Елизабет седеше в малкия фотьойл в стаята на Чарли. Подвила крака под себе си, в едната ръка държеше книга, от която нищо не помнеше, макар да четеше от известно време, а с другата галеше гладките пера на Франк. Гарванът бе почукал на прозореца около час след като Сам излезе и бързо се бе настанил на облегалката на фотьойла, където дремеше и до сега.
Раздвижване от леглото на Чарли привлече вниманието й. Мъжът отвори леко очи и с мъка ги фокусира върху нея. Усмивката смекчи острите му от изтощението черти.
– Хубава котка имаш, дечко. – каза й, преди отново да потъне обратно в съня.
Лизи се усмихна и усети как поне някаква част от напрежението й си отиде. Ако можеше да се шегува в просъница, значи щеше да е добре.
Сега ако имаше начин и другите й тревоги да си отидат…
Тя въздъхна тихо и отново забоде поглед в книгата. Бе пълна с романтика и с достатъчно страници, които да я накарат да се изчервява – точно каквито харесваше. За съжаление не се оказваше достатъчна, за да задържи вниманието й. Не и когато въображението й рисуваше всякакви сценарии за онова, което Сам сигурно търпеше в момента.
Лизи осъзна, че е спряла да гали Франк и вместо това е започнала да гризе някаква кожичка на палеца си, когато гарванът повдигна глава и потрепна недоволно с крила.
– Добре, добре. – каза му и пак приглади с пръсти перата му. – Не бъди нахален.
– Той винаги е нахален, каллис.
Гласът на Сам я стресна, а Франк изграчи ядосано и се изтръска недоволно. Лизи скочи на крака и захвърли книгата. В следващия миг вече го прегръщаше.
– Добре ли си? – попита го.
– Да. – отвърна и я притисна силно към себе си.
Нещо в гласа му я накара да се опита да се отдръпне, за да го погледне, но той не й позволи. Страхът я стисна за гушата и за момент Лизи не бе способна да говори – само да го прегръща. След това обаче тихо попита:
– Какво ти направи?
– Нищо. Не ме е докоснала и с пръст.
– Тогава какво има?
Сам целуна косата й, вдишвайки миризмата й. Предпочиташе вещицата да го бе разкъсала на парчета и след това да го бе захвърлила в подземието да се събира с дни. Поне не използва името й. Не му бе дала и срок, но очакваше съвсем скоро да му напомни за заповедта си, а той не знаеше дали ще са готови да я атакуват преди това да се случи. Трябваше да открие вратичка. Нямаше намерение да жертва Лизи.
Нямаше и да и каже за това. Беше й обещал да не пази повече тайни от нея, но я познаваше достатъчно добре. Ако научеше за нареждането, щеше да реши, че това е чудесно решение на един от големите им проблеми – как да влязат в имението й – и сама да иде при нея доброволно. Сам нямаше да го позволи.
Затова сега целуна челото й и се вгледа в разтревожените й сини очи.
– Планът проработи. – каза й с крива усмивка, като в същото време я поведе извън стаята. – Ела, да не го събудим.
Лизи го последва в спалнята им от другата страна на коридора, но търпението й стигна само до там.
– Сам, какво става?
– Имам няколко седмици, преди да бъда извикан отново. – каза й първо добрата новина и я издърпа до себе си на леглото. Тъй като не можеше да говори директно за плановете на Малора, й разказа за идеята на Лиат, към която го бе насочил. – Така спечелих време, в което да довърша нещата и да посоча себе си като въпросният племенник. Тя няма да ни отнеме нищо.
– Но в града не те ли познават вече? Ползваш това тяло в Кантората и в храма.
– Никой няма да ме познае в правилните дрехи. – увери я. – Стражите в храма няма да са проблем, а колкото до Кантората… Само Майсторът и Чарли са виждали лицето ми.
– И все пак…
– Никой няма да свърже простият капитан на стражата в някакъв храм с наследника на Расул Ираж, амара. Никой не свърза него с мъжа, който от години е в лечебницата. Ще проработи, ще видиш.
Лизи кимна и му се усмихна леко.
– Има ли как да помогна? – попита го.
Сам се сещаше за поне няколко неща, които биха му помогнали да се почувства по-спокоен и много по-самотен, като например да я прати на другия край на света. Имаха още време. Не много, но трябваше да им стигне.
– Можеш да ми пазиш гривната, когато трябва да я оставя. – само от думите в устата му загорча, а Лизи се напрегна до него. Съжали, че изобщо го каза и се опита да разсее и двамата: – Ще ми трябва помощ и при избирането на гардероб за богат наследник. Може да изберем нещо и за теб.
Елизабет сведе глава и не му отговори. Той хвана нежно брадичката й и повдигна лицето й към своето. Искаше му се да има как да изтрие тези болка и страх, които тя се мъчеше да скрие от него сега. Приведе се към нея и я целуна.
– Още малко, каллис. – обеща й. – Всичко ще се нареди. Ще видиш.
– Знам. Просто ми се иска вече да забравим за нея. – отвърна Лизи и опря чело в неговото. Въздъхна тихо. – Може би е за добро. Ако тя е заета в замъка и има опасения, че може да загуби богатството на Ираж, това ще ни даде време да измислим добър план. Знам, че не ги харесваш, но няма да е най-лошата идея на света да привлечем страшниците на наша страна.
Ръмженето само излезе от гърдите му, когато чу това предложение. Искаше да направи едно единствено нещо със страшниците и то беше същото, което планираше и за вещицата. И не само защото Калахан беше там, а защото някой от всичките всъщност беше човек на вещицата. Тя му беше споменала за това, а и знаеше много точно кога ще дойдат и какво правят. Чист късмет беше, че Лизи се отдели от тях и успя да пристигне по-рано в Ан Налат, защото иначе измъкването й щеше да е почти невъзможно.
Трябваше да й каже отдавна, но си бе мислил, че са приключили с тях. Сега, след като ги бе видяла на фестивала, бе логично тя да потърси помощта им. Все пак бяха страшници – причината да съществуват изобщо бе да се борят срещу демоните и всички останали нечисти.
Нямаше как да й каже и това директно, а предвид голямата му любов към Калахан Лизи щеше да приеме всеки отказ като продиктуван от чиста неприязън към него. Изръмжа отново от раздразнение и успя да каже:
– Не са надеждни.
Тя повдигна вежда.
– Защото не ги харесваш или защото имаш вътрешна информация?
– Защо трябва да е „или“? – върна й с въпрос.
Значи имаше някой ненадежден, заключи Лизи. Трябваше да се сети сама. Сам й бе казал, че някой е саботирал кристала на бала в Рива и затова се бе случило… всичко, което се случи тогава. Ако се бе замислила поне малко, щеше да осъзнае, че саботьорът трябва да е бил в отряда на Ръдфорд, тъй като само те бяха изпратени на Островите. Или поне официално.
– Знаеш ли кой е? – попита. – Не би трябвало да е Калахан. Ако беше неин човек, щеше да ме е завел при нея още в началото.
– Не знам и затова не е добра идея. – отговори й и я погледна. – Така че няма да ги доближаваш.
Лизи се усмихна леко на сериозното му изражение.
– Добре. – каза му и го целуна. – Без страшници.
– И без „само Калахан“? – изгледа я, присвивайки подозрително очи насреща й.
– И преди беше по-скоро „въпреки Калахан“. – направи гримаса Лизи. – Сега определено няма да рискувам шансовете ни. Ще измислим нещо друго.
Сам остана вгледан в нея за един дълъг миг, докато не приеме, че тя наистина няма намерение да спори с него. Знаейки колко е упорита, бе очаквал да започне да крои планове как да разкрият човека на Малора, за да могат да ги използват. Бе отрасла с истории за победите им срещу нечистите и макар да се бе сблъскала директно с истината за това, че ги постигат с цената на животите на Сенки, за нея страшниците все още бяха сила на доброто. Така че сега определено бе изненадан. И облекчен.
– Ще се справим и без тях. – обеща й тихо.
Сам я прегърна и си позволи няколко минути, в които просто да я усеща до себе си, преди да се върне към реалността.
– Днес видях Фатима там. – каза й. Тя се отдръпна да го погледне с разширени от изненада очи. Сам побърза да я успокои, че жената беше добре, след което набързо й разказа как по време на нападението откриха, че Захир е изчезнал, като накрая завърши: – Не знам дали е затворен, или не. Не е изключено и да е отишъл доброволно, ако тя му е обещала възможност да експериментира.
Лизи прехапа устна.
– Но защо ще й е Фатима? Той нали е човек? Очарованието й би работило върху него?
– Може да е необходима. – отвърна Сам, игнорирайки предупредителното туптене на гаеша в главата си.
Елизабет повдигна вежди.
– Очарованието й не е ефективно винаги?
Той не й потвърди, но и не отрече. Просто продължи да я гледа в очакване на следващите й думи, което бе толкова красноречиво потвърждение, колкото тя можеше да се надява да получи изобщо.
Това променяше всичко.
– Защо? – попита. Отново не получи отговор, но и не очакваше. – Нещо, свързано с отделния индивид ли е? – изражението му не се промени и Лизи опита отново: – Нещо, което му се случва? – погледът му стана по-остър. Ако не го познаваше толкова добре, никога нямаше да го забележи, но сега усети как пулсът й се ускорява. – Нещо, което им се случва при нея… – промърмори.
– Сещаш ли се за усещането, като видиш мора? – попита я внимателно Сам, а по тона му си личеше, че изобщо не изгаря от желание да захваща темата: – Как сърцето ти започва да бие бясно, сякаш ще изскочи, главата ти първо се изпразва от мисли, а след това се избистря и целият свят застава на фокус? Виждаш всичко по-ясно, а движенията по-забавени, докато обмисляш всички възможни пътища за бягство?
В първия момент Лизи не разбра защо й говори за мори, след като обикновено избягваше дори да споменава думата пред нея, но после схвана. Подсказваше й по единствения начин, който можеше.
– Страх? Очарованието й спира да действа, ако се уплашат?
– Страхът е една от най-силните емоции, каллис. Може да те накара да замръзнеш на място или да се събудиш с писък.
Елизабет облегна глава на гърдите му. Нямаше представа от какво се боеше Захир, който подскачаше като малко дете при споменаването на човекоядци, върху които да експериментира, но каквото и да беше – причиняваше му достатъчно силен ужас, за да се наложи да го контролират чрез Фатима.
Страх.
Лизи се отдръпна рязко и отвори първото чекмедже на нощното шкафче.
– Какво търсиш, амара?
– Хартия и молив. – затвори чекмеджето и отвори другото. – Или писалка. Нещо за писане.
– Третото чекмедже от лявата страна на писалището. – сподели й услужливо.
Елизабет надигна глава и се огледа объркано.
– Писалище?
Думата едва бе напуснала устните й, когато го видя – директно пред нея до прозореца. Нямаше как да се изпусне. Освен ако човек не е твърде зает с други неща, като например да се опита да уцели леглото, докато едновременно с това се отървава от чиито дрехи хване.
Сам й се усмихваше самодоволно.
– Тихо. – избуча му Лизи засрамено и побърза да отиде до писалището.
– Има и кресло в ъгъла до прозореца. – предложи й съвсем великодушно, преди да се ухили и да допълни: – Може да го открием заедно.
– Няма да откриваме нищо. – каза строго, като седна на стола и извади пособията за писане.
Сам почака няколко минути, преди да стане. Леглото проскърца под тежестта му и Лизи му хвърли един бърз поглед.
– Какво пишеш, каллис? – попита я, като застана зад нея.
Тя остави молива и сгъна листа, преди той да е успял да прочете съдържанието му. След това го прегъна още няколко пъти и му го подаде.
– Предай го на Захир, но само ако главата му е бистра.
Сам присви очи срещу малкото квадратче хартия, сякаш изведнъж му бяха пораснали зъби и щеше да го ухапе. Пресегна се и го взе.
– Сигурна ли си?
– Захир харесва експериментите си, но повече държи на Фатима. Каквото и да му дава Велахе, няма да си струва живота й. – повдигна рамо. – Може би това е страхът му, кой знае?
Сам обмисли идеята още малко, след което пъхна хартията в джоба си.
– Ще се постарая да получи бележката още днес. – каза й и добави: – Ако е наред.
– Само внимавай. – каза Лизи и се изправи, за да го прегърне. – Ако тя те хване…
– Ако ме хване, ще вземеш Чарли и ще бягате далеч от тук. – отговори й, а Лизи се напрегна в ръцете му. Преди да започне да спори с него, той я отдръпна леко от себе си и я целуна. – Ще изчакате колкото Чарли прецени и след това ще ударите. Силно.
Елизабет задържа погледа му за един дълъг миг, след което преглътна и кимна. Щеше да избяга, ако това значеше, че ще може да се върне за него.
– Благодаря, че ми вярваш с това. – каза тя и потупа джоба му.
– Винаги. – отговори й и отново я целуна, преди полу на шега да я попита: – Да имаш някакви други планове?
– Не и докато не чуем от Захир. – отвърна и го прегърна през врата. – А ти?
– Не и днес. – отговори й, като плъзна ръце по кръста й и я притисна към себе си.
Лизи се усмихна и го целуна нежно, но само след малко се отдръпна и погледна към вратата разтревожено.
– Ами Чарли?
– Франк го пази.
– Изключително практично. – тя трябваше да се постарае да не се засмее и вместо това да го изгледа криво. – Но той все още е в съседната стая.
Сам погледна към вратата. Може би наистина не беше съвсем редно Сам да краде тези мигове с Елизабет, когато Чарли буквално замалко не се самоуби заради него. От друга страна, нямаше какво друго да направи за мошеника. Той се нуждаеше единствено от време. Време, с което самият Сам може и да не разполагаше още дълго. След няколко седмици по един или друг начин всичко това щеше да приключи и ако не успееха да го доведат до желания край, това щяха да са последните му седмици с Лизи.
Или нейните с него.
Мисълта извика болезнено стягане в гърдите му и той побърза да я изгони. Каквото и да му костваше, нямаше да позволи това да се случи.
– Може да се преместим в друга стая. – предложи й и подплати доводите си с целувка. – Франк ще ни извика, ако се събуди.
– Друга стая? – усмихна се развеселено до устните му, като в същото време с пръсти се заигра с косата на тила му. – Това е лимита на жертвоготовността ти?
– Малко ли е? – попита я на свой ред Сам. – Или тук ти харесва, каллис?
Начинът, по който произнесе галеното обръщение с дълбокия си глас, я накара да потръпне. И това не остана незабелязано от него, ако се съдеше по това как ъгълчето на устните му се изви леко нагоре.
Лизи се повдигна леко на пръсти, повече за да се притисне по-плътно в него, отколкото да й е по-лесно да го целуне, защото той вече се бе привел, и подръпна долната му устна между своите.
– Можем да отидем и в съня. – предложи му и спусна ръка надолу по гърдите му. Целуна го отново и прошепна: – Искам възможно най-много време с теб, каллас.
Докато го имаха, завърши на ум.
Тези и думи развързаха някакъв възел в гърдите му. Откакто му се наложи да остави тялото си пред нея на фестивала, страхът, че тя ще спре да го вижда по съшия начин, се бе засилил. Така и не бяха говорили за това, а след това той отново бе зарязал тялото по време на заклинанието за канията. Знаеше, че тя не е повърхностна и не се вълнува от външния вид на хората, но тук не ставаше дума за белег или нещо такова, а за труп, който бе жив само защото той го носеше. Сигурно беше глупаво да се притеснява от това, предвид факта, че докато беше с нея, по-често оставяше лицето си скрито зад маската на същността си, а в сънищата изобщо не носеше човешко тяло, но думите й сега разтопиха страховете му. Впи устни в нейните, преди да хване бедрата й и да я повдигне.
– Не знам с какво съм те заслужил, каллис.
Елизабет уви крака около кръста му и се усмихна.
– Трябва да си ядосал един-двама Богове.
– Ти трябва да си ядосала всички от всички кралства, за да те дадат на мен. – каза й. Положи я на леглото, надвеси се над нея с вълча усмивка и изръмжа ниско: – Добра работа.
Лизи го издърпа за ризата по-близо и го целуна. Леглото изскърца под тежестта му, а той се опря на лакът от едната й страна, докато другата му ръка бавно се плъзгаше нагоре по бедрото й, карайки я да настръхва.
– А пък аз си мислех, че са ме наградили, защото бях добро момиче. – промърмори и на свой ред пъхна длани под ризата му.
– Не са. – отвърна гърлено Сам. Гладните докосвания на пръстите й запалваха искри по тялото му. – Но аз ще те.
Той се намести между бедрата й. Лизи се повдигна и притисна в него през дрехите.
– Защо прозвуча като заплаха?
– И ще го изпълнявам дълго. Години. Столетия. – изброи, като разделяше всяка дума с целувка или ухапване. Гърдите й започнаха да се надигат учестено, опъвайки тънкия плат на блузата й.
– Столетия? – повтори дрезгаво.
– Столетия. – повтори й Сам.
Не тук. В света навън нямаха много години, но пък имаха достатъчно нощи, които да превърнат в години. Можеше да има дни и седмици с нея на мястото на минути. Тази мисъл го напрегна дори още повече. Зарови пръсти в косата й и плени устните й в целувка, която ограби дъха и на двама им.
– Искаш ли да поспим, каллис? – попита я пресипнало, сякаш най-лесното нещо в момента беше да затворят очи и да заспят.
– Не сега. – отвърна дрезгаво Лизи и затегли ризата му. – Сега искам да те съблека.
– Добре. – изръмжа й, като в същото време й помогна да го отърве от дрехата, преди да пъхне пръсти под блузата й. – Твой ред е, шейа.
Тя се ухили на обръщението и цапна ръката му, преди сама – много бавно – да започне да разкопчава копче по копче дрехата.
– Още не си видял шейа.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay