Захир се облегна назад в стола и разтърка уморено очи.
В помещението, в което го бяха оставили, нямаше часовник, а единствената светлина идваше от атешите. Нямаше представа кое време е или пък колко беше минало, откакто мъжете с маски нахлуха в дома им през нощта. Последното, което помнеше, преди да се събуди тук, бе как един от нашествениците хвърли бомбичка на пода и как Захир късно осъзна, че миризмата на дима му е позната. Бяха ги приспали и отвлекли.
Трябваше да са минали дни. Дни, а той бе зърнал Фатима само веднъж, и то докато стоеше на прага. И дори не й бе обърнал внимание, защото тя беше тук. Велахе.
Лечителят отпусна ръце от двете си страни и се вгледа в черната перла пред себе си. Изучаваше я през лупи, които му позволяваха да види потоците атма. Такива не бе виждал от дните си като лечител в двореца, но всичко в затвора му – в лабораторията – бе най-доброто и най-модерното. Имаше дори неща, за които не бе чувал. Едно време бе готов да отреже дясната си ръка, за да работи на подобно място, да притежава всички тези ресурси и свободата да експериментира с тази наука.
Сега… Сега се молеше на Боговете да направи онова, което Велахе искаше от него, преди да е решила, че мотивацията му не е достатъчно голяма. Само те знаеха какво би направил някой като нея на Фатима.
Захир разтърка възела, който се бе затегнал болезнено в гърдите му, и се приведе отново към перлата, когато ключалката на желязната врата изщрака и в лабораторията влязоха двама пазачи. С ръце, стиснали дръжките на ятаганите, първо огледаха помещението и чак след това застанаха от двете страни на вратата, неподвижни като изсечени от камък.
Страхът задуши Захир, защото знаеше какво предстои, но преди да успял дори да оформи идея за молбата си към Боговете, тя пристъпи вътре и той изведнъж се зачуди защо му трябваше да се моли на тях, когато бе в нейно присъствие.
Червената коприна обгръщаше нежно пищните й форми, а косите й се спускаха като бляскав водопад по раменете й. От рогата й по тях се спускаха златни и сребърни синджирчета, от които диаманти проблясваха като звезди. С всяка стъпка създаваше впечатлението, че не ходи, а се носи над земята. Захир се зачуди дали ако я погледне през лупите, ще види от гърба й да излизат снопове атма във формата на криле, но после вдигна поглед към лицето й и всякакви мисли секнаха.
Велахе бе прекрасна. Великолепна. Неповторима.
– Здравей, Захир. – името му прозвучи като милувка, изречено от тези устни. – Как върви работата ти? Имаш ли всичко необходимо?
– Да. – отвърна. Гласът му трепереше и той сведе глава, чувствайки се недостоен за вниманието й. – Благодаря, господарке.
– Имаш ли нещо за мен? – попита го и огледа разсеяно помещението наоколо.
Вината го задуши. Щеше да я разочарова. Предпочиташе да умре. Недостоен. Наистина бе недостоен.
– Все още не, господарке. – призна и побърза да допълни, да й покаже, че се старае, че не трябва да се отказва от него още: – Но мисля, че съм на прав път!
– Така ли? – попита го, а устните й потрепнаха в лека усмивка, насочена само и единствено за него. – Намерил си нещо интересно? Може би нещо, което не си виждал преди?
– Определено не съм виждал нищо подобно преди! – съгласи се и ентусиазирано заобяснява: – Атмата заобикаля перлата, сякаш има някакво поле, което я отблъсква. Имам теория…
На прага се появи жена и нещо в него трепна. Фатима. Съпругата му.
– Каква е теорията ти, Захир? – попита го Валехе, а в гласът й ясно се прокрадна леко недоволство заради разсейването му.
Лечителят премига.
– Д-да! – заекна, засрамен. – Първоначално смятах, че понеже перлата е от мора, това предизвиква лудостта и агресията, но после видях, че има две други енергии. Не знам каква е едната, но другата е демонска. Мисля, че тя е дестибилизатора. Теорията ми е, че е гладна за атма, но не я получава, тъй като фоновата магия я отбягва. Според мен това е възможна причина за сериозни изменения в експериментите.
– Наистина интересна теория. Продължавай все така, Захир.
Светът, мрачното подземие – всичко стана по-светло и хубаво от одобрението й
– Да, господарке!
Усмивката озари лицето й. Захир я зърна само за миг, преди Велахе да се обърне и да излезе, взимайки и светлината със себе си. Щеше му се да има как да я спре. Искаше тя да остане тук при него още малко, за да се полюбува на мелодичния й глас и приказната й красота. Но тя си отиде, стражите заключиха вратата след нея и той остана сам. Само парфюмът й напомняше, че някога е била тук, че е говорила с него. Захир го вдиша дълбоко и затвори очи.
Може би ако имаше по-солидна информация за нея следващия път, тя щеше да остане. Дори да го докосне? Дали кожата й бе толкова мека, колкото изглеждаше?
Лечителят отвори очи и се обърна към шкафовете и рафтовете. Тя се бе заглеждала в някои от предметите. Кой ли й бе най-интересен, зачуди се, докато сам оглеждаше различните колби и буркани с течности и прахове? Може би някоя книга? Велахе бе толкова интелигентна, така че сигурно вече отдавна бе изчела всичките. Дали пък нямаше да се съгласи тя да помогне на него, ако я попита? Така щяха…
Очите му се заковаха върху един от бурканите и сърцето му слезе някъде в петите, щом видя тънките, дълги крака на тлъстия паяк вътре. Захир не можа съвсем да сподави вика си, докато отстъпваше паникьосано назад. Блъсна се в стола и се претърколи заедно с него на земята.
– Всичко наред ли е там? – чу приглушеният от вратата глас на стражата отвън.
– Д-да! Всичко е наред! – викна в отговор Захир и се изправи на лакти, все още вторачен в отвратителното членестоного.
То помръдна единия си крак, сякаш да му покаже среден пръст от буркана. Лечителят извърна глава, повтаряйки си, че паякът няма как да го нарани, докато сърцето му се опитваше да се пръсне в гърдите му.
И просто така осъзна, че мъглата се бе вдигнала и че отново е себе си. Че Фатима отново е била на метри от него, а той отново не бе направил нищо, за да се опита да ги измъкне от тук. Отпусна се обратно на земята и притисна ръка към очите си. Другата се сви в юмрук и удари каменния под.
Изцвърчаване до ухото му го накара да подскочи и да се избута трескаво към шкафовете. Джирдът тръгна след него.
– Нечистите да го вземат! – изруга ядосано Захир и се изправи. Огледа се трескаво за метлата и я грабна, вдигайки я над главата си. – Паяци, джирдове! Какво следва?!
Замахна към гадината с пълното намерение да я размаже, когато видя нещо бяло на гърба й.
– Бележка?
Сякаш разбрал, джирдът изцвърча и подскочи към него. Захир трябваше да си наложи да остане където беше и да не вдига крак, за да смачка гризача, когато животното спря пред ботуша му и вдигна глава. Имаше нещо… необичайно в малките му очи. Някакъв интелект.
– За мен ли е? – попита лечителят.
В отговор джирдът се завъртя и изви гръб към него.
След известно колебание Захир приклекна и взе мъничкото руло хартия от примката. Внимателно разгъна листа и с любопитство зачете непознатия почерк. Бележката беше само от три изречения. Смисълът им обаче променяше всичко.

Знаем, че сте заловени. Ще ви помогнем. Трябва ни страх, за да се изправим срещу нея.
– Л.

Лечителят се усмихна и каза на джирда:
– Чакай тук. Имам отговор.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay