През следващите два часа двамата със Сам разгледаха няколко магазина. В началото Елизабет бе решена само да разглежда, само където убиецът й имаше други планове. В мига, в който забележеше, че нещо е хванало окото й, просто я хващаше за ръка, влизаше вътре и й го купуваше, като не се трогваше особено от протестите й. В резултат сега се разхождаше до нея натоварен с пакети от един магазин за дрехи, друг за обувки, сладкарница и два шала от една сергия. Единственото, което Лизи й бе позволено да носи, бяха книгите, които си избра от закътаната малка книжарница, в която я заведе.
– Дай ми поне шаловете. – каза му за пореден път. – Те не тежат.
Сам се пресегна и я дръпна от пътя на един засилил се господин.
– Внимавай.
– Не сменяй темата.
Ъгълчето на устните му само се повдигна дразнещо, но веселието му внезапно бе заличено напълно от раздразнена гримаса.
– Сам? Какво има?
– Навлек. – изръмжа тихо той. – И идва насам.
Елизабет направи объркана физиономия и се повдигна на пръсти, опитвайки се да види онова, което виждаше и той сред морето от хора. Някой започна да маха някъде отпред и като присви очи срещу слънцето, девойката разпозна Рамая. След нея вървяха Хирса и онзи гвардеец… Как му беше името? Нашад.
– В името на Боговете! – измърмори Елизабет, докато се усмихваше и махаше на принцесата в отговор. Можеше да се обзаложи, че не си представи недоволното сумтене на Сам. Направо бе изненадана, че не й дръпна ръката обратно надолу, за да не им привлече вниманието. – Докога смяташ да мразиш Хирса?
– Аз съм човек на принципите, шейа. Докато е жив.
– Поне го мрази тайно тогава!
– Хората на принципите не са потайни.
Елизабет завъртя очи, а после се усмихна на Рамая, когато двете най-накрая се достигнаха.
– Виждам, че се движиш инкогнито. – закачи я и кимна за поздрав на Хирса и Нашад. И двамата носеха цивилни дрехи, но въпреки това не можеха да минат съвсем за обикновени хора.
– Също като теб. – далширата я огледа с любопитство: – Сега ли идвате?
– Не, навън сме вече от известно време. – каза Лизи, опитвайки се да не мисли колко от това време бяха прекарали в онази уличка. И въпреки това Рамая повдигна вежди и после се усмихна знаещо. – Ъм, вие прибирате ли се?
– Не, ние тъкмо излизаме. – Рамая хвърли бърз поглед към Сам, преди да предложи нехайно: – Мисля да се поразходя малко. Искаш ли да дойдеш с мен?
Хирса не направи точно гримаса при перспективата да се разхожда в компанията на Сам, но бе доста близо. Нашад, от своя страна, просто дъвчеше клечката, стърчаща от устата му.
– Да. – каза Елизабет и пристъпи по-близо към нея, снишавайки глас. – Всъщност даже ще ми трябва помощта ти. За онова, за което си говорехме.
– За какво сте си говорили? – попита Сам подозрително. Лизи бе порозовяла от смущение.
– Женски работи. – отсече бързо Рамая, след което погледна към приятелката си и твърдо й обеща: – Задължително ще го свършим днес.
– Стига да не е в лошата част на града. – обади се Нашад.
Сякаш Лизи тръпнеше от нетърпение да забърка принцесата в неприятности. Тя му се усмихна мило, показвайки зъби.
– Спокойно. Двамата със Сам ще ви пазим.
– О, не съм се съмнявала. – увери я Рамая, като в същото време я хвана за ръката и я стисна леко.
– Ние също сме тук. – изтъкна Хирса.
– Виждам. – почти му изръмжа Сам.
Лизи и Рамая се спогледаха и въздъхнаха тихо едновременно. Елизабет хвана Сам за ръката и натика пакета с книгите си в другата му с надеждата, че така ще му е по-трудно да убие някого. Той пък демонстративно го пъхна в подмишницата на вече заетата и отново хвана нейната.
– Чух, че ти си разкрила подземието на Гириш? – обади се Нашад, след като решиха накъде да поемат.
Лизи повдигна рамо.
– Имах доста помощ. – каза и се усмихна скришом на Рамая.
– Хм. – гвардеецът продължи да дъвче клечката замислено, а после я взе между показалеца и средния си пръст като цигара, за да попита: – И си се била сама с един от онези гадове?
– Съвсем сама. – потвърди Рамая. – Нямаше никой при нас и ако не беше тя, сигурно и мен нямаше да ме има сега. Трябваше да я видиш, Нашад! Хвърли се, без дори да се замисли.
Елизабет не бе съвсем сигурна дали Сам осъзнава колко силно бе стиснал ръката й. Или колко мрачно бе станало изражението му.
– Недей така. – Лизи се опита да разсее напрежението му. – Ще ме завлече в леговището си и няма да ме пусне да изляза отново.
– Все едно това ще те спре. – смига й се далширата.
– Да опитаме. – Сам я придърпа към себе си, борейки се да контролира желанието наистина да я скрие някъде.
– Наистина не знаеш силата на думите. – смъмри го Лизи. – Вместо да се съгласяваш, че ще ме завличаш в леговището си, трябва да го перифразираш. Ако кажеш, че ще живеем заедно, има доста по-голям шанс да не избягам с писъци от теб.
– Ще живеете заедно? – попита Хирса.
Виждаше се, че му се иска да каже „не“. Лизи се пребори с желанието си да даде уклончив отговор, за да не го разстройва – въпреки че той веднага щеше да възрази, ако научеше, че мисли така за него. Но в крайна сметка тя беше със Сам и колкото по-бързо Хирса се примиреше с това, толкова по-бързо щеше да насочи вниманието си другаде и може би двамата с мъжа й най-накрая щяха да започнат да се разбират. Пък и ако не кажеше нищо, Сам щеше да каже.
– Ами, – започна и погледна към убиеца си, преди да отговори на Хирса. – след няколко дни напускам храма. Практически живеехме заедно там и досега, така че мислим да се пробваме как ще е, когато сутрин не трябва да ставам за молитви.
– Ще напускаш храма? – попита я учудено Хирса: – Защо?
– Защото не обичам да се будя в пет сутринта, за да пея химни? – Лизи се засмя на обърканото му изражение. – Не съм религиозна, Хирса. Влязох в храма, за да заловя убиеца. Според всички вас убиецът е заловен, така че нямам повече работа там.
– Не и според теб? – попита Нашад и отново захапа клечката.
– Не.
– Защо? Той си призна всичко.
– След мъчения. – каза тя и махна с ръка, защото не искаше да спори с тях, колкото и да не одобряваше методите им. – Просто има разни несъответствия, това е.
Хирса въздъхна шумно и уморено.
– Не започвай пак с това.
– Не започвам нищо. – намръщи му се Лизи.
– Напротив. Искаш да има още нещо.
– Стига си се заяждал с нея, Хирса. – скара му се Рамая. – Естествено, че не иска да има друго, просто иска да е сигурна, че е свършило. Това е. Знаеш, че не беше там и не го видя с очите си.
Гвардеецът сведе поглед надолу, преди да го насочи към Лизи и смутено да каже:
– Извинявай.
– Няма за какво. – увери го тя.
Хирса й се усмихна в отговор, но усмивката му някак застина, когато незаинтересованият и някак отегчен глас на Нашад попита:
– Ти всъщност защо си здрава? – и добави, предъвквайки клечката: – Или изобщо не си пострадала при героичната си битка?
Сам го прикова с поглед. Даже пристъпи към него, но Лизи стисна ръката му, за да го накара да спре. Наистина нямаше представа какъв беше проблема на Нашад с нея, но също започваше да й омръзва.
– Пострадах. Ядох фантоми. – каза му остро. – Нещо друго да те интересува?
– Засега – не. – отговори й гвардеецът, без изобщо да се трогне.
– Естествено, че е яла фантоми! – възкликна Рамая, макар да знаеше чудесно каква е истината. – И стига вече с тези потискащи теми! На пазар сме! Искам да се забавлявам и да си купя неща. Лизи, ти не искаш ли да си вземеш нещо ново за празника? На късмет е!
– Щом е на късмет… – усмихна се Лизи с облекчение, доволна, че са сменили темата. – Искам да взема нещо от оръжеен магазин. – стрелна Сам с поглед. – Кама.
Сам знаеше, че лицето му е напълно безизразно. Ако не беше – щеше да се е озъбил и да ръмжи, а хората наоколо определено нямаше съвсем спокойно да ги заобикалят. Желанието да замъкне някъде Лизи само се беше засилвало с всяка разменена дума, а сега към списъка му с жертви се беше присъединил и наглия гвардеец с проклетата клечка, която при първа възможност щеше да забие в окото му. И за капак, след всички нападки към Лизи, сякаш тя беше някакъв престъпник, щастливият глас на Хирса го накара всъщност да изръмжи, след като чу приповдигнатото:
– Знам един много добър, и то наблизо. Искаш ли да ти го покажа?
– Добре. – кимна Лизи. – Води.
„Трябва ли да е точно сега, шейа?“ – Сам не издържа просто да ходи сърдито до нея.
„Какво му е на сега?“
“Навлекът е тук, досадникът е тук. Ние имаме още запланувани неща. Такива работи.“
Елизабет въздъхна тихо. Знаеше, че веждите му не бяха свъсени, защото имаха компания. Просто се беше ядосал – отново – че не е бил там, когато се е изправила срещу творенията на Велахе. Нищо, че Лизи нарочно бе изчакала точно такъв момент.
„Нищо ми няма, Сам.“ – каза му и облегна глава на ръката му. – „Знаеш, че няма да се отървеш от мен толкова лесно, нито ще реша, че Хирса е неустоим изведнъж. Така че престани да се мръщиш.“
Само че да я чуе да го казва, сякаш прочела мислите му, не му помогна съвсем да се успокои. Да, тя беше тук и беше негова, но какво щеше да се случи, ако следващият път него отново го нямаше и тя не оцелееше? Пусна ръката й, само за да я прегърне през раменете и да я притисне към себе си. Лизи повдигна лице с въпросително изражение, което просто го накара да изцепи:
„Не ми се рискува!“ – и за да смени темата с една идея по-безопасна, добави: – „Не ми харесва да е около теб и как те гледа.“
“Можеш ли да го виниш? Все пак съм страхотна.“ – закачи го и едва не прихна, когато на лицето му започнаха да сменят изражения на пълно съгласие, недоволство и едно, което съвсем красноречиво я уведомяваше, че не я намира за особено забавна. Лизи го попита лукаво: – „Мога да извъртя нещата и да те питам дали ми нямаш доверие, ако предпочиташ?“
„Предпочитам Хирса да го няма.“
– Лизи, вие двамата да не си говорите някак? – попита ги Рамая любопитно.
Лизи се напрегна, уплашена, че са издали, че Сам е Ка‘Раим или че не е точно човек или Сянка. Пулсът й се забави отново, щом си спомни, че вече веднъж бе оправдала регенерацията му с ядене на фантом. За всеки страничен наблюдател той не беше нищо специално. Опасен и страшен – със сигурност, но не и уникален.
– Той може да… – погледна несигурно Сам. – свързва умовете ни? Това ли правиш всъщност?
– Да. – отвърна лаконично той.
– А можеш ли да ги четеш? – попита веднага Нашад. Казра можеше да се закълне, че се е спекъл повече от лайно на слънце, но поне външно се опитваше да изглежда сякаш обсъждаха ябълките на сергиите до тях.
– Не. Само комуникация.
– Дори и така е полезно. – отговори снизходително гвардееца, но позата му стана не чак толкова дървена, докато до него Хирса направо си отдъхна.
Лизи се засмя тихо на гримасата, която Сам направи, а като я обърна към нея, побърза да се направи на живо заинтригувана от една сергия, която се оказа претъпкана с карантия.
“Казах ти, че си мисли неща за теб, нали?“ – избуча недоволно в главата й Сам.
„Шшшт, пилешките воденички са на промоция.“
Той я сръчка с показалец в кръста, което я накара да започне да се дави, за да не се смее с глас. Битката й обаче бе загубена, когато с Рамая се спогледаха и сякаш знаеща точно какъв разговор водят, и тя избухна в смях.
Двайсетина минути и много странни погледи, насочени към групата им по-късно, Хирса ги заведе до ниска постройка с издигнат пред нея навес. Под него имаше наредени различни по големина наковални, менгемета, каци с вода и една малка конструкция от тухли с отвор в средата, за който Лизи предположи, че е пещта. Не виждаше огън в дупката, но въпреки това въздухът около него трептеше от жега.
До една от наковалните бе застанал нисък мъж с широки рамене, който оформяше с чук парче зачервено желязо. Искри хвърчаха и се удряха в омацаната му със сажди и масло жълтеникава престилка. Освен нея, носеше единствено панталон.
– Това е най-добрият ковач в Ан Налат. – каза Хирса. – Работи и с магия, ако искаш нещо по-специално, но цените му са всъщност доста честни. Преди работеше за гвардията и стражата, но преди няколко години реши да си отвори ковачницата.
Последното бе изречено с дълбока въздишка.
– Звучи, сякаш ти липсва много. – подсмихна се Лизи.
– Все още няма по-добър от него, но гвардията не поръчва оръжията си отвън. – въздъхна нещастно Хирса.
– За сметка на това всички останали го правим. – изтъкна му със задоволство Сам.
Лизи го сръчка с лакът да престане да се заяжда и тръгна към ковача, а Рамая побърза да се присъедини към нея, смело избутвайки Сам от пътя си.
След като размениха любезности, ковачът, Вакид, ги покани да влязат в постройката. Дори окото му не трепна, че две жени искат да си закупят оръжие от него и на Елизабет за пореден път й бе трудно да не направи сравнение с Рива, където нещо такова щеше да се разнася дори в жълтите хроники на вестниците седмици наред.
Магазинът представляваше едно огромно помещение, изпълнено с рафтове и витрини с всичко от ножици, през мечове, та чак до тежки бойни брадви и чукове. Имаше също и изобилие от ремъци, метални пластинки и всякакви принадлежности, които биха ти потрябвали, за да поддържаш острието си в добро състояние. Имаше обаче също така манекени от извито желязо, които бяха също толкова впечатляващи с детайлно изработените черти на лицата им, колкото бяха и броните, които носеха.
Елизабет и Рамая се приближиха до тезгяха. Нашад и Хирса се бяха заплеснали да разглеждат, а Сам бе съвсем близо до момичетата като тяхна сянка, като същевременно се опитваше да не изглежда като такава и се преструваше, че също оглежда.
– Да Ви предложа нещо? – попита ги ковачът.
– Търся кама. – каза Лизи и се прокашля леко. В сънищата Сам й бе обяснявал за разликите между различните оръжия и я бе учил как да се бие с някои от тях, но въпреки това се чувстваше неудобно в момента да избира каквото и да е пред майстор-ковач и с професионален убиец зад гърба си. – Искам да е… практична.
– Практична? – попита Вакид. – За отваряне на писма?
– По-скоро за отваряне на хора. – отвърна Лизи.
– За какво? – заекна до нея Рамая и я погледна изненадано.
– Сещаш се, за… – девойката направи ръгащо движение с ръка във въздуха.
– Да… – отговори й глухо принцесата.
За разлика от нея, Вакид само изсумтя замислено. Без да обели и дума, се обърна, повдигна завесата зад гърба си и се прибра в стаичката, която се разкри.
В настъпилата тишина се чуваше само тихото шумолене на плата, докато се поклащаше.
– Той тръгна ли си? – попита изненадано далширата.
– Не знам. – промърмори Лизи и се надигна на пръсти, за да надзърне. – Едва ли съм го уплашила.
Мъжът се върна толкова внезапно, колкото и бе изчезнал. Носеше руло от тъмен зеленикаво-кафяв плат. Дори и да беше забелязал надничането на Елизабет, с нищо не показа, че държанието й му се е видяло странно или нетипично. Вместо това мълчаливо и доста внимателно постави пакета на тезгяха пред тях. Развърза двете върви, които го придържаха затворено и започна бавно да развива, разкривайки пред смаяните очи на девойките два реда от ками. Всяка беше с уникална изработка, някои с украси, други – без и всяка беше прибрана в собствено отделение, което да я придържа на място и в същото време да не се опира метал в метал. Когато приключи, пред погледите им сигурно седяха към четиридесет – петдесет ножа във всякакви размери.
– Всяка една от тях може да отвори човек. – заяви съвсем невъзмутимо Вакид.
Елизабет не знаеше къде да погледне първо. Дори за нея бе ясно, че това не бяха оръжия, които можеш да намериш навсякъде. Всяка кама се различаваше от другите, но всички споделяха същото внимание към детайла. Лизи дори не можеше да забележи очевидна спойка или ръб дори там, където знаеше, че трябва да ги има.
Честно казано, не бе вярвала, че някога ще види оръжие и ще поиска да го притежава, но в случая й бе трудно да си спомни, че не пазарува за себе си. С доста голямо усилие на волята се абстрахира от онези ками, които привлякоха погледа й, и се насочи към онези, които знаеше, че Сам би харесал.
– Тази. – каза Лизи и посочи една с право, матово острие и почти напълно изчистена тъмно-кафява дръжка.
Вакид я извади от мястото й и й я подаде. Самата дръжка бе по-голяма, отколкото щеше да й е удобно да държи по-продължително време, но самото оръжие бе толкова леко и перфектно балансирано, че тя без проблеми можа да направи няколко бързи движения и да го подхвърли и улови отново.
Като погледна през рамо към Сам, за да провери дали одобрява обаче, той продължаваше да разглежда витрината с камъни за заостряне и да се преструва, че не е там.
– Определено тази. – каза на Вакид и му я върна.
– Искате ли да я направя по-малка? Нещо, което ще Ви е по-удобно да държите?
– Не. – отвърна Лизи. – Но искам да попитам, имате ли я в розово?
– Розово? – повтори ковача.
Зад нея Сам първо се изкашля, а после просто избухна в смях.
– Да, розово. – кимна Лизи.
Пресегна се зад себе си, за да цапардоса мъжа си. Това само го накара да се засмее още повече. Хирса, Нашад и Рамая просто го гледаха шокирано.
– Искам да има и нещо флорално в украсата на дръжката. – допълни Лизи, повишавайки глас, за да бъде чута. – А на самото острие да има пеперуди. Или сърчица. Или и двете.
Вакид я гледаше безизразно, Хирса и Нашад – ужасено, Сам продължаваше да се смее и дори на устните на Рамая започна да се появява усмивка.
– Няма ли да има някаква украса и за канията, за да е в тон? – попита конспиративно принцесата.
– Да, вярно. – възкликна Лизи и невъзмутимо каза на ковача: – По канията да има еднорози.
– Искате розова кама със сърца и пеперуди по острието и еднорози по канията? – повтори равно ковача.
– И канията също да е розова, да. – кимна тя.
– Добре. – кимна мъжа.
– Добре? – чу се учуденият глас на Хирса.
– Ще бъде готова до три дни. – потвърди невъзмутимо Вакид: – Друго ще има ли?
– Не и за мен. – поклати глава Лизи.
– Аз искам няколко. – каза Сам и се пресегна през Лизи, посочвайки камите които тя си беше харесала, заедно с още три, които той избра за нея: – Искам тези и искам на всяко острие да има гравиран гарван. Също искам колан и държачи за крак, ръка и гръб. – хвана погледа на ковача, след което кимна леко към Лизи и добави: – Отново – с гарван.
– Разбрах. – потвърди му мъжа.
Елизабет присви очи към Сам.
– Какво правиш, Казра?
– В магазин сме – пазарувам.
– Луната да се смили над мен, човече, това трябва да са поне седем сребърни сиглоя! – възкликна Хирса.
– Девет. – обади се Вакид, докато си записваше нещо в един тефтер.
Гвардеецът видимо пожълтя.
– Кого трябва да си убил, за да си го позволиш? – промърмори едва чуто.
– Спокойно, не го познаваш. А и не беше от тук.
Гвардеецът зяпна объркано.
– Ти не беше ли коняр?
– А сега съм охранител. – Сам приготви поисканите сиглои и дори един в повече и ги подаде на ковача, който просто ги прибра, без да каже и дума.
– Конярите и охранителите не печелят толкова. – изтъкна Нашад.
– В Кантората – печелим.
Хирса стисна устни и ноздрите му се разшириха. Личеше си, че му е трудно да премълчи мислите си, но те бяха очевидни за всички. Включително и когато същият този ядосан поглед се прехвърли върху Елизабет и се смеси с разочарование. Как можеше тя да бъде с такъв човек, все едно я питаше. Как можеше да приема подаръци, купени с парите, които е спечелил, отнемайки животи. Явно бе забравил, че за всички тя бе „протежето на Ка‘Раим“ и такива неща не би трябвало да я притесняват изобщо.
И истината беше, че по някое време заблудата се бе превърнала в реалност за нея. Или почти. Все още не одобряваше, че Сам отнема животи, но сега вече знаеше какво го е довело до тук. Лизи нямаше как да каже със сигурност, че при подобни обстоятелства тя нямаше да постъпи по сходен начин, да бъде също толкова студена и в страни от хората, колкото той беше, когато се запознаха в началото. Вярваше обаче, че щом той се изтръгнеше от лапите на Велахе, би избрал нещо друго за себе си.
Така че не, не я тревожеше с какви пари й прави подаръци. Може би трябваше, но отдавна вече се бе отказала да размишлява над това кое е правилно и грешно. Нещата не бяха толкова черни и бели и на нея и харесваше да съществува в сивотата помежду им.
Разплати се с Вакид и за своята поръчка, хвана Сам за ръката и се усмихна леко и може би малко плахо на Рамая. Дали и тя мислеше с отвращение за нея?
– И сега? – попита я, поздравявайки се мислено за въздържанието да не я пита дали още иска да се разхождат заедно и едновременно да прозвучи жалка и да я постави в неудобна ситуация.
– Сега… – проточи замислено Рамая, поглеждайки за миг зад гърба й към Казра, преди да каже: – Имаме да пазаруваме още неща, нали?
– Да. – потисна облекчената си въздишка Лизи. – Да, имаме.
Далширата й се усмихна, благодариха още веднъж на търговеца и само след малко не толкова щастливата им компания се насочи към пазара. Рамая беше в добро настроение и бърбореше, с което увлече и Лизи в разговор, но до тях Сам и Хирса продължаваха да си хвърлят ядни погледи, а Нашад сякаш изобщо не беше там, зяпайки в различна посока и понякога махвайки на някой познат.
– Лизи, знаеш ли, изведнъж страшно много огладнях. – заяви далширата, като отвори по-широко очи и стисна ръката й.
Лизи заекна и побърза да каже:
– Какво съвпадение! Аз също! – погледна към Сам и каза: – Гладни сме.
– Наистина? – попита театрално Сам и дори си направи труда да повдигне вежди учудено.
– Да. – отвърна сериозно Лизи.
– Ще е добре да хапнем нещо. – допълни Рамая.
– Наблизо има… – започна Хирса.
– Не, затворено е. – отсече далширата.
– Сигурен съм, че…
– Казах, че е затворено. – повтори по-твърдо тя.
Лизи се прокашля и се усмихна на Сам.
– Вземи ни нещо?
– Добре. – съгласи се Сам и може би прекалено самоотвержено заяви: – Каквото поискаш! Ще отида навсякъде!
Лизи го цапна. Рамая се засмя задавено и побърза да покрие устата си с ръка. А Хирса предложи:
– Може би трябва да идеш на сянка.
– Не мога да си почивам, когато знам, че Лин и Рамая умират от глад по средата на улицата! Трябва веднага да се направи нещо! – и взе ръката на Лизи в своята, покланяйки се дълбоко: – Какво ще ви спаси?
Сега и на Елизабет започна да й става смешно.
– Скаридите в пикантния сос от сергията до странноприемницата ще бъде приемливо. – каза му, знаейки точно каква опашка има всеки път там. Обърна се към Рамая. – Ти?
– Звучи ми добре. – Рамая кимна царствено и после махна с ръка, сякаш гонеше някоя от хилядите досадни мухи наоколо: – И за мен такова. Можеш да тръгваш!
– Веднага! – Сам се изправи. Очите и на двете искряха весело. Определено замисляха нещо. – Да искате друго?
– Да. – Лизи го дръпна леко за яката и когато той се наведе, го целуна бързо. – Сега вече можеш да вървиш.
– Определено се налага, след такава немощна целувка…
– Толкова са ми силите. От глада е. – каза изтормозено Лизи и го бутна по гърдите. – Върви!
– Отивам! Наложително е!
Ако Сам ходеше по-бавно, сигурно щеше да спре. Съдейки по тихото кикотене зад гърба му, и двете пакостници го осъзнаваха. И въпреки това той щеше буквално да се завлече до там, защото двете невинни девойки, които с ококорени очи му обясняваха, че умират от глад, не крояха нищо. Не си шушукаха тайни и определено нямаха планове да правят нещо зад гърба му. Може би и заради това, като се отдалечи на около две пресечки от тях, накара Франк да прелети и да изграчи, след което да отлети така, че Лизи да може да го види как се отдалечава. Щеше да им помогне. Само този път. И дано после не съжаляваше.

Елизабет изчака гарванът да се скрие от погледа й, след което хвана Рамая под ръка и зави директно към пазара.
– Бързо, преди да се е върнал.
Хирса, чието настроение се бе подобрило в секундата, в която Сам си тръгна, попита с конспиративна усмивка:
– Какво толкова криете?
Лизи пламна, като в същото време на лицето й се появи малка усмивка.
– Нищо.
– Женски работи. – отсече Рамая в същия момент, подсмихвайки се дяволите на ужасът, който се изписа върху лицето на гвардееца, след като чу точно това обяснение, след което се обърна към Лизи: – Знам няколко места, които продават всичко, което може да ти потрябва.
– Разчитам на теб. – отвърна Елизабет.
Без Сам при тях придвижването през препълнените, задушни улици на Ан Налат бе далеч по-бавно. Макар Хирса и Нашад да не бяха дребни мъже и да излъчваха авторитет дори в цивилни дрехи, явно хората просто не усещаха, че може и да умрат, ако се бутнат без да искат в някой от тях. Рамая, от своя страна, също се стараеше да покрива главата си по-хубаво с ефирния шал, видимо притеснявайки се, че някой ще я разпознае като Амартани. В такава гмеж на гвардейците със сигурност щеше да им е доста трудно да я предпазят да бъде премазана от обожаващата я тълпа, както – бе й казала веднъж – се бе случвало няколко пъти досега.
Затова когато приятелката й изведнъж подскочи, Елизабет реши, че може и да са загазили. Тъкмо започна да се оглежда за лесен път за бягство, когато погледът й попадна на Чарли. Мошеникът им помаха, преди тълпата да го погълне.
– Виж! Флетчър! – каза засмяно Рамая и се обърна към Лизи, като в същото време пооправяше отново шала си: – Как изглеждам?
– Суетна.
Рамая веднага я сбута, обявявайки нацупено:
– Сериозно питам.
– Флетчър не беше ли обявен за издирване? – обади се Нашад.
Стомахът на Елизабет се сви.
– С далшира имаме уговорка стражата да си затваря очите. – отвърна веднага.
– А и не може да го задържиш, ако не го виждаш. – изтъкна му Рамая и нареди: – Обърни се.
Нашад я погледна объркано, все едно се чудеше дали не се шегува с него, но принцесата направи въртеливо движение с показалец и посочи с брадичка зад него. Гвардеецът въздъхна и се обърна.
– Чудя се какво би казал по въпроса със затварянето на очи Тамеш, ако научи за това. – каза тогава Хирса, гледайки лошо Рамая.
– Нищо, защото няма да му казвате. – отговори му далширата и се усмихна мило насреща му. – Това също е заповед.
– Мога да му кажа за лошия вкус на сестра му към мъже. – гвардеецът й се усмихна също толкова мило. – Като приятел.
– Наистина ли искаш да му напомниш, че и ти попадаш в лошият ми вкус към мъжете? – отговори му сладко Рамая.
Нашад се изсмя тихо. Хирса започна да се мръщи на гърба му, но преди да е успял да й отговори, тълпата пред тях се разтвори, пускайки мошеника да дойде при тях.
– Здравейте. – ухили им се Чарли: – Какво правите в тази лудница?
И просто така бъбривата принцеса изведнъж не можеше да прави нищо, освен да зяпа почти умно мошеника. Елизабет трябваше да се пребори със себе си, за да не прихне.
– На пазар. – отвърна. – А ти?
– Всъщност бях тръгнал към храма, когато ви видях. – след което се огледа подозрително наоколо: – Сам го няма?
– Пратихме го за скариди! – отвърна Рамая толкова ентусиазирано все едно казваше, че е отишъл да им донесе скъпоценни камъни.
– Някаква сергия до странноприемницата, в която Лин работеше. – каза Хирса. – Сигурно ще успееш да го настигнеш.
– Всъщност не искам да говоря с него. – сподели му Чарли и погледна отново за миг замислено в посока страноприемницата, преди да попита: – Много ли ще ви наруша плановете, ако открадна Лин за малко? Трябва да й покажа нещо, без онова говедо да е наоколо, иначе ще развали всичко.
– Ами… – започна Лизи.
– Имаме важна работа днес. – прекъсна я Рамая, внезапно отново себе си. – Не може да се отложи. И също трябва да я свършим, преди „говедото“ да се върне.
Елизабет й направи знак да почака и попита Чарли:
– Важно е, нали?
– Много. – потвърди й.
Тя въздъхна примирено и се усмихна криво на Рамая.
– Ще те намеря после. Ако Сам се върне преди мен… Кажи му, че Чарли е дошъл да ми помогне да намеря, каквото търся?
Изглеждаше сякаш далширата ще спори, но явно видя или усети, че положението е сериозно, защото махна с ръка:
– Тръгвайте, а ако дойде – ще те покрия. Само че после двете ще отидем на пазар.
– Задължително.
Двете се прегърнаха бързо и Лизи се остави Чарли да я поведе към по-тесните, странични и доста мръсни улички, които двамата със Сам предпочитаха да ползват. Тя не можеше да каже, че не ги разбира.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay