Усети как кръвта зашумя в ушите й, но не можеше да почувства ударите на сърцето си в гърдите си. Опита да повдигне ръка. Да помръдне крак. Да премести проклетият си показалец половин сантиметър.
Нищо.
Стисна очи. Дишаше твърде тежко. Трябваше да престане. Не можеше да позволи на паниката да превземе цялото й същество точно сега. Само че бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Особено когато тежките стъпки на мъжа се приближаваха все повече към нея. Елизабет дори не можеше да обърне глава към него. Опита се да си каже, че така е по-добре, че ще може по-лесно да достигне атмата си, но и това трая, докато осъзна, че не може да я усети. Изобщо.
Добрата новина бе, че наистина нямаше много време да се притеснява по въпроса. Лошата – мъжът приклекна до нея, обърна я по гръб и като се увери, че тя не представлява никаква заплаха, се приведе към нея.
Елизабет чу джвакащ звук, а когато той повдигна глава, видя как парче месо се разтегля от корема й до устата му. Мъжът я натисна с ръка и разтръска глава като животно, успявайки най-сетне да откъсне желаната хапка. Задъвка, а тя нямаше представа дали падането някак е отнело и способността й да крещи, или просто е в шок.
Докато той лакомо поглъщаше плътта й, както морите в кошмара бяха правили стотици пъти, тя се опитваше да се успокои, като си повтаряше, че не изпуска нищо, защото вече знаеше усещането да бъдеш изяждан жив. Опита отново да се добере до атмата си. Тя не беше нещо физическо. Не можеше просто така да изчезне! Нечистите да го вземат, не можеше да умре точно днес!
Той се наведе и си откъсна още от тялото й. Колкото и да не ги искаше, сълзите започнаха да се стичат по слепоочията й.
Сам. Дали някога щеше да го види отново? Кошмарът ли щеше да е последната им среща? Щеше да се самообвинява, че не е бил до нея. Богове, щеше да остане завинаги роб на Велахе.
Не. Чарли знаеше всичко. И беше много по-способен от нея. Със сигурност никога не би изпаднал в такава глупава ситуация. Той щеше да го освободи.
Само… Само й се искаше да може да му каже, че го обича. Един последен път.
Нечистите да го вземат, искаше много повече от това. Искаше да излязат на поне една проклета среща, без да ги сполети някакъв катаклизъм. Искаше да му каже, че не може да си представи да прекара живота си без него, да му даде…
Хлипът я накара цялaтa да се разтресе. Някъде в тялото й нещо щракна и застана на мястото си.
Болката отне дъха й и едновременно бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало през целия проклет ден. Разливаше се от гръбнака по цялото й тяло на непрекъснати остри пулсации. Почти толкова интензивни, иглички забодоха ръцете и краката й. А коремът й… Лизи усети как зъбите на мъжа се впиват в плът и мускул и дърпат.
Този път изрева, но от гняв.
Усещаше топлия метал на сабята в дланта си. Поне нещо беше направила както трябва и не бе изпуснала оръжието си. Атмата й, макар и влудяващо бавно, откликна.
Елизабет стисна иглата и замахна с всички сили. Върхът се заби в ухото му. Той изплю парчето месо, което бе откъснал, и извика, вдигайки ръка, за да я удари. Лизи оголи зъби и насили нишки кръв да се обвият около китките му, задържайки го на място за момент, докато изтегли иглата и този път я забие в окото му. Знаеше, че е намушкала нещо важно, когато той просто увисна във въздуха, задържан единствено от кръвта й като марионетка.
Девойката се отмести и го остави да се свлече до нея, без да изтегля иглата. Бе по-близо, отколкото някога искаше нещо такова да бъде до нея отново, но се надяваше, че след като раната в сърцето му така и не бе заздравяла, сега ще има поне няколко секунди да си поеме дъх.
Но не.
Мъжът потрепна.
– Лин?
Тихият, уплашен глас на Рамая почти я накара да изпсува и да й викне да се маха веднага, но когато погледна нагоре и видя кой я придружава, най-накрая си позволи да изпита надежда.
– Дамила! – Друг път щеше да се чуди дали светът тотално не се е объркал, защото точно тя се е оказала лъчът светлина в историята. – Затисни го!
– Какво? – изписка ужасено Дамила.
Мъжът започна да се повдига.
– Затисни го, нечистите да те вземат! – викна Елизабет.
Мъжът отново се притисна към пода, сякаш смазан под тежестта на карета. За един безкраен миг Лизи бе убедена, че някак ще се освободи, но колкото и да се опитваше – мъжът не можеше да се надигне, което само го караше да изкриви омазаното си от кръв лице в още по-ужасна гримаса.
– Какво е това? – гласът на Дамила се извиси в погнуса.
– Едно от три, които ядат човешко месо, така че го дръж!
Елизабет се избута до стената и я използва за опора да се изправи. Болката се засили и тя се замисли дали е добра идея да натоварва костите си точно сега, но искаше да е по-далеч от мъжа.
Рамая отиде до нея и внимателно я прихвана, за да й помогне да се качи по стълбите.
– Не изглеждаш никак добре. – уведоми я с треперещ глас далширата.
– Не всички сме се родили принцеси. – усмихна й се криво Лизи.
Рамая я изгледа, сякаш се чудеше дали не е превъртяла, но след малко и тя се усмихна. Горе я остави да се облегне отново на стената. Отново много й се прииска просто да затвори очи и да си почине, но не можеше. Кльощавите крайници на мъжа се напрягаха все повече, за да се изправи. Понякога успяваше да се повдигне някой сантиметър, преди Дамила, задъхана и запотена, да го притисне отново.
Не можеха да ги задържат дори с магията на Чарли – иначе всичко щеше да е приключило отдавна. Трябваше да разберат как да ги убият, а с това можеше да им помогне само един човек.
Лизи затвори очи и протегна атмата си към малката сфера мрак около глезена си. Дори не трябваше да капва кръв върху гривната – цялата вече бе омазана. Не знаеше какво точно трябва да направи след това, понеже перлата не беше нито кристал, нито омагьосан предмет като четката й за коса, но започна да си представя лицето му и след малко да повтаря името му в ума си.
“Амара?“
„Сам.“
Само да чуе гласа му, пълен с изненада и притеснение, накара напрежението в тялото й да намалее. В гърлото й се появи буца, като си спомни, че само до преди малко си мислеше, че никога повече няма да го види. Имаше да му каже толкова много неща и сега…
– Просто така ли ще си стоиш? – изписка Дамила. – Направи нещо!
Елизабет й се намръщи, но тя беше права.
„Сам, онази жена при последната мисия с Калахан? Как я спря?“
„Убих я.“ – Сам й отговори объркано. – „Защо?“
“Трябват ми детайли.“ – каза Елизабет. Мъжът започваше да се надига все по-успешно, затова тя припряно трансформира локвата от кръвта си до него в множество шипове и куки, които да го задържат още малко. – „Спешно.“
Изминаха дълги секунди в мълчание. Лизи се зачуди дали не е поискала твърде много от него, дали той ще успее да се пребори със заповедта, която вероятно го спираше, но тогава той изръмжа:
„Има перла. Някъде в тялото. Унищожи я.“
Перла? Като онези от морите, които хората ползваха, за да виждат фантомите?
“Някъде в тялото?“ – Елизабет погледна към мъжа, осъзнавайки какво точно ще й се наложи да направи. – „Как да я унищожа? Трябва ли нещо специално?“
“Счупи я.“ – болката в гласа му предизвика такава в гърдите й. – „Но бъди бърза, шейа.“
“Шейа, а?“ – усмихна се криво тя. – „И аз те обичам.“
Наложи й се да прекъсне връзката, защото мъжът ставаше все по-буен. Друг път щеше да му благодари. Сега притисна ръка към раната на корема си и закуца към съществото. Рамая отново застана от едната й страна, за да й помогне.
– Какво ще правиш? – попита я напрегнато принцесата.
– Основно ще се радвам, че не съм вечеряла. – отвърна Лизи и приклекна до мъжа. – Върни се горе. Стой зад Дамила и не гледай.
– Няма да те оставя сама. – заяви й Рамая, въпреки че беше ужасно пребледняла.
– Аз ще бъда наред. – погледна я сериозно и повтори твърдо: – Върни се горе и стой зад Дамила.
Рамая изглеждаше така, сякаш беше готова да спори още, но само след малко явно усети колко сериозна е Лизи, защото кимна леко с глава.
– Добре, но ще дойдем веднага, ако ти потрябваме.
– Аз не искам да идвам никъде! – викна Дамила.
– Тогава стой там и си върши работата както трябва! – викна й Лизи и с ръце натисна мъжа към стълбите.
Дамила измърмори нещо, но Рамая вече се бе отдалечила, така че Елизабет престана да й обръща каквото и да е внимание.
Мъжът я гледаше с подивяло око, а иглата в другото се въртеше и трептеше при всяко движение. Лизи си пое дъх и решавайки да я остави там за момента, оформи един голям нож с кръвта си.
Започна да реже. Щом Дамила осъзна какво се случва, натиска над тялото изчезна за момент, докато тя се давеше, оставяйки само шиповете да го задържат на място. Трябваше да й признае обаче, че бързо се окопити и го поднови.
Макар да можеше отново да се движи, Лизи не беше дори близо до здрава. Можеше да пренебрегне болката, но кръвозагубата я караше да трепери, а крайниците й все още бяха твърде слаби. Минаха векове, преди най-накрая да сграбчи мазната коса на мъжа и да издърпа главата му. Той продължаваше да й се зъби, а тялото – да подскача. Идваше й просто да изрита главата някъде надалеч, но вместо това издърпа иглата и преглътна горчилката, която опари гърлото й, щом остатъка от окото му излезе заедно с нея.
Някъде в тялото. Перлата беше някъде. Лизи наистина не искаше да ровичка във вътрешностите на мъжа, особено докато той продължаваше да мърда. Но може би нямаше да й се наложи.
Той бе спрял само веднъж, макар и за кратко – когато тя намушка окото му. Имаше логика нещо, което променя хората до такава степен, да бъде в главата. Нали?
Богове, много се надяваше да е така.
Пазейки се от зъбите на мъжа и мъчейки се да се дистанцира от онова, което прави, Елизабет бръкна с палец в кървавата очна кухина. Отказваше да мисли за влажния звук или за усещането на костта и кръвта, докато внимателно проверяваше вътрешността. Отказваше и на ума си да се отплесне в мисли, че може би има начин да спасят този мъж и той отново да бъде здрав и добре. Трябваше единствено да се погрижи нищо подобно да не се случи на друг. Само трябваше да убие Велахе.
Когато напипа нещо, първо си помисли, че някак е стигнала до другия край на черепа му. Отвращението, което я заля обаче, нямаше нищо общо с онова, което вършеше в момента. Достигаше до много, много по-дълбоко в нея, защото просто беше напълно противоестествено.
Елизабет извади палеца си и взе иглата. Трябваха й няколко опита, но най-накрая успя да я изчегърта навън. Перлата изскочи и Лизи едва успя да я хване, преди да се е търкулнала по стълбите.
Докато я държеше в дланта си, бързо си даде сметка, че дори и да изглеждаше като онези, които страшниците вграждаха в оръжията си, тази наистина нямаше нищо общо с тях. Никога не бе чувствала нещо подобно от онези, но тази едва търпеше да държи в ръката си.
– Спря да мърда. – обади се Дамила уморено. – Да го пускам ли?
– Не още. – каза Лизи.
Трябваше да запазят една перла и да я проучат внимателно, но нямаше да е тази. Не можеха да рискуват мъжът да регенерира отново и да ги нападне.
Елизабет остави перлата на стъпалото. Първоначално възнамеряваше да я стъпче, но размисли. Само иглата бе успяла да нанесе каквито и да е дълготрайни щети по тялото на мъжа. Струваше си поне да опита какво ще направи с черната сфера.
Приклекна на стъпалото, но краката й не я издържаха и в крайна сметка седна по принуда. Хващайки перлата като пирон между палеца и показалеца си, Лизи повдигна иглата високо над главата си и я заби.
Срещна някакво съпротивление, все едно перлата бе обвита в бариера. Девойката продължи да натиска и внезапно иглата потъна оставащия сантиметър надолу, забивайки се в стъпалото.
Двете половинки на перлата се клатушкаха от двете страни на острието.
Елизабет въздъхна шумно и се облегна уморено назад.
– Можеш да го пуснеш вече. – каза на Дамила.
– Мъртъв ли е? – попита я с пресипнал глас Рамая.
– Много се надявам.
– Добре. – въздъхна с облекчение Дамила.
Далширата също огледа недоверчиво трупа на мъжа, след което слезе и след като заобиколи възможно от най-далече, приклекна до Лизи, гледайки я притеснено.
– Мислиш ли, че можеш да се изправиш?
– Да. – Елизабет й се усмихна леко. – Спокойно. Само съм малко поочукана.
– Червото ти буквално виси навън, Лин. – изтъкна й Рамая.
Лизи погледна надолу към корема си.
– Не е черво. Кожа е. – бутна разпраното месо с пръст. – Ето, виж.
Някъде тук, когато принцесата позеленя, а Дамила изпищя и се закашля, осъзна, че прекарва прекалено много време покрай убийци.
– Заклевам се, че едно време бях нормална. – измърмори.
– Да, преди да паднеш по стълбите и да си удариш главата. – каза й Рамая и все пак приклекна пред нея, гледайки я все така притеснено.
– Не, беше дори по-отдавна. – въздъхна Лизи и този път зъбите й изтракаха заедно с потреперването.
– После ще се опитваме да оправим това. – каза припряно далширата и протегна ръка към Лизи: – Сега ще те изправим и заведем при лечител да те закърпи, а после ще ти намерим фантом.
Тя поклати глава.
– Сега ще слезем в склада. – каза и погледна към раздразненото лице на Рамая. – Чарли е там с две от тези неща.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay