Мазето, което Чарли беше приспособил за свой склад, беше точно толкова разхвърляно, колкото го помнеше Сам. Няколкото атеша по стените хвърляха сенки, които създаваха впечатление, че стаята е по-голяма и претрупана, а за улеснение – нищо не беше надписано и повечето му прахове бяха в еднакви стъклени бурканчета. Поне бяха прозрачни, но дори Сам се затрудняваше на око да различи седемте еднакво жълти праха един от друг, ако не ги подуши. Чарли, от своя страна, знаеше какво е всяко едно нещо и просто протягаше ръка, за да вземе това или онова, без дори да поглежда. Мистерия, която все някога Сам щеше да разгадае. Сега погледна още веднъж списъка на Лизи и започна да се провира между рафтовете, за да търси съставките. Намери буркана с кафеникавата зърнеста пръст, успя да изрови един плик със сушени лилавеещи цветя, извади друго бурканче с жълтеникаво-бял прах с цвета на пустинята отвън, както и още няколко пакета. За последното бурканче му се наложи да пренареди половината задна стена и да избута една етажерка, защото Чарли го бе заврял на пода зад нея. Елизабет го бе следвала в ролята на асистентка през цялото време и сега ръцете й бяха пълни.
– Остана само това. – обяви и от една дървена кутия извади хаванче от черен мрамор с чукало от същия материал. – Готови сме.
Лизи с готовност го остави да вземе част от съставките и много внимателно се насочи към изхода. Боеше се, че мръдне ли не където трябва, целият този хаос ще се срути и ще ги затрупа.
– Тук ли изпращате хората, които искате да изчезнат, но не искате да убивате?
– Не, тук прибираме само най-ценните от тях. – усмихна й се Сам и невинно й предложи: – Искаш ли да ги видиш?
– Не знам. Искам ли? – попита несигурно.
Той само й се усмихна енигматично, което не й помогна особено.
Заключиха мазето и за миг пред вратата проблесна бледо-синя бариера, съставена от няколко магически кръга. Момичето не можа да ги огледа добре, но дори тази една секунда й бе достатъчна да заключи, че сигурно щяха да са й необходими години в магическо училище, за да повтори дори един от тях.
Опитваше се да мисли за това, докато се качваха нагоре към апартамента. Когато не успя, нарочно започна да изготвя списък с продуктите, които трябваше да купят на следващия пазар. Не помагаше. Стомахът я болеше от страх. С Меридит не бяха близки, но Елизабет й дължеше живота си. Можеше да види бъдеще, в което двете са приятелки. А Рамая? Нея просто не можеше да загуби. Сам, Чарли и тя – това бе новото й семейство. Да го няма който и да е от тях…
Очите й се наляха със сълзи и тя наведе глава, за да ги скрие от Сам.
Не успя да го заблуди. Остави същността си да изплува от тялото му и сенките да се увият около бурканчетата и пакетите, с което освободи едната си ръка и прегърна жена си.
– Ще ги намерим навреме, Лизи. – обеща й, надявайки се да не я излъже.
Тя кимна и повдигна леко ръка, триейки очи в рамото си. Нямаше голям смисъл, защото сълзите отказваха да спрат. Готвеха се да спасят Сам, но никога не бяха предполагали, че Велахе ще посегне на Рамая. Не и преди коронацията. Не и преди да е наложила властта си над всички. Това беше грешка. Нейна грешка. Тя бе предложила да се доверят на далшира. Сигурно чрез освобождаването на гвардейците от очарованието й се бяха издали. Или Тамеш бе казал или направил нещо. Каквото и да се бе случило, я бяха подтикнали да действа, като се отърве от принцесата и заедно с това отправи предупреждение към далшира да бъде послушно момче и да не се бърка.
Притисна лице в гърдите на Сам и стисна устни, за да заглуши хлипа, който напираше в гърлото й. Мъжът й я целуна по главата и започна да й казва нещо успокояващо, когато чуха скърцането на входната врата и насмешливият глас на Чарли.
– И нека този път големият тип слуша.
Лизи се напрегна и понечи да се отдръпне от Сам, но той не й позволи. Вместо това я притисна към себе си и я бутна към стената. Мракът започна да се сгъстява около тях. Щеше да я изтегли в сенките, осъзна.
– Недей. – прошепна му.
Сенките спряха да се надигат, но не се оттеглиха.
– Защо?
– Не искам точно те да научат, че ти си Ка‘Раим. – каза му. – Ако го свържат с мен, дори смяна на тялото няма да ти помогне да се скриеш отново.
– Не ме интересува. – изръмжа Сам тихо. – Не искам да те виждат така, каллис. Ранена. Да знаят колко всъщност те е грижа и че могат да те наранят по този начин, ако решат. Нека знаят кой съм.
– Те вече знаят, че държа на Меридит, Сам. – помъчи да се усмихне. – Няма да научат нищо ново. Недей да рискуваш всичко заради малко сълзи.
– Твоите сълзи. – каза й тихо.
Приведе се и я целуна. Остави сенките да се стопят около тях. Не довода й го накара да я послуша, а факта, че ако се разкриеше публично като Ка‘Раим, тя щеше да се превърне в мишена.
Опря чело в нейното за секунда, след което пое бурканчетата от същността си и я остави да се просмуче обратно в тялото. Тъкмо навреме. Чарли и страшниците бяха достигнали площадката между етажите.
– Те защо са тук? – изръмжа раздразнено.
– Те са тук – каза остро Ръдфорд, – защото не ви вярваме.
Елизабет продължи да се качва нагоре, без да ги погледне и без да каже нищо. Сам застана в средата на стълбището, блокирайки възможността на останалите да я последват. Щеше да й даде достатъчно време да скрие сълзите си от тях.
– За нещо да сме на едно мнение. – заяви и се намръщи на Чарли. – Трябваше ли да водиш всички?
Мошеникът наклони учудено глава. Трябваше му секунда, за да стопли какво се случва и тогава повдигна рамене и посочи с палец страшниците зад себе си.
– Не толкова ги доведох, колкото ме последваха. Като патета са.
Финиан въздъхна раздразнено.
– Трябва ли да стоим тук и да говорим глупости?
– Можеше да ги заведеш към Рибарския и като се откажат, тогава да се върнеш. – продължи да бучи Сам, пренебрегвайки напълно съществуването на Калахан, главно защото все още искаше да размаже физиономията на страшника, а после Лизи щеше да му вика.
– Още малко и ще поискаш да ги удавя в морето. – ухили се Чарли.
– Ето, че вече започваш да мислиш. – ухили му се в отговор Сам.
– Не мога да удавя горките грозни патета! – възкликна възмутено мошеникът. – Елизабет няма да ми проговори повече!
Зад тях Калуш изруга. Качи се нагоре, избутвайки както Финиан, така и Ръдфорд и Чарли от пътя си и застана пред Сам. Лицето му бе бледо и изкривено от едва сдържан гняв.
– Жена ми липсва. Нямам време за глупави игрички.
Сам щеше да излъже, ако каже, че не може да го разбере. Почти изпита съжаление към страшника заради новините, които щеше да получи след малко. Почти. Стъпките на Елизабет обаче бяха заглъхнали, така че се обърна и продължи нагоре.
Вратата на апартамента ги чакаше широко отворена, но Лизи я нямаше в стаята. Торбичките, които беше държала, ги чакаха на плота. Сам остави и своите там и се обърна към стаята и страшници, за да ги държи под око.
– Е, добре дошли. Отново. – каза театрално Чарли и се приближи до него. – Ако мислите да идвате пак, ще трябва да си донесете и четки за зъби, защото нямаме достатъчно, а на вас явно ви харесва тук.
Страшниците го игнорираха.
– Какво следва? – попита Финиан.
– Чакаме далширът да донесе нещо от сестра си. – каза Елизабет, излизайки от банята. По лицето й вече нямаше сълзи, но очите й все още бяха малко зачервени.
– Рамая? – попита Чарли. Хуморът бе изчезнал напълно от гласа му.
– Липсва от снощи. – отвърна Лизи.
– Мисля, че взех достатъчно материал за три. – Сам почука с пръст единият буркан.
– Ще стигне. – отговори му Чарли, без дори да поглежда към съставките. – Знаем ли нещо, освен, че липсва?
– Нямало е борба. – отговори му Сам и се подпря на шкафовете, скръствайки ръце на гърдите си. – Нямало е и шум, просто е изчезнала.
– Стражата щеше да я е открила, ако просто беше излязла. – каза Чарли. После погледна към Елизабет и побърза да добави: – Но най-вероятно просто се разхожда.
Лизи поклати глава.
– Всички знаем какво най-вероятно се е случило. – каза тихо. – Нямам нужда от фалшиви уверения. Искам само да съм сигурна дали е там.
Чарли кимна сериозно.
– Мислите, че демонът има нещо общо? – попита Ръдфорд.
– Събира си Сенки с такива способности. – отговори му Чарли.
– Но имаме време да ги намерим. – намеси се Сам. – Особено, ако се знае къде точно да търсим.
– Възможно ли е Изи някак да се е оказала на неподходящото място и да е с тях? – попита с надежда Калуш.
Елизабет не можа съвсем да го погледне в очите, когато кимна.
– Нищо не е изключено.
– Заклинанието ще ги намери. – каза Сам.
– Звучиш прекалено уверен. – изтъкна Ръдфорд и подаде на мошеника една златна брошка и една кама – предметите, които бяха избрали за заклинанието. – Дори не сме чували за такова заклинание. – и погледна подозрително към мошеника. – Как никой не го е използвал досега?
– Аз съм го използвал много пъти досега. – отвърна Чарли невъзмутимо и изсипа съдържанието на едното бурканче в хаванчето. – Не е мой проблем, че знанията в ордена ви са ограничени.
– Знанията ни са достатъчни. – изръмжа тихо Финиан.
– Виждаме. – Казра му се ухили в зъбата усмивка.
Чарли започна да смесва съставките. В стаята настъпи тишина, която беше нарушавана само от тихите почуквания с хаванчето или на стъкло в стъкло Движенията му бяха плавни и хипнотизиращи. Въпреки това Сам не изпускаше страшниците от поглед. Напрегна се, когато Калахан пристъпи неуверено към Лизи. Само факта, че спря на достатъчно разстояние от нея, го задържа облегнат на плота и със скръстени ръце, вместо да хвърли ножа, който криеше в едната.
– Защо го правиш? – попита я Финиан.
Елизабет знаеше, че е забелязал зачервените й очи. Не беше спрял да я наблюдава, откакто дойдоха тук сега, вероятно задавайки си същия въпрос, който сега зададе и на нея. Тя се зачуди какво да му каже. Реално не му дължеше никакъв отговор. Не му дължеше нищо. И ако не можеше да подуши, че този път е искрен и не се опитва да спечели доверието й както едно време в Рива, нямаше и да му даде нищо.
– Мери ми помогна, когато никой друг не искаше и когато имаше всички причини да не го прави. – каза му. – Дължа й всичко.
– Тя не може с нищо да ти помогне сега. – изтъкна й страшникът. – Няма и какво да ти даде, нито ще остане с теб, за да може да използваш уменията й. – преди, с подозрение да я попита: – Наистина ли ще й помогнеш просто така?
Сам се оттласна от плота и Лизи мерна острието на нож. Калахан отстъпи почти несъзнателно, когато осъзна, че убиецът е доста по-голям отблизо. Тя, от своя страна, въздъхна уморено.
– Ти само на онези, които ти носят облаги, ли помагаш? – попита го.
– Със скъпа магия? – Финиан посочи с ръка към плота. – И евентуална схватка с демон? Определено трябва да има нещо на другия край, за да направиш всичко това, Елизабет.
Тя му се усмихна.
– Както кажеш, Калахан.
– Криеш нещо от нас, Шей, и не ми харесва. – продължи да настоява страшника. – Но каквото и да искаш, няма да го получиш.
Сам тръгна към тях и с това смелостта на Калахан се стопи. Побърза да се върне при останалите, като очите му останаха заковани в ножа, който убиецът подхвърли във въздуха. Казра продължи към тях, отчитайки напрежението в рамената им, докато бавно посягаха към оръжията си. Сам им се усмихна зъбато и ги подмина, за да отвори вратата точно когато вторият му „любим“ човек вдигаше юмрук да почука.
– Закъсняхте.
– Замъкът е далеч. – отговори му невъзмутимо Тамеш и избута Хирса, за да влезе.
Далширът обиколи с поглед страшниците. Кимна на Финиан, след което се насочи към Елизабет.
– Носиш ли предмет? – попита го тя.
– Нося нещо по-добро. – каза й и извади една бяла кърпа, която постави на плота до другите съставки и внимателно разви, разкривайки кичур коса. – Ще свърши работа, нали? Защото имам няколко панделки, брошка и пръстен.
– Идеално е. – каза му Чарли и взе косата. – Ще ми трябва и карта на града.
– Ще донеса. – отговори му Сам и влезе в спалнята, затваряйки плътно врата след себе си.
През следващите няколко минути наблюдаваха напрегнато как Чарли подготвяше елементите за заклинанието. Лизи нямаше ни най-малка представа какво точно прави, но движенията му бяха уверени, а изражението му – нехарактерно сериозно. Калуш правеше малки кръгчета на стаята от нетърпение, докато Ръдфорд и Финиан си говореха нещо тихо. Тамеш и Хирса също стояха близо един до друг. Лицата им бяха пепеляви, а очите пълни със същата тревога, която и Лизи изпитваше.
– Ще ги намерим навреме. – чу се да повтаря думите на Сам. – Всичко ще се оправи.
– Как може да си сигурна? – попита я Тамеш.
Елизабет се зачуди дали да отговори, но накрая прошепна:
– Защото тя сигурно е чакала този момент с години. Ще иска да му се наслади.
Тамеш й кимна леко и неуверена усмивка се опита да се появи на лицето му.
– Не съм и предполагал, че нещо такова ще носи успокоение. – призна й.
– И аз. – отвърна Лизи. – Ще трябва да се подготвим бързо. Можем ли да разчитаме на гвардейците вече?
– На по-голямата част от тях. – потвърди й Тамеш и погледа му се стрелна към страшниците. – А те? Може ли да им се вярва?
– Те са страшници. Работата им е да убиват демони. – отвърна Лизи и кимна леко към Калуш. – Също така вече е лично. Един от тях липсва заедно със Сянка.
– Значи ще са с нас поне до някъде. – заключи Тамеш, но тихият им разговор явно не беше останал незабелязан, защото Калахан се отдели от групата и застана от другата страна на далшира.
– Не знам какво се опитва да изкопчи от теб, но не й вярвай. – заяви му, преди да продължи: – Тя е Сянка и сигурно ще го използва после срещу теб.
Елизабет изпуфтя, но преди да е успяла да го попита дали случайно не е някоя завистлива дебютантка, Тамеш повдигна учудено вежди:
– Така ли?
– Всички това правят. – потвърди му Финиан. – Обещават ти всичко, след което просто ти забиват нож в гърба. Не може да се вярва и на една дума, която излиза от устата им.
Ръката на Хирса се отпусна върху дръжката на меча му. Само една дума от Тамеш и страшникът щеше да е мъртвец. Далширът обаче само изсумтя замислено.
– Ще трябва да уведомя сестра ми, че много се мотае тогава. Познаваме се цял живот, пък гърбът ми е някак отчайващо лишен от ножове.
Финиан първо го погледна объркано, после пребледня, а накрая ярка червенина плъзна по врата му. Явно бе забравил този малък детайл, че една от принцесите е Сянка.
– Може би когато я намерим, ще й обясниш, че трябва да е двулично въплъщение на злото? – продължи Тамеш безмилостно. – Много изостава.
Калахан не продума.
– Не блести с акъл. – подметна Чарли, докато внимателно изсипваше от златистия прах в хаванчето.
Калахан му хвърли един кръвнишки поглед и се върна до Ръдфорд.
– Трябваше да го убия за това. – изсумтя недоволно Хирса.
– След известно време осъзнаваш колко много ти е помогнал да развиеш самоконтрола си. – каза Лизи и погледна към вратата на спалнята. Сам се бавеше. – Ей сега се връщам.
Стаята беше празна. Въпреки това Елизабет се огледа, сякаш той можеше някак да се е скрил в малкото помещение.
Горещ повей разлюля пердето. Балконската врата бе отворена и момичето отиде до нея.
– Сам? – повика го, докато отдръпваше завесата.
Нямаше го и там.
Беше излязъл.
Неприятен възел започна да се затяга под ребрата й и тя се обърна към леглото, където бе видяла навита на руло хартия. Беше намерил картата. Елизабет я взе и под нея разкри нещо друго. Червена гривна с три сребърни мъниста.
Лизи притисна длан към устата си, за да не позволи на звука, заседнал в гърлото й, да излезе.
Сам не я беше изоставил. Не затова беше оставил годежната си гривна тук. Велахе трябваше да го е повикала. Трябваше да не му е оставила време да смени тялото си. Затова я беше оставил тук. За да не научи за Лизи. Това трябваше да е.
Нали?
Изведнъж в съзнанието й изплува деня на фестивала. Колко близо беше. Богове, защо не я остави да убие Велахе? Сега нищо от това нямаше да се случва!
– Хей, вие двамата вътре! – провикна се Чарли от хола. – Картата ми трябва! Приключвайте по-бързо.
Елизабет стисна очи. Трябваше да се успокои. Трябваше да спре да трепери. Трябваше да натика страха и гнева, и болката някъде, където нямаше да й пречи.
Той не я беше изоставил. Не се беше отказал от нея. Не я бе оставил сама нарочно точно когато имаше нужда от него.
Всичко щеше да бъде наред.
Лизи се пресегна към гривната, но се спря, преди да я вземе. Щеше да я остави тук. Сам щеше да се върне и да я вземе.
Всичко щеше да се оправи.
Пое си дъх пресекливо и се върна при останалите. Знаеше, че всички са насочили погледите си към нея, затова вдигна картата и я размаха пред себе си, опитвайки се да отвлече вниманието им от лицето си.
– Ето я. – каза и я подаде на Чарли.
Мошеникът добави последна щипка златист прах към хаванчето. Разбърка хубаво, докато си мърмореше тихо под нос, по-скоро за ефект, отколкото, защото вършеше нещо. Функцията на всички тези съставки бе единствено да е в помощ на магията, която бе започнала да се върти любопитно около него. Пресипа светлата смес в стъкленица и прати атмата към нея. Финия прах се завихри и заблестя. Едва тогава Чарли разгъна картата пред себе си и огледа предметите, които му бяха донесли. Можеше да пробва с всеки един от тях, но първо хвана камата в лявата си ръка, а с дясната – стъкленицата със сместа. Този път тихият му шепот беше насочен към атмата и когато усети, че тя откликва на молбата му за помощ, внимателно изсипа малко от праха върху картата. Още преди да падне, той започна да свети в златисти цветове, озарен от атмата. Разстла се над картата на тънък слой, за миг покривайки я цялата, след което се събра и се завъртя над нея под формата на миниатюрно пясъчно торнадо, което накрая се изсипа на купчинка.
– Тук се намираме ние. – информира ги Чарли. Атмата сякаш само това беше чакала, защото изведнъж златистия прах сякаш се втечни и следвайки линиите на улиците, започна да се извива и да се стича по тях, докато накрая не се събра отново, но този път ограждайки в кръг целта. – А тук е Израри.
Калуш се наведе над картата.
– Къде е това?
Останалите също погледнаха, но никой не му отговори.
Калуш удари плода с ръка.
– Къде, нечистите да го вземат, е това?! – викна.
– Моргата. – отвърна Лизи.
И малкото цвят от лицето на мъжа сега се отдръпна. Той се олюля на място. Ръдфорд се пресегна да го задържи прав, но в следващия момент Калуш вече крачеше към вратата. Другите двама страшници тръгнаха след него.
– Ще се погрижа да ви пуснат. – каза Тамеш.
Ръдфорд спря за момент, кимна леко за благодарност и излезе след мъжете си.
Лизи изчака колкото да спре да чува бързите им стъпки надолу по стълбите, прекара ръка през косата си и каза на далшира:
– Може би е добре да знаеш, че Израри работеше за Велахе.
Тамеш задържа погледа си върху нея, преди да го премести върху Чарли, а накрая и към спалнята, където Сам бе изчезнал.
– Все пак ще се погрижа да ги пуснат. – каза.
Елизабет кимна и всички отново насочиха вниманието си към Флетчър и картата, по която вече се спускаше нова златна вадичка, която обиколи всяка една улица на картата по два пъти, преди да се събере отново на купчинка върху сградата, в която се намираха в момента.
– Това какво значи? – попита веднага Хирса, гледайки подозрително златистия прах.
– Това значи, че е пред прекалено силна бариера и заклинанието не може да я намери.
– Колко удобно. – изсумтя гвардееца, а ръката му стискаше до побеляване дръжката на сабята му.
– Това ни казва, че Рамая по всяка вероятност е при Велахе. – каза Елизабет. Хирса пак изсумтя, а пък чертите на далшира се бяха изострили. – Искам да я намеря точно толкова, колкото и вие. Логично е да e там. Знаем, че държи жертвите си в подземие в замъка си, така че е логично да е поставила и заклинания, които да могат не само да държат Сенки вътре, но и да не позволят някой – като далшира на Хайрани например – да плати на най-добрите магьосници, които съществуват, за да я намери. – погледна и двамата, преди да се обърне несигурно и към Чарли. – Нали?
Той кимна.
– Това е и единствената бариера, която е успявала да спре мое заклинание. Бях пратил нещо вътре и когато премина защитите – пуф – изчезна, а дори в Кулата на магьосниците си функционираше добре.
– Влизал си в Кулата? – изгледа го объркано Хирса.
– Дълга история. – махна с ръка Чарли.
В последвалото мълчание помоли атмата да му съдейства още един път, използвайки брошката, която страшниците оставиха. Златистият прах отново започна да обикаля улиците на картата, преди най-накрая да се спре върху тяхната сграда. Меридит също бе зад бариерата.
– Значи замъка на Валехе. – повтори тихо Тамеш. Очите му не се отделяха от картата. – И си проследил нещо до там? Сигурен си, че не е било нещо наблизо или…
– До самият праг. – прекъсна го Чарли и забоде пръст в имението на Велахе. – Точно до тук.
Една жилка започна да прескача в челюстта на далшира.
– Трябва да я измъкна от там. – каза през зъби.
– Колко бързо можеш да организираш твоята страна? – попита Елизабет, надявайки се да каже „веднага“.
– Утре вечер. – отвърна и стисна зъби. Пое си дъх и докато го издиша, вече си бе наложил спокойствие. Дори гласът му почти не трепереше, когато попита: – А вашата?
Лизи погледна към Чарли. Мошеникът кимна леко.
Най-накрая. Най-накрая всичко това щеше да приключи.
– И нашата. – отвърна тя.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com