Елизабет бе заспала в обятията на Сам. Дъхът й леко гъделичкаше врата му, където се бе сгушила, а той галеше нежно рамото й. Отново бе оставил част от същността му да покрие лицето му, за да може да чува всеки удар на сърцето й. Макар с минаването на часовете раните и синините й да изчезваха и цветът да се връщаше по лицето й, това се явяваше единствения начин да не си загуби напълно ума.
Искаше му се да я привлече в сън, където да й даде време да забрави за случилото се и където да прекара поне някой месец повече с нея, но след случилото се в последния – не смееше. Не желаеше да провокира страха й повече. Молбите й да спре все още кънтяха в ушите му. Съмняваше се, че някога ще спре да ги чува. Кисело-горчивата миризма на страха й се бе загнездила в носа му и каквото и да правеше, не можеше да се отърве от нея.
Така че сънищата бяха изключени за момента. Може би дори завинаги.
Направи гримаса. Не трябваше да спи с нея сега. Не беше редно и не само защото бе ранена. Покрай нея бе като н ...