Сам бе нагледал стражите, одобрил графиците и организирал да поеме разноските за погребенията на двамата загинали онзи ден. Така официално освободи денят си, за да го прекара с Елизабет.
Увери се, че има няколко капанчета, които предлагат храна, в случай, че огладнеят и съвсем случайно беше поръчал от една сладкарница да приготвят торта. Също толкова случайно сега държеше три бели лилиума с някакви зеленикави клони около тях, привързани с жълта панделка. Продавачката го беше убедила, че букетът е страшно модерен и цветето е второто по търсене след заявките за амари.
В момента стоеше две врати по-надолу от тази на Иснани и чакаше Лизи да излезе, след като уведоми жрицата, че напуска храма. Беше отказала, когато й предложи да дойде с нея. Предпочиташе да го свърши сама.
Когато след десетина минути Елизабет излезе от кабинета, погледът й беше забоден надолу и рамената й бяха хлътнали. Дори и да не познаваше добре човешките емоции, трябваше да е сляп, за да не разпознае тази. Сам усети пристягане в собствените си гърди в отговор на тъгата й. Само ако имаше как да се противопостави на проклетата вещица, само ако можеше да я убие, да се отърве от нея веднъж завинаги… Само ако можеше да не е такъв шибан егоист и да я остави на мира. Ръката му се стегна около цветята. Чу отчетливия хрускащ звук, когато смаза стеблата им. Може би наистина трябваше да си намери топките и да изчезне от живота й. Да й даде шанс да е щастлива, да танцува, да прави всичко, което обича, без да се страхува, че ревнивата му господарка ще й посегне.
Елизабет повдигна рязко глава, сякаш усетила гнева му. Видя го и на лицето й първо се изписа изненада, а след това тъгата й просто се изпари пред очите му. Тя забърза към него и посочи цветята.
– Таен обожател ли имаш? – попита го шеговито.
Сам замръзна за няколко мига, в които тя успя да се приближи, което го остави без никакво време да измисли нещо по-умно за отговор:
– Не. – каза и й подаде букета: – За теб са.
– Нали нямаше да е среща? – Лизи взе цветята, но в мига, в който Сам ги пусна, те просто клюмнаха. Тя повдигна вежди и му се усмихна. – Нямах представа, че хайранските цветя и припадат!
– Не сме на среща, взех ги случайно. – оправда се и с ужас посегна към лилиумите.
– Случайно? – Елизабет го цапна през ръцете и се завъртя, за да предпази букета. – Как се взимат цветя случайно в Хайрани?
– Като навсякъде другаде, амара. – каза й и направи втори опит да я отърве от жалкото извинение за букет: – Минаваш покрай тях, виждаш ги и взимаш.
Лизи избяга на няколко крачки от него и му се намръщи.
– Е, сега са мои, така че престани да се опитваш да ми ги вземеш.
– Тези са… припаднали. Ще ти намерим в съзнание.
– Не. Харесвам тези. – отсече Елизабет. – Като им отрежем стеблата и ги сложим във ваза, ще се оправят.
Сам изгледа криво букета, но очите на Лизи вече блестяха весело, така че въздъхна примирено и престорено отчаяно, след което протегна ръка към нея.
– Добре, хайде да приберем цветята в стаята да се съвземат и да ходим навън. Какво ще кажеш?
– На разходката, която категорично не е среща? – попита го мнително и го хвана под ръка.
– Съвсем категорично. – кимна й и я поведе към стаята й: – Просто най-обикновена разходка до пазара с кратки отбивки за разкош.
– Отбивки? – очите й съвсем се присвиха. – Сам, това започва подозрително да звучи като план.
– Който няма нищо общо със срещите. – увери я: – Просто ще си купим това-онова.
– Какво например?
– Дрехи, храна, подаръци, плодове. – изброи, без дори да му мигне окото. – Все нормални неща за пазар.
– Имаш план! – възкликна обвинително Елизабет, като същевременно в корема й запърхаха пеперуди. – Разходка с план е среща! И нали нямаше да взимаме храна!
– Храната ни е нужна, амара. Ако не се подкрепим, никога няма да успеем да обиколим целия пазар и да донесем всички покупки. Така че не е среща, затова престани да го наричаш така. Пазар е. И ще пазаруваме само най-необходимото.
– Подаръците ли са най-необходимото или дрехите? – попита го уж сприхаво. Трябваше да скрие усмивката си, като вдигна букета към носа си и вдиша дълбоко аромата им.
– И книгите, и храната. – допълни списъка й Сам, докато спираше пред вратата им. – Все са неща от жизнена необходимост.
– Книги? – Лизи влезе в стаята. – Започва да изниква нова информация.
Вазата, в която той й бе оставил цветята онази вечер, когато тя стана негова, стоеше на малката масичка до прозореца. Макар за девойката да бяха минали години заради сънищата, усмивката винаги си намираше път на лицето й, когато я погледнеше и си спомнеше за тази прекрасна нощ.
Сега я напълни с вода от каната и се огледа за нещо, с което да отреже стъблата. След няколко мига сви рамене и просто отиде до Сам. Под дрехите си криеше всякакви ножове. Преди да заживее с него и да започне всяка сутрин да го наблюдава с интерес как ги поставя, като напоследък и му помагаше, нямаше представа, че някой може да има такова снаряжение по себе си, камо ли да се движи с лекота с всичката тази стомана. Сега обаче просто измъкна най-близкия и се върна до масата.
– Спасителката на изстрадали букети. – обяви й Сам, когато подряза стеблата. Целуна я по слепоочието и добави с усмивка: – И крадец на ножове.
– Заемател на ножове. – поправи го Лизи и подреди цветята във вазата. – Въпреки че не звучи толкова дръзко.
– Ти си жена с много таланти. – съгласи се с нея Сам и добави: – Въпреки че ако мислиш да си изкарваш прехраната с джебчийство, ще трябва да поработим доста върху него.
– O, и двамата знаем, че мога да открадна от теб, без да разбереш. – ухили му се тя. Обърна се към него и го целуна леко по устните. – Знам как да те разсея.
– Как? – чу се да я пита Сам.
– Успешно. – отвърна тя. Прегърна го през врата и отново го целуна. Беше твърде кратко, но ако не искаше този път тя да е причината за провалената им среща, трябваше да се контролира. – Благодаря за цветята. Много харесвам кремове.
– Радвам се. – този път той я целуна, но само след малко с ръмжене се отдръпна. – Трябва да тръгваме, ако не искаме да закъснеем.
– Да закъснеем? – попита го весело. – За бавната и релаксираща разходка из града ли?
– Да. – кимна й и й подаде ръка: – И за една пекарна, която дочух, че днес ще изкарва някакъв нов сладкиш. По случай празника, разбира се. Запазил съм ни ред.
– Разбира се. – повтори тя и го последва навън. – Нищо съмнително.
– Винаги е така около фестивала. – кимна убедено Сам: – Даже един ресторант пуска специално празнично меню… И не е много далече от пекарната.
– И предполагам и за него е необходима резервация?
– Не съм виновен, че в момента всички са празнично настроени. – сви рамена Сам. – Храната там е много добра и реших, че ще си струва отклонението. Пък и трябва да хапнем, ако искаме да имаме сили за след това.
– Трябва ли да се преоблека с нещо по-хубаво? – попита го и погледна към съвсем обикновените си и малко захабени шалвари и туника.
– Няма нужда, амара. Така си добре. –виждайки скептичния й поглед обаче, си напомни, че въпреки всички промени, тя все още си беше благородничка от Рива. Също така беше и Елизабет. – Но нали ще минаваме и за дрехи? Можем да се отбием преди ресторанта. Какво ще кажеш?
Елизабет въздъхна и се подсмихне.
– Ще кажа само, че се надявам да не завалят жаби за не-срещата ни.
– Тук е Хайрани – не вали. – усмихна й се и я поведе към вратата.
Сам я наблюдаваше с крайчеца на окото си и едва потискаше собствената си усмивка при вида на нейната. Лизи може и да не искаше официална среща, но погледа й беше светвал всеки път, като разкрие нова част от съвсем случайната, непринудена и непланирана разходка, която беше подготвил за тях. И точно защото беше случайно, нямаше какво да се обърка. Всичко щеше да е перфектно и по план.
– Мислех си да започнем първо с магазините за… – не можа да довърши изречението си, защото срещу тях се зададе един от стражите му.
В това да има страж на етажа, нямаше нищо странно, но Бахрам беше един от най-добрите му мъже. Достатъчно голям, як и в същото време подвижен, за да излиза почти без драскотини от тренировките с останалите. Затова и вида на сцепената му устна, подутото и засиняващо око и лекото накуцване, накара Сам да се намръщи и да пристъпи към мъжа, който беше застинал, след като ги видя.
– Какво е станало, Бахрам?
Униформата му беше прашна и измачкана, изпъстрена с капки кръв. Мъжът изправи рамене, но си личеше, че му костваше известно усилие и болка.
– С другите момчета се поувлякохме по време на спаринг, сър. – отвърна.
Мъжете обикновено не срещаха погледа на Сам по правило – в Хайрани да погледнеш директно някой по-високо в йерархията от теб се считаше за обида или провокация. Бахрам обаче бе отклонил гузно очи дори от лицето му. Лъжеше. И като се усети, че думите му могат да предизвикат по-големи проблеми, бързо се опита да поправи грешката.
– Но всичко е наред между нас! Няма проблеми в стражата.
Сам присви очи срещу него. Лъжеше го.
– Това не ми изглежда като липса на проблеми. Ще говоря с останалите и това няма да се повтаря повече.
– Не! – възкликна Бахрам. После се усети с кого говори и доста по-смирено допълни: – Исках да кажа, че наистина няма нужда, сър. Ъм… обзаложихме се, че мога да ги победя, дори ако ми скочат трима…
– Лъжеш. – прекъсна го Сам и изтъкна: – Вече си побеждавал трима. – впи поглед в посиненото му око и пристъпи крачка към него: – Какво се случи? И без повече шикалкавене.
Елизабет видя как горкия страж пребледня и как в очите му се изписа съвсем истинско притеснение, което нямаше нищо общо със страха му, че без да иска е натопил другарите си. Сега се тревожеше от двуметровия мъж, който се мръщеше ядосано и ръмжеше заплашително срещу него и за когото знаеше от опит, че може да го запрати в отсрещната стена с един удар. Девойката не вярваше, че Сам си даваше сметка колко страшен изглежда, дори и когато просто беше загрижен. Искаше й се тя да можеше да изгражда онази връзка между умовете им, но след като нямаше тази способност, а Бахрам изглеждаше готов или да припадне, или да побегне – или поне да закуцука бързо, се пресегна и докосна внимателно ръката на мъжа си.
– Сам. – не искаше да му казва да престане или да се успокои пред подчинените му, затова реши да се направи на празноглава егоцентричка и да се надява той да се усети. – Ще закъснеем. Искам да тръгваме.
Сам остана вгледан в стража за един дълъг момент. Изръмжа тихо.
– По-късно ще говорим. – заяви и хвана ръката на Лизи в своята: – Като се върна.
Облекчението на Бахрам можеше да се види и от върха на Магьосническата кула.
– Да, сър.
– Хайде, Сам. – каза Елизабет и го подръпна за ръката, понеже той просто продължаваше да си стои там.
Казра погледна за последно към стража, след което стисна леко ръката на Лизи и я последва, чудейки се какво й се върти в главата. Няколко крачки по-късно всъщност осъзна, че няма причина просто да се чуди:
„Той лъжеше, амара.“ – изтъкна й, преди да продължи – „Нещо не е наред с него.“
“И също така не искаше да ти каже, а скоро може би нямаше и да може, защото щеше да е умрял от страх.“ – усмихна му се леко. – „Какво искаш да правиш? Да си запази тайната или да научиш какво става?“
“Да науча.“ – каза й, преди дори да е помислил какво значи това, но после плановете му за следобяда го накараха да я погледне гузно – „Но, може да закъснеем за пекарната…“
Елизабет махна с ръка, а после го дръпна да завие в първия удобен коридор и надникна иззад ъгъла към Бахрам. Без нуждата да не показва слабост пред капитана си, мъжът отново се беше превил и стискаше ребрата си отляво. Сам изръмжа, ядосан наново, но девойката стисна ръката му и посочи малко зад стража.
„Виж.“
Друг страж се насочи бързо към Бахрам. Заян му каза нещо, което Сам нямаше как да чуе от това разстояние, след което преметна ръката на приятеля си през рамената си и бавно го поведе надолу по коридора.
„Значи още някой е наясно с това.“ – заключи Казра.
“Не е изключено да говорят за случилото се в момента.“ – каза му Елизабет и го потупа по гърба. – „Иди да подслушаш. Най-добре от сенките.“
“Не мога да се движа в тях, амара.“ – изтъкна й Сам. Но можеше да направи нещо друго. Обърна се към Лизи с идеята да я помоли да затвори очи, но виждайки твърдото й изражение, се поколеба и вместо това каза: – “Ще отделя част от мен, която да ги последва.“
“Стига си се обяснявал!“ – пак го потупа, този път по задника. – „Тръгвай, преди да си ги изпуснал.“
„Тръгвам, тръгвам.“ – каза й, но всъщност не направи и крачка.
Лизи беше готова направо да го избута в коридора, когато забеляза, че пода под краката му изведнъж потъмня. Образува се нещо като малка локва, която в последствие заприлича на нещо с много бодли. Няколко секунди бяха нужни на черната маса да се оформи с размерите на много голям джирд, чиято форма се издължи, изви се и се пресегна към сенките, които атешите хвърляха по стените, разтваряйки се в тях.
„След малко ще ги настигна.“ – уведоми я Сам.
Елизабет кимна, опитвайки се да проследи пътя на малката сянка, но много скоро я загуби. Честно казано, бе очаквала да види Силуета, но не можеше да каже, че е особено разочарована. Защото ако Сам изтеглеше същността си от тялото, с нея щеше да остане точно това – едно тяло. Труп.
„Казват ли нещо?“ – попита го, за да се разсее от картината, която въображението й любезно изрисува.
“Ще трябва да изчакаме да се върне, за да разберем.“ – отговори й, без да отделя поглед от коридора.

Той се приплъзна към следващата сянка, безшумно и без да оставя никакви следи. Света беше голям, а хората – огромни. Притича безшумно още няколко дълги метра, почти застигайки мъжете и побърза да се слее със сянката зад шкафа. Беше достатъчно близко, за да чуе как раненият мъж каза:
– Добре съм, Заян. Нямам нужда от лечител.
– С тия приказки само ми затвърждаваш мнението, че ти липсва какъвто и да е акъл. – измърмори сърдито стражът и продължи по-скоро да пренася, отколкото да води Бахрам към лечебницата. – Казах ли ти да не ходиш пак сам? Казах ли ти, а?
– Не разбираш. Трябваше да отида. – оправда се Бахрам. Всяка дума излизаше на пресекулки заради болката.
– Трябваше да ни викнеш да дойдем с теб! – каза му Заян ядосано. Когато приятелят му не отвърна нищо, ами само стисна упорито челюст, въздъхна и попита: – И? Какво иска този път?
– Още пари. – отговори му след кратко мълчание: – И вода.
Заян изруга тихо.
– Това не може да продължава така, Рам. Ако жриците те хванат… Не, остави това – ако капитанът те хване, ще загазиш сериозно. – Бахрам отново не отвърна нищо. – Защо просто не му кажеш, а? Двамата с чужденката работят за далшира и са близки с Амартани…
– Това е мой проблем, Заян. Няма да тичам да се оплаквам на никой, още по-малко на капитана. – прекъсна го стражът: – Сам ще се оправя с него. – след което погледна към приятеля си: – И ти няма да му казваш.
– Не можеш да се оправиш сам с Джавед и хората му! – викна му Заян и го прихвана по-здраво. Макар и да внимаваше, Бахрам изсъска през зъби и направи измъчена гримаса. – Един ден ще те убият, човече. И тогава какво ще прави сестра ти? Кой ще се грижи за нея?
Бахрам изсумтя нещо неразбираемо, преди на висок глас да каже:
– Няма да ме убият, защото така ще спрат да получават пари от мен. – отговори му ядосано: – Поне докато Тахира не оздравее, а до тогава капитанът ще ни е научил достатъчно. Ще се оправя, Заян. Просто ми помогни да прикрия цялата тази каша.
Другият страж изпуфтя, видимо несъгласен, но кимна.
– Да. Добре. Естествено, че ще ти помогна.
– Мерси. – каза му Бахрам и двамата продължиха да ходят бавно към лечебницата.
Той ги последва, продължавайки да се притаява в сенките, докато двамата не се озоваха в помещението и Заян не затършува за превръзки. Едва тогава се обърна и си тръгна.

Сам стоеше подпрян на стената и гледаше замислено към Лизи, която периодично надничаше в коридора. Не бяха минали повече от десетина минути, но въпреки това тя изглеждаше нетърпелива да разбере какво се е случило. При други обстоятелства Сам щеше да я дръпне и разсее от всякакви мисли за друго, освен за него, но не и сега. Самият той искаше да научи колко зле е положението. А само след малко усети познатото студено усещане и облекчението, което последва, когато отделилата се част се сля с него. Няколко мига спомените й бясно и разбъркано се завъртяха в главата му, но след това всичко си дойде на мястото и Сам изръмжа ядосано, карайки Лизи да го погледне озадачено:
– Лихвари. Пребили са го лихвари.
Елизабет се намръщи.
– Знаеш ли кои са, или ще трябва да научим?
– Знам. – отговори й и почти изплю името. – Джавед. Дребен мошеник с мания за величие, който е събрал същите отрепки като него. – Сам усети, че е стиснал ръка в юмрук, затова се постара да го отпусне. Трябваше да обясни на Лизи каква е ситуацията, а не просто да се ядосва. Затова й преразказа набързо какво беше научил, след което хвана ръката й в своята и леко я целуна, преди да каже: – Съжалявам, амара. Трябва да оправя това. Заян е прав – Джавед накрая ще го убие.
– Кога тръгваме? – попита го.
– Да тръгваме? – Сам я изгледа объркано, чудейки се дали я е чул правилно, затова и за по-сигурно попита: – Искаш да дойдеш с мен?
– Да.
Елизабет бе започнала да се чувства толкова ядосана, колкото той изглеждаше. Не беше близка с мъжете – не и както Сам се бе сближил с тях, но ги виждаше всеки ден. Знаеше, че са добри хора. Смели хора, които бяха рискували животите си, като се изправиха срещу непознат, смъртоносен враг, който заплашваше безопасността на храма. Но дори и да не ги познаваше изобщо, фактът, че Сам държеше на тях, щеше да й е напълно достатъчен.
– Сигурно ще се справиш по-лесно и по-бързо без мен, но изведнъж ми се прииска да ударя един-двама лихвари. – каза му и повтори: – Кога тръгваме?
На Сам му трябваше малко време, за да осъзнае, че кръвожадния блясък в погледа й е съвсем реален. Тя наистина искаше да го придружи и дори да участва. Това трябваше да го ужаси. Неговата амара не беше войнствена и определено не обичаше да напада хора, дори и обладани. Само че седеше пред него, с вирната брадичка и сериозен поглед и незнайно защо тази гледка накара Сам да се усмихне насреща й. Поддавайки се на импулса, се наведе и я целуна.
– Трябва да взема някои неща от стаята. – каза й.
Двамата се качиха бързо до горе и Сам веднага се зае да смени униформата си с по-цивилни дрехи, с които да се придвижва по-незабелязано из Ан Налат, доколкото това изобщо беше възможно за мъж с неговите размери. Видимите за хората ножове по тялото му също едва ли помагаха, но скритите биха ги притеснили доста по-сериозно. Подготовката на Лизи, от друга страна, се сведе до това да вземе омагьосаната си игла за коса. Магията й бе започнала да се завръща, но девойката имаше съмнения дали въобще ще е достатъчно за нещо по-различно от това да разгъне сабята при нужда.
– Готов? – попита го, когато Сам закачи и последното острие.
– Да. – потвърди й, след като закрепи и последния нож на мястото му. Като погледна към Лизи обаче, се намръщи на шалварите и туниката й. За разходка в града бяха повече от подходящи, но за разправяне с бабаити и трябваше нещо друго: – Нямаш ли нещо по-плътно, което да облечеш? И по… – запъна се, защото щеше да каже „страшно“, но тя нямаше нищо такова в гардероба си, а и честно казано – не й трябваше да има: – Просто нещо по.
Лизи го изгледа с повдигнати вежди, след което мълчаливо отиде до малкия гардероб. Отвътре измъкна шал. Огромен цикламен шал с жълти мотиви по краищата, с който се загърна и покри всичко от главата си до средата на бедрата. Обърна се към Сам със същото изражение.
– Това достатъчно „по“ ли е за теб?
– От къде го имаш това? – попита я, преди да се е усетил. Беше прекалено зает да се взира в недоразумението от цветове, което не само я обгръщаше, но отгоре на всичко дори й стоеше добре.
– Помниш ли онзи път, когато оставихме Чарли да ми взима дрехи и ми донесе неща от бардака? – попита го Лизи и приглади няколко гънки на шала. – Това беше другото, което намерих в пакета.
– И го пазиш? – изгледа я дори още по-изненадано: – Мислех, че си изхвърлила всичко, което ти донесе тогава.
– Не съм. – каза и потупа вратата на гардероба. – Тук са.
Изведнъж образът на Лизи, облечена в полу-прозрачните червени дантели, които едва я покриваха, изплува съвсем ясен и детайлен. Заедно с неговата риза, която беше облякла за да скрие това, което ефирната блуза не можеше.
– Ще ги облечеш ли пак? – попита я и пристъпи към нея.- Само тях.
Елизабет го изгледа объркано.
– Не мислех да свалям лихварите по точно този начин, Сам.
– Довечера, шейа. – поясни и се наведе да я целуне: – Ще ги носиш ли за мен?
Изпълни я изненада. А после и едно палаво задоволство. Тогава беше забелязала, че Сам не може да откъсне очи от нея, но си мислеше, че е защото му се вижда странна в тези дрехи. Нямаше представа, че може и да е имало друга причина.
– Ще си помисля. – отвърна със закачлива усмивка.
– Мисли бързо. – каза й и отново я целуна, преди да се отдръпне от нея и да й се ухили, показвайки зъби: – Готова ли си за лов, шейа?
Елизабет се вгледа в очите му. От тъмните им дълбини я наблюдаваше хищник, готов да се впусне в преследване. Харесваше му да прави това, осъзна тя. И този път щеше да й позволи да го придружи.
– Готова.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay