Елизабет бе заспала в обятията на Сам. Дъхът й леко гъделичкаше врата му, където се бе сгушила, а той галеше нежно рамото й. Отново бе оставил част от същността му да покрие лицето му, за да може да чува всеки удар на сърцето й. Макар с минаването на часовете раните и синините й да изчезваха и цветът да се връщаше по лицето й, това се явяваше единствения начин да не си загуби напълно ума.
Искаше му се да я привлече в сън, където да й даде време да забрави за случилото се и където да прекара поне някой месец повече с нея, но след случилото се в последния – не смееше. Не желаеше да провокира страха й повече. Молбите й да спре все още кънтяха в ушите му. Съмняваше се, че някога ще спре да ги чува. Кисело-горчивата миризма на страха й се бе загнездила в носа му и каквото и да правеше, не можеше да се отърве от нея.
Така че сънищата бяха изключени за момента. Може би дори завинаги.
Направи гримаса. Не трябваше да спи с нея сега. Не беше редно и не само защото бе ранена. Покрай нея бе като някакъв зелен хлапак, който не можеше да се контролира. Не, по-лошо – не искаше да се контролира. Желаеше я още от деня, в който я видя през очите на гарвана, макар тогава да нямаше представа за собствените си чувства, защото не бе обичайното физическо привличане. Лизи просто го бе омагьосала. Казвал си беше, че просто я опознава, за да може по-лесно да я пречупи, но истината бе, че искаше шегите и смеха й, и тази очарователна руменина, която покриваше лицето й чак до връхчетата на ушите. Никога преди не бе намирал някого за очарователен. Бе видял смелостта й още в Рива при всеки разговор с баща й, когато от тъмните ъгли на дома й я бе наблюдавал как си поема дъх и изправя рамене, преди да влезе в кабинета му, а после крие сълзите си зад усмивка, докато не се прибере в стаята си. Нещо в него бе разпознало нещо в нея тогава. Може би не сродна душа, защото той нямаше такава, но сходна съдба. И двамата бяха затворници. И двамата жадуваха за свобода.
А после, когато най-накрая си бе помислил, че я е пречупил в сънищата, бе изпитал едновременно облекчение, че най-накрая странните чувства ще престанат, и съжаление, защото няма да прекара повече време с това влудяващо момиче. Тогава тя го бе промушила в гърдите без никакъв страх и с искрящи от гняв сини очи и той бе… загубен. Безвъзвратно загубен.
Фантазиите за нея се бяха появили скоро след това. Какво ще е да се усмихва на него? За какво биха говорили? Дали ще й бъде интересно да прекарва време с него? Дали кожата й е наистина толкова мека, колкото изглежда? Какъв вкус имат розовите й устни? Какво ще бъде да я усеща под тялото си?
Какво ще бъде да спи сгушена до него?
Никога не бе вярвал, че мечтите му ще се сбъднат. Че тя ще избира отново и отново да бъде с него. Че след като я бе наранил пак, тя ще го приеме в леглото си. Че ще му каже, че го обича, а после спокойно ще затвори очи в негово присъствие.
След всичко, което бе направил и което щеше да направи, Сам не я заслужаваше.
А Елизабет, неговата амара, със сигурност не заслужаваше нещо като него. Не заслужаваше да сънува повече кошмари.
Само трябваше да намери достатъчно сила в себе си да я освободи.

Лизи се протегна. Или поне се опита, защото нещо в рамото й прещрака болезнено, а кракът й внезапно изтръпна неприятно. Ако не друго, поне доста бързо се разсъни, а като отвори очи, се усмихна сънено на Сам.
– Добро утро. – точно тогава плътната завеса на прозореца зад него се размести и девойката се надигна неспокойно. – Или по-скоро обяд. Трябва да се върна в храма и да кажа на Рамая, че съм добре. Хирса също…
– Не е нужно. – Сам внимателно я натисна да легне обратно: – Още като дойдохме тук, се погрижих да им предам, че сме добре и няколко дни няма да ни има. Почивай.
Не трябваше да се връща там. Можеше да е страхливка поне за още известно време. Лизи го остави да я покрие с тънката завивка, а после и да я прегърне. Скри лице в рамото му, за да се прозее, а после потърка нос в неговия и се усмихна закачливо.
– Няколко дни, така ли?
– Няколко дни.
Лизи се усмихна по-широко и го целуна по брадичката.
– И какво ще правим няколко дни?
Погледът на Сам не можеше да се откъсне от розовите й устни, които в момента тя бе прехапала.
– Ще си почиваш. –успя някак да й каже. – Книгите ти са тук, както и няколко нови, които не съм имал време да прочета, за да ги видиш в съня. Поръчал съм и сладкишите, които харесваш, така че можеш просто да си почиваш и да се възстановяваш, амара.
Елизабет се повдигна на лакът и го погледна сериозно.
– Значи мога само да се излежавам, да си чета и да ям сладко? – той кимна. – Знаеш ли, че описа мечтата на почти всяка жена?
– Знам, че описах мечтата на моята жена. – ухили й се самодоволно, плъзна ръка по голия й гръб и преди да е успял да се спре, добави: – Какво ще кажеш? Ако ти харесва, може дори да ги удължим на седмица или две.
– Две седмици?
В гърдите й сърцето й забърза развълнувано ударите си. Две седмици. Само тя и той. И знаеше, че предимно щяха да са без дрехи. Би казала, че може да прекара дни, гледайки голото му тяло, но щеше да излъже – твърде скоро само да гледа нямаше да й стига.
Вярно, бяха прекарали заедно години в сънищата, но на живо бе различно. Сам пак бе Сам и тя пак бе тя, но някои неща просто бяха… повече. На фокус. Като топлината на грапавите му от мазоли длани. Или дъхът му, гъделичкащ шията й, преди да усети устните или зъбите му. Или сърцето му, туптейки толкова силно под пръстите й, сякаш я молеше да се съгласи.
И тя искаше. Боговете й бяха свидетели, че не копнееше за нищо повече от това да бъде с него. Не само за две седмици. За цял живот.
Стисна очи и потърка чело в брадичката му с недоволен стон.
– Не мога.
Сам приглади меката й коса.
– Защо?
– Трябва да се върна в храма, да проверя как е Рамая. Да говоря с далшира. – и да убие демон. – Не съм приключила. Има още един убиец, а и Гириш… – сви устни. – Нещо не е както трябва.
– Какво?
– Не съм сигурна. – Повдигна глава и прибра един кичур зад ухото си. – Най-вероятно си въобразявам, защото беше прекалено лесно.
Сам я изгледа. Само я бяха изяли – направо фасулска работа.
– Кое? – попита я напрегнато. – Защото битката ти определено не е била прекалено лесна, амара.
Не, не беше. Но Елизабет си мислеше, че това имаше повече общо с нея, отколкото със съществата. След като веднъж откри как да ги убива, Чарли и другите стражи се бяха справили за секунди с техните противници.
Но не ставаше въпрос за самата битка, а за всичко преди нея. Да, имаше защитни бариери и ключове, но информацията за подземието беше пред очите на всеки – стига да минеше през склада с фантомите в точния момент и да се зачуди какво ли има от другата страна на стената. И, естествено, да се бе сблъскал с усещането за тези човекоядци.
Лизи въздъхна и започна да си играе крайчеца на чаршафа. Може би не беше това, че е лесно или че се съмняваше в себе си и откритията, защото й се искаше Главният жрец да е виновен.
– Мисля, че е бюрото. – намръщи се замислено след малко.
– Бюрото?
– В кабинета на Гириш няма почти никакви лични вещи. Стаята му също е по-празна и от моята, когато постъпих в храма и нямах почти нищо. – започна да дъвче устната си. – Бюрото в подземието обаче беше различно. Имаше украси и… – изведнъж осъзна колко глупаво е това разсъждение и я хвана срам. Поклати глава. – Както ти казах, вероятно си въобразявам.
– Мислиш си, че бюрото не е негово? – попита я Сам, за да е съвсем сигурен, че е разбрал премълчаното.
– Мисля, че една купа с топчета и перли и един килим не са достатъчно доказателство за нищо. – усмихна му се криво. – И си мисля, че дори и да те попитам каква е истината, няма да можеш да ми отговориш, така че ще е по-добре да спра да си мисля неща по въпроса.
– А аз мисля, че усета ти никога не те е лъгал до сега, шейа. – усмихна й се криво Сам, напомняйки си, че въпросният дори я беше предупредила за него самия: – Така че просто ще трябва да проверим нещата.
Елизабет го погледна внимателно.
– Казваш ли ми нещо, без да ми го казваш, Сам?
Сам се усмихна криво.
– Не и този път. Казвам само, че имаш добър усет и щом той ти казва, че има нещо гнило, значи си струва да го проверим.
– Да проверим? – повтори тя. – Ние двамата?
– Да.
И двамата с Чарли го държаха на тъмно – и с право. Ако вещицата пожелаеше, той щеше да й разкаже всичко, да ги издаде. Разбираше го, но това не значеше, че му харесва. Особено когато Лизи се излагаше на опасност. Плъзна пръсти по гърба й, където знаеше, че все още тъмнеят синините от удара, който замалко да му я отнеме.
– Не искам да дойда, за да те шпионирам или саботирам, амара. – каза й. – Искам да помогна. Поне този път.
– Не се съмнявах, че искаш да ме шпионираш. – побърза да го увери. Познаваше се обаче достатъчно добре, за да знае, че скоро щеше да започне. А ако се съдеше и по скептичното изражение на Сам – той също я познаваше отлично. Лизи му се усмихна гузно. – Поне все още не.
– Значи след малко?
– Някъде между след малко и после.
– Звучи обещаващо. –усмихна й се криво. – Но докато все още не е станало „после“, какво ще кажеш да включим и Чарли?
– Надявах се да го включим. – призна му. – В каквото и да е, след като го измислим. – отново направи гримаса. – Някакви идеи?
– Предлагам да поговорим с охраната, когато се върнем в храма. А ти може да провериш дали Рамая е научила нещо. Минало е достатъчно време, за да има някаква нова информация.
Напомнянето, че Елизабет се излежаваше тук и щеше да се наслаждава на компанията на Сам цял ден, докато други се опитваха да разплетат истината около убийствата, я накара да изпита вина. Реалността обаче беше, че имаше нужда от това време тук – не само, за да си почине, успокои и да се възстанови от нараняванията си, но и за да започне да нарежда мислите, които не бе имала време да разгледа подробно снощи.
Пък й, каза си, съвсем скоро може би двамата нямаха да имат повече време заедно.
Повдигна се, целуна Сам и му се усмихна.
– Не е никак лош план.
– Моите планове винаги са хубави. – заяви й нескромно Сам.
Тя го изгледа.
– По-често са оптимистични, отколкото хубави.
Сам се намръщи насреща й и избуча престорено:
– Усещам някакво неодобрение спрямо плановете ми, шейа.
– Да си оптимист не е лошо нещо, нали? – усмихна му се невинно Лизи.
– Зависи кой е оптимистът. – продължи да й ръмжи Сам: – За теб – не, за мен – да. Никой до сега не ми е казвал, че съм оптимист.
– Това е… изненадващо. – изхъмка замислено Елизабет, опитвайки се да не се засмее на физиономията му.
– Как така е изненадващо, шейа?
– O, ами… така. – повдигна рамене тя и извърна лице настрани, за да скрие усмивката си.
– О, не, не. – възрази Сам. Пресегна се, хвана я за рамото и я обърна към себе си, без да спира да й се мръщи. – Не може да ми хвърляш такава обида и после да заявяваш „така“. Не работи по този начин, шейа. Обяснявай какво значи „така“.
– Ама аз не те обиждам! – оправда се тя. – Само казвам, че щом човек те опознае, вижда много оптимизъм във всичко, което правиш.
– Във всичко? – Сам изръмжа последните думи, а очите на Лизи просветнаха весело в отговор: – Нали бяха само плановете? Как така изведнъж стана всичко?
– Ами подхождаш с една такава надежда и вяра към живота… – той се намръщи дори повече и тя бе принудена да замълчи, ако не иска да се разкикоти.
– Наистина, шейа? – Сам се пресегна и подръпна косата й: – Сега и надежда? Още някоя обидна дума да ти се намира?
– Една-две. – ухили му се Лизи.
– Само толкова? – попита я невярващо. После въздъхна дълбоко и затвори очи, сякаш се готвеше да чуе най-ужасното нещо на света: – Добре. Давай.
Тя седна на колене и се обърна към него, придърпвайки завивката около себе си.
– Ти си… – започна, а Сам се напрегна дори повече, карайки я да се усмихне широко. – Ти си сладък!
– Какво!?
– И не само това! Ти си най-сладкия!
– Мъжете не са сладки, шейа! – избуча й: – Те са мъжествени и силни! – Виждайки дяволитата й физиономия, дръпна кичур от косата й и сърдито каза: – Отивам да видя какъв е въпроса с храната.
Елизабет се ухили и го целуна звучно по носа.
– В такъв случай ще отида да се изкъпя. – каза му и се изправи бързо.
Усети погледа му върху себе си. Прищя й се да издърпа чаршафа около тялото си, за да скрие синините и белезите, но когато надзърна през рамо към него, в изражението му не забеляза и помен от съжаление, вина или отвращение. Всъщност й изглеждаше, че едва се сдържа да не се пресегне към нея и да я дръпне обратно в леглото.
Боговете й бяха свидетели – обичаше този мъж.
И точно затова реши да го изтормози за последно, като се постара хубаво да полюшва бедра през целия път до банята.
– Няма да се бавя. – обеща му с ръка на рамката на вратата.
Сам й изръмжа в отговор и тя се подсмихна.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay