи му се доверяваше да бъде толкова беззащитна до него. Не знаеше как го бе заслужил, но беше получил правото тя да се събуди в ръцете му, а той да се наслади на възможността да я види, усети, подуши, вкуси. Всичко това беше негово и той не знаеше дали някога през живота си ще притежава нещо по-ценно от тези няколко мига, в които тя спеше до него.

Тъкмо си го помисли и клепачите й потрепнаха. Сам потъна в необятната синева на очите й.

– Добро утро, амара. – каза й пресипнало.

Леко погали устните й със своите, напомняйки си за пореден път да бъде бавен и внимателен с нея, за да не я изплаши. Беше трудно. Много трудно, особено, след това, което се беше случило между тях в реални свят. Нямаше идея как щеше да държи ръцете си далеч от нея, когато всъщност я направеше своя.

Лизи му се усмихна сънено. На него – Силуетът. После дори отвърна на нежната му целувка, преди да се протегне и да огледа внимателно голите каменни стени, също толкова празният под и единственият прозорец, през чиито плътни завеси се прокрадваха топли сутрешни слънчеви лъчи и солената миризма на морето.

– Къде сме? – попита го.

– В стаята ми. – отговори й Сам и подавайки се на изкушението, започна нежно да я гали по гърба.

Тя го погледна изненадано.

– На скалите?

– Да. На скалите. – отново я целуна. Не искаше да спира, но се насили. – Искаш ли да те събудя?

– Не. Защо?

Естествено, че щеше да го попита, а сега той трябваше да й даде някакво смислено обяснение, различно от това, че не искаше просто да заспят в стаята в храма и да се събудят след няколко часа. Не знаеше какво ще им донесе сутринта, колко време ще имат заедно. Егоистично, алчно беше пожелал да бъде само с нея, а това – този сън, тази връзка между съзнанията им –  това беше единственото място, където Елизабет беше само и единствено негова. Където не се налагаше да я дели с никого и нищо. Но не можеше да й го каже. Сигурно щеше да я изплаши, затова започна бързо да скалъпва оправдание:

– Не те питах дали искаш да си тук, амара. – това изглеждаше като добро извинение: – Не уговорихме и за колко време. Можем да останем и по-малко, не е нужно да са месеци…

Елизабет се повдигна на лакът и запуши устата му със своята. Когато се увери, че му е взела ума, се отдръпна и го погледна сериозно. Дишането й бе учестено – също като неговото.

– Нека изясним нещо за последен път. – каза му. – Знам кой си, Сам. И те обичам. Искам да съм с теб и не ме интересува къде или как ще изглеждаш. Бих останала тук и година. Само с теб. – погали с пръст скулата му, а димът му се завъртя около него. Тя се усмихна. – Нещо неясно? Да повторя?

– Повтори. – това беше единственото смислено нещо, което успя да се завърти в главата му след хаоса, който думите й предизвикаха.

Усмивката й омекна. Тя се приведе към него и го целуна съвсем леко.

– Правиш ме щастлива, Сам. – промълви съвсем тихо. – Преди теб… Не исках да живея. – той изръмжа и я притисна към себе си, а тя отново допря устни до неговите. – Ти ми показа, че има за какво. Върна ми смисъла. Не ме интересура дали ще сме в дупка под земята, защото когато си до мен… – страните й се обагриха в розово, но тя не откъсна поглед от неговия. – Страхувах се прекалено дълго време – от себе си, от бъдещето, от… всичко. С теб просто не ме е страх. От нищо. Мога да направя всичко и знам, че ще бъда в безопасност. И ти ми върна това.

Сам можеше само да седи и да се взира в лицето й, докато това, което му беше казала, бавно придобиваше смисъл. Беше истина. Не си го беше измислил, защото никога не би му хрумнало да измисли нещо чак толкова значимо. Че го обича, че иска да прекара време с него – да. В началото си го бе представял десетки това. Но не и това. Не и Лизи да му каже, че той й е върнал свободата.

– Обичам те, Елизабет. – зарови пръсти в копринените й кичури слънце и този път той я целуна: – Ти ме научи на това. Заради теб съм аз. – опря чело в нейното и й обеща: – Винаги ще можеш да разчиташ на мен. Винаги ще те пазя. Винаги.

– И аз теб, Сам. – каза му. По лицето й пробяга някаква сянка, но изчезна толкова бързо, колкото се бе и появила. – Винаги.

Мисълта, че Елизабет може да се изправи срещу Малора, за да го защити, изникна неканена в главата му, а малко след това и всички образи на Сенки, с които вещицата си беше играла. Не искаше двете да се засекат. Никога. Но колкото бързо това видение беше дошло, толкова бързо и изчезна, заменено от друго. Елизабет искаше да е с него. До него. Щяха да са равни и щяха да се борят рамо до рамо. Тя щеше да е там, а дори не знаеше вече колко пъти го беше спасила, само защото присъстваше в живота му.

– Харесва ми. – каза й накрая и се усмихна насреща й: – Двамата ще се пазим, амара.

– Имаме сделка. – обяви тя и със закачлив блясък в очите му подаде ръка, за да стисне неговата.

Той имаше нещо по-добро на ум.

– Така е. – каза и преди Лизи да е разбрала какво става, Сам я бутна по гръб и самият той се претърколи върху нея, притискайки я към леглото. – Имаме сделка. – и в следващия миг устните му плениха нейните в целувка.

***

Три месеца в съня. Три прекрасни месеца със Сам. През първия почти не станаха от леглото, като голяма част от него дори не говореха. През останалите обаче… Сякаш с падането на дрехите им и допира на телата им бе паднала и някаква невидима преграда, за която никой от двамата дори не бе подозирал. Говореха. За всичко. Тя му разказваше за живота си преди Хайрани. За родителите си, приятелите си. За Томас. Той пък й разказваше за местата, които е посещавал, за хората, с които се е запознавал, за храната, която е опитвал. И, понякога, за онези, чийто живот е отнемал. И двамата не искаха повече да се крият от това. Не можеха – не и ако искаха да съхранят това между тях, но Сам захващаше всяка нова история, сякаш тестваше да провери кога тя ще му каже, че не иска повече да го вижда. Ако беше само това, честно казано Елизабет може би щеше да си тръгне, само че той неволно й разкриваше повече, отколкото си мислеше. Дните наблюдение преди убийството не бяха само за да узнае кога пазачите ще са далеч или кога мишената ще е на удобно място. Бяха и за да се увери, че няма да му се наложи да нарани никой друг. Само целта. Само онзи, който щеше да бъде убит от друг член на Кантората. Само онзи, от когото се нуждаеше, за да живее.

Не си затваряше очите за това, че той е опасен и със сигурност е отнемал невинни животи. Но също така от опит знаеше колко силен е стремежът за живот и как всички скрупули изчезват, когато инстинктът поеме контрола. Тя също бе убивала. И знаеше, че рано или късно ще го направи отново.

През следващите два месеца все пак решиха да свършат и нещо конструктивно с част от времето си, като се върнаха към уроците за контрол на атма и физическите упражнения. Много бързо откриха, че е най-добре да сведат физическия контакт помежду си до минимум, ако искат урока да не приключи преждевременно.

И накрая, твърде скоро, трябваше да се събудят. Тя не искаше. Нямаше никакво желание да се връща към реалността, а ако се съдеше и по неговото изражение – той също. Затова, когато отвориха очи в стаята им в храма, отложиха излизането от стаята с още малко. Чак когато вече щяха да закъснеят, се облякоха и напуснаха убежището си.

– Мисля да дойда да потренирам с вас след часовете. – каза му Лизи, докато вървяха по коридора към столовата. – Няма голям смисъл от това, че знам как да ударя някого, ако нямам силата да го направя както трябва.

– Може да тренираш и с някой друг. – допълни Сам, въпреки че Лизи ясно можеше да види и чуе колко неприятна му е идеята. – Така няма да свикваш само с мен.

Тя не се стърпя и му се ухили.

– Наистина си жертвоготовен. – той я изгледа криво и Лизи го бутна закачливо с лакът. – Щях да кажа, че ако мога да ударя теб, значи мога да ударя всеки, но както се разсейваш в последно време, може би ми трябва друг партньор.

– Не ти трябва и не се разсейвам. – изръмжа й Сам, сякаш току-що не й бе казал, че ще е добре да тренира с други хора.– Съсредоточен съм върху теб.

– Аха. – каза му сухо. – Деколтето ми е такава сериозна заплаха, че трябва да се следи внимателно и отблизо. Затова успях да те наръгам три пъти с меч директно в корема. – присви подозрително очи срещу него: – Дори не съм сигурна, че разбра, че си наръган.

– Това е защото… – Сам се запъна и Лизи беше почти сигурна, че видя как на мургавото му лице се появиха червени оттенъци: – Защото присвоения няма да се пази! – заяви доволно и явно оправданието му хареса, защото продължи много по-уверено: – И няма да разбере, че си го наръгала. Подготвям те за всички ситуации, амара.

Тя го изгледа.

– Да, вече се чувствам напълно подготвена да бъда оглеждана от обладан. – измърмори. – Добре, че не работиш в Гилдията на лъжците, само това ще ти кажа.

– Аз съм изкусен лъжец, амара. – заяви й Сам, преди още по-твърдо да добави: – Но съм и мъж, а ти си красива.

Лизи се засмя развеселено, а пък сърцето й заподскача щастливо.

– Имаш късмет, че обичам да ми правят комплименти. Иначе нямаше да те оставя да ми отвлечеш вниманието от това колко лесно се разсейваш.

– Напротив. – ухили й се Сам и плъзна ръка на кръста й: – Много съм съсредоточен върху теб. Цялото ми внимание е твое.

По гръбнака й пробяга тръпка. Кожата й настръхна, а в главата й веднага се завъртяха спомени от моментите, когато Сам й бе показвал концентрацията си. Лизи го цапна през ръката и се отдръпна.

– Днес ще се съсредоточаваш върху стражите. – заяви му.

– Те не са ми интересни. – той веднага се доближи до нея, посягайки отново да я прегърне: – Не искам да се съсредоточавам върху тях, когато ти си тук.

Лизи ловко се завъртя и му се измъкна. Вече бяха стигнали столовата, а тя бе имала време да научи, че започнеше ли да го иска, няма да престане лесно.

– Сега ще ти реша проблема. – каза му. Само че той изглеждаше толкова разочарован, когато тя пристъпи към вратата, че Елизабет се върна до него, увери се, че са сами в коридора и се повдигна, за да го целуне по бузата. – До после.

– До после? – Сам беше видимо потресен.

В следващия миг беше пред нея. Избута я в ъгъла зад вратата, притисна я с голямото си, силно тяло към студената, каменна стена. Сенките ги обгърнаха и скриха от погледите на хората. Приведе се към нея. Потърка скулата й с носа си.

– Това не е целувка, амара. – изръмжа в ухото й.

Тя потрепери. Не бе сигурна, че дори диша. Дъхът му опари кожата на челюстта й, а после той я целуваше. Устните му я изгориха. Изведнъж всякакви мисли и за столовата, и за жриците излетяха от главата на Елизабет. И да искаше да го спре, той не й позволи. Едната му ръка бе в косата й, пръстите на другата се бяха впили в ханша й, задържайки я на място, докато я наказваше с грубите си устни, с този дяволски език… И когато тя плъзна ръце по гърдите му, за да ги сключи около врата му и да го помоли да я отведе някъде, където ще бъдат сами, Сам спря.

– Това е целувка. – заяви й той арогантно и отстъпи назад. – Явно ще трябва по-често да ти го напомням, амара. Лесно забравяш.

Лизи стоеше и го гледаше, радвайки се, че стената е зад нея, за да има на какво да се подпре. А проклетникът и се ухили нагло, обърна се и просто я заряза там. Щеше да го убие! Само да го видеше отново и щеше да е мъртъв!

Необходимо й бе срамно дълго време, за да възвърне контролът върху дишането и краката си, а след това и да ги накара да се размърдат към столовата. Едва бе направила няколко крачки вътре и й се прищя да се обърне и да си тръгне. Всички й хвърляха скришни и не чак толкова погледи. Шепнеха и се кискаха, щом минеше покрай тях. А на лицата на няколко от по-младите момичета дори бе изписана завист. Първоначално реши, че всичко това е заради пречистването предния ден, но после осъзна. Знаеха. Някак бяха научили за нея и Сам. Как? Но още докато си задаваше въпроса, отговорът се яви в ума й. Миризмата му я покриваше цялата. За Сенки, които се хранеха и чието обоняние бе засилено, това бе същото като на челото й да е татуирано името му.

Мисълта може би трябваше да я накара да се засрами, но вместо това Елизабет усети как на лицето й се появява усмивка. Вероятно дори бе също толкова арогантна, колкото и една от онези на Сам. Нямаше представа откъде се бе появило това задоволство, но когато срещна още един завистлив поглед, се хвана, че го задържа, преди да отмине. Със Сам бяха заедно. И целият проклет храм го знаеше.

Докато вземе закуската си и седне на масата при Рамая, далширата вече подскачаше в стола си от вълнение.

– Разказвай! – заповяда й с блеснал поглед.

– Не знам за какво говориш. – отвърна невинно Елизабет, преди да се приведе към нея и да прошепне: – Но и двамата със Сам ти благодарим за леглото.

– За леглото? – изгледа я неразбиращо Рамая, след което явно й просветна: – Не, леглата са дарение от благодетел. Всички получиха по едно, така че трябва на него да благодариш.

Сега бе ред на Елизабет да свъси объркано вежди. Само онзи ден се бе оплакала на принцесата, че спят на земята, защото леглото е твърде тясно и за двамата, така че бе решила, че тя й е направила малко необикновен подарък.

– Всички са получили по едно? – това бяха няколко стотин души. – Кой е този благодетел?

– Поискал е да остане анонимен. – отговори й Рамая. Погледът й отново просветна палаво, а далширата се наклони към нея и заговорнически попита: – Значи ви е харесало леглото, а?

Кой, по дяволите, подаряваше чисто нови легла за толкова много хора? Трябваше да е богат. И луд.

Лизи тръсна глава и погледна към Рамая.

– Беше високо оценено. – каза й и се ухили. – Въпреки че когато влязохме в стаята след онова пречистване и го видях да заема цялото помещение… – замълча. Далширата изведнъж бе пребледняла и на Елизабет й дойде да се удари с таблата. Още снощи трябваше да отиде в стаята й, за да поговорят. Това сигурно бе първият път, в който принцесата ставаше свидетел на насилие извън тренировките на гвардията и което не е регулирано от правила. Пресегна се и хвана студената й ръка. – Как си? След снощи.

– Добре. – отговори й Рамая и за изненада на Лизи, сведе засрамено поглед към ръцете си: – Аз… също не бях сама снощи. Чарли се отби. – и явно реши, че Лизи ще си помисли точно това, което си беше помислила, защото започна много бързо да се оправдава; – Говорихме си до рано сутринта. Само си говорихме.

Честно казано, Елизабет не бе много изненадана. Чарли може и да беше женкар, но едва ли щеше да докосне далширата с пръст, особено когато съвсем малко го дели да бъде затворен в някоя тъмница. Но също така сърцето му беше огромно и никога нямаше да се възползва от някого, когато е разстроен. Каквато Рамая трябваше да е била, щом е останал с нея до сутринта. Чувството за вина отново започна да рови дупка в гърдите й, но Елизабет го пренебрегна и се концентрира върху приятелката си.

– Помогна ли ти?

Страните на Рамая се зачервиха дори повече и тя започна нервно да мачка салфетката си.

– Да. Хареса ми да си говоря с него. – призна й и все пак вдигна поглед от ръцете си, усмихвайки се срамежливо на Лизи: – Не се държи като другите, а и е… доста чаровен. И може да разказва… Дори не усетих кога се е съмнало.

– Наистина е сладкодумен. – кимна Елизабет сковано. Какво, нечистите да го вземат, трябваше да направи? Нали, освен да набие Чарли.

– Така е. – съгласи се замечтано Рамая, преди да я погледне някак с надежда: – Лизи, знаеш ли дали се среща с някой?

В името на Боговете…

– Ами… Ние не обсъждаме… – прокашля се и се размърда неспокойно на стола си, преди рязко да смени темата. – Защо, каза, че е дошъл?

Рамая премига объркано. Явно се беше надявала на някоя по-пикантна информация за Чарли, но бързо скри изненадата си и изражението й изведнъж стана сериозно.

– Донесе ми списъка, който намерихме в кутията от кабинета на Гириш. – далширата беше привела глава към нейната и шептеше толкова тихо, че на Лизи й се наложи да се напрегне, за да чуе думите: – В стаята ми е.

– Ти видя ли го? Какво пише? – попита я напрегнато.

– Само му хвърлих един поглед. – призна й и страните й отново се обагриха в червено, явно защото вместо да обърне внимание на списъка, е обръщала внимание на Флетчър. Лизи определено знаеше колко разсейващи могат да бъдат мъжете. – Пълен е с женски имена. Искаш ли да идем в стаята ми и да го видиш? Имаме време до сутрешната молитва.

– Искам. – отвърна Лизи и веднага се изправи. – Имаме още петнайсетина минути до края на закуската. Ще трябва да побързаме.

– Ще стигнат.

Двете почти бяха стигнали вратата, когато като някакъв вампир пред тях се изправи Дамила.

– Бягате ли? – ухили им се насреща злобно.

Елизабет подбели очи и просто я заобиколи.

– Бягството няма да те спаси, Лин. – чу доволния глас зад гърба си: – Гюлфам-к‘ахин те вика. В кабинета си.

Лизи спря и двете с Рамая се спогледаха. Отговорникът на пансиона не викаше никого при себе си, освен ако нямаше някакъв проблем. Като, например, да му съобщи, че се изнася. Перманентно.

– Само нея ли иска да види? – попита далширата.

– Да. – отговори й Дамила и усмивката й стана още по-доволна: – Сигурно е чул, че някой се е бил, вместо да си върши работата. И дори може и този някой да е убил.

– Не ставай глупава, Дамила. – скара й се Рамая, но тишината, която беше настъпила около тях започна да се запълва с тихо шушукане и вече съвсем не толкова дружелюбни погледи: – Знаеш, че не се случи това.

– Знам, че някой беше изритан и остана да лежи през цялото време. – отговори й девойката.

– Да, след като ни нападна. – отвърна разпалено Рамая. – Или не си спомняш този дребен детайл?

– Остави я. – каза й Елизабет и я дръпна за ръката. – Не си струва.

– Защото пазачът ни беше прекалено зает да я зяпа, вместо да си върши работата. – отговори й Дамила и погледна презрително към Лизи: – А ти се правиш на много важна и специална, но си просто убийца.

Лизи застина. Обърна се бавно към Дамила. Злорадата й усмивка трепна, а в погледа й се появи страх.

– Точно така. Трябва да се страхуваш от мен. – каза й Елизабет и започна да се приближава към нея. – Защото и двете знаем, че дори не се опитвах да убия онзи мъж снощи. – измери я с поглед. – Представи си какво ще се случи, ако реша, че искам. – Дамила трепна. Личеше си, че иска да отстъпи, но стисна челюст, а във въздуха се усети напрежението от атмата й. Елизабет й се усмихна студено и прошепна само за нея: – Нямам проблем да си играя с теб. Но забъркай още веднъж „пазача“ и няма да ти се налага да си представяш. Ако не си забелязала, жриците изчезват доста често тук. Кой ще се зачуди къде е отишла поредната?

Дамила преглътна. Тъмната й, гладка посивя, заедно с плътните й червени устни. Лизи задържа погледа си още няколко мига върху нея. Вдиша страха й. И й се усмихна, малка, жестока усмивка, за да й покаже, че много лесно може да се превърне в новата й любима миризма. След което се отдръпна и тръгна към изхода.

Погледите на жриците я съпроводиха до вратата.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay