Изпукването на кост беше последвано от писък, който отекна в каменните стени на подземието. Сам пусна тънката ръка да падне безжизнено, оставяйки малкият й пръст да стои под неестествен ъгъл. Бавно заобиколи каменния олтар под съпровода на хлипане и викове, след което хвана другата ръка. Последва ново изпукване и нов прегракнал писък.
– Защо го правиш? – изплака момичето. – Елизабет знае ли какво…
Сам удари Меридит през лицето, преди да е успяла да довърши изречението си, оставяйки я зашеметена и с разфокусиран поглед. Можеше да я удари по-силно и да я прати в безсъзнание, но вещицата само щеше да го накара да я събуди или по-лошо – да продължи работата си в съня. Там щеше да я пречупи за часове, вместо за дните, които щяха да му трябват тук.
Сам бе опитал да измисли как да заобиколи заповедта на Малора да й доведе чужденката, но когато избора му се сведеше до Меридит или жена му – дори не беше избор. Не съжаляваше за нищо, освен че бе мамил Елизабет.
Изтика разтревоженото лице на жена си някъде дълбоко в себе си, заедно с чувството за вина, което идваше с него. Не можеше и нямаше да позволи да изпита каквото и да е пред вещицата. Не и когато тя го гледаше с такъв жив интерес и следеше всяко негово движение, сякаш това, което прави, е ново и вълнуващо и не го е наблюдавала вече стотици пъти. Дори устните на проклетницата бяха леко разтворени, по страните й беше плъзнала руменина, а погледа й блестеше. Беше възбудена и това само засилваше надигащото се отвращение в него. Към нея, към него, към това, което правеше и щеше да продължи да прави. Ръката му сякаш сама се придвижи по лицето на Меридит, докосвайки го леко, със заучено до болка движение, преди отново да я удари. Погледът й се замая още повече. Вещицата си пое пресекливо дъх, а езикът й се стрелна, облизвайки червените й устни.
– Такова грубо отношение към любимата ти, самашей. – измърка тя подигравателно. – Какво, ако никога не ти прости?
Той не й отговори. Внимателно, без да бърза, заобиколи олтара. Докосна с пръст ръката на Меридит, карайки я да скимти от страх така, сякаш я разрязваше с назъбен нож. Знаеше, че останалите щяха да организират нападението съвсем скоро и се опитваше да им спечели време да стигнат, преди да е станало късно за момичето. Естествено, за целта трябваше да продължи с представлението за вещицата. Ако й омръзнеше, щеше да му нареди да приключи бързо и тогава за Меридит нямаше да има шанс.
Сам хвана отново ръката на момичето и с рязко движение върна малкия й пръст в правилната позиция, предизвиквайки нов писък.
– Моля те! – проплака. – Моля те спри!
Бе успял да запази счупванията чисти, а с периодичното наместване на костите се уверяваше, че не е прекъснал някой кръвоносен съд. Засега крайниците й можеха да бъдат спасени, особено ако изядеше фантом, а периодичните писъци допадаха на вещицата.
Желязната порта към тайния тунел изскърца. Сам чу тежки, забързани стъпки на меки обувки да приближават към помещението. Разпозна притежателят им още преди незимът да влезе при тях. Погледът му първо се спря върху Велахе, а след това се отклони към Меридит.
– Това тя ли е? – попита, взирайки се в обляното в кръв и сълзи лице.
Устните на вещицата се разтегнаха в усмивка.
– Чужденката е.
Ерфам обърна гръб на момичето и се приближи към Велахе.
– А тя къде е?
Малора сви устни раздразнено, видимо недоволна, че домашният й любимец не споделя интересът й към мъчението на Меридит. След малко обаче кимна на Лиат. Младежът изтича навън.
– Сигурна ли си, че никой не подозира нищо? – попита незимът, загледан притеснено към вратата.
– Никой не подозира, Ерфам. – измърка вещицата, а ръката й се плъзна по неговата. – Не ми ли вярваш?
Сам проследи как вниманието на незима отново прескочи към вратата, зад която беше изчезнал Лиат. Малора първо сбърчи раздразнено изписаните си вежди, а после прихвана брадичката му, завъртя лицето му към своето и му се усмихна. Мига, в който чарът й отново завъртя главата му, беше повече от очевиден. Чертите му се отпуснаха и погледа му се закова върху устните й.
– Разбира се, че ти вярвам. – промърмори незимът.
– Довери ми се за това. – измърка отново тя. Приближи се съвсем до него, притискайки тяло в неговото. – Това е правилната постъпка и всичко ще бъде наред. Нали?
– Да. – отвърна незимът и приближи лице към нейното.
Сам изви китката на Меридит. Писъкът й заглуши изпукването, но не направи впечатление на двойката до него. Малора бе заровила пръсти в косата на незима, драскайки кожата му с дългите си нокти, докато сякаш се опитваше да го изяде.
– Пуснете ме веднага!
Сам се постара да не направи гримаса. Викът – смесица от гняв и страх в еднакви количества – успя да привлече вниманието на Ерфам и той надигна глава. Червеното й червило бе оставило влажни следи по устата му.
В същия момент вратата се отвори и двама стражи вкараха мятащата се и пищяща Рамая. Завлякоха я до стената и приковаха ръцете й към веригите, висящи от нея. Мъжете още не се бяха отдръпнали, когато над рамената им тя забеляза брат си и се развика дори по-силно:
– Ерфам! Това е магия. Събуди се, Ерфам! Това не си ти!
Незимът прегърна Малора през кръста и се засмя.
– Не е ли очарователна? – попита, свеждайки развеселен поглед към вещицата. – Има причина народът да я обича толкова. – при това усмивката му стана жестока. – Жалко, че го няма тук да я спаси.
– Ерфам! – извика отново Рамая, а към отчаянието в гласът й се прибави и яд: – Трябва да се опомниш! Тя те използва!
Най-накрая принцът я погледна.
– Имаш ли някаква представа от кога искам да се отърва от теб? – попита я и се приближи до нея. – Знаеш ли какво е да чуеш баща ти да казва, че е жалко, че си момиче – иначе би направил теб незима? – ръката му се стрелна и сграбчи силно челюстта й. Лицето му се изкриви от омраза. – С Амартани се приключва тук, мила сестричке. Съвсем скоро ще си достойна само за презрение. – устните му отново се извиха жестоко. – Съвсем скоро аз ще използвам теб, за да се разправя и с Тамеш.
Рамая застина, парализирана от ужас. Незимът се подсмихна насреща й и започна да казва нещо друго, но от устата му излезе стон, а усмивката му се превърна в гримаса. Рамая го беше изритала в чатала по-бързо, отколкото Сам можеше да мигне, а звукът от ритника беше заглушен от воя на незима.
– Кучка!
Само че я беше пуснал и се беше превил на две, което даде възможност на далширата да го изрита в главата.
Той падна назад, стискайки лицето си. Кръв шуртеше между пръстите му.
– Мъртва си!
– Ти си мъртъв! – извика Рамая и опъна веригите в опит да се добере до него. – Чуваш ли ме?!
Сам едва успя да потисне усмивката си. Сантиметри не й стигнаха, за да изрита брат си отново. Беше странно, но всъщност изпита гордост, когато я видя да му се опълчва. Въпреки че беше отвлечена, влачена и подземието бе пропито с най-тъмните емоции, които човек можеше да изпита, нищо от това не я бе парализирало. Не бе позволила умението й на Сянка да я осакати.
– Самашей, размени местата им. – нареди му Малора.
Сам се противопостави на заповедта, но зъбите й се впиха по-силно в същността му. Без да има контрол над тялото си, отиде до масата с инструменти за мъчение и взе чифт белезници, направени от екриум, който страшниците използваха, за да спират силите на Сенките. Върна се при Меридит, която през цялото време тихо беше плакала, затворена в ужасa на собствения си ад. Когато я докосна, тя се развика отново. Сам потисна съжалението си и започна да сменя веригите, които я задържаха на олтара, с другите. Спря, щом забеляза, че единият й показалец все още бе изкривен. Хвана го и с рязко изпукване го намести. Меридит запищя с раздраното си гърло и за пореден път смеси молбите си с проклятия, отправени към него. И Сам ги заслужаваше всичките до едно.
Закопча и другата й китка, преди да я откачи от веригите, държащи я към студения камък. Едва тогава я изправи, издърпа я и я преметна на рамо. Беше счупил крака й. Преди щеше да я завлече докъдето му е наредено, но сега просто не можеше. Пусна я на земята до Рамая, молейки я на ум да остане там. Тя не го направи. Естествено, че не го направи. И той я спря. За щастие една плесница бе достатъчна да я накара да се свие на пода със скимтене.
Пое си дъх и се обърна към Рамая. През съзнанието му мина всеки път, в който бе виждал двете с Лизи да се смеят заедно на някоя шега, която неговата каллис не смяташе, че е за ушите му. Далширата бе дала нещо на жена му, което той никога нямаше да може – най-нормална момичешка дружба. Нещо, което Лизи бе загубила вяра, че заслужава и ще има отново.
А сега той трябваше да я нарани.
– Побързай, самашей. – пропитият с мед и отрова глас на Малора сякаш полепна по него. – Нямаме цял ден.
Заповедта го принуди да действа, правейки движенията му резки и отсечени, когато свали оковите от китките на Рамая. Далширата забиваше боси пети в земята, дърпаше се и дори го изрита, но в крайна сметка Сам я завлече до олтара, където я принуди да легне и закопча първо ръцете, а после и краката й към камъка. Когато свърши, се отдръпна крачка назад, но не вдигна поглед към Малора. Вниманието му остана приковано в Рамая.
Беше го познала. Беше го познала и сега очите й лъщяха от страх, а лицето й бе посивяло. Не плачеше и не се молеше. Все още не. Трябваше да е чула крясъците на Меридит. Със сигурност я бе видяла сега. Въпреки това не трепереше. Дали мислеше, че той няма да я нарани? Че някак ще й помогне?
– Спокойно. – каза му тихо. – Тамеш ще дойде за мен.
Сам бе очаквал да чуе обвинения и се бе приготвил психически да я спре, преди да е казала нещо, което да издаде връзката му с Лизи. Със сигурност не очакваше тя да се опита да го успокои и да му вдъхне увереност. Напомнянето, че далширът, а с него – Чарли и Елизабет – идваха насам обаче не му носеше много голяма утеха. Макар от една страна да разчиташе, че ще дойдат, преди да е повредил непоправимо Меридит, а сега и Рамая, от друга – просто не ги искаше тук. Никога нямаше да се пребори със страха, който мисълта, че Елизабет ще се озове в една стая с вещицата и той ще е там, будеше у него. А може би го беше страх, че няма да бъде.
– Подготви далширата. – нареди му Малора и се усмихна на гневното, опърничаво изражение на момичето. – Постарай се да й обърнеш подобаващо внимание. Само най-доброто за нея.
Сам погледна отново към девойката, чудейки се как може да проточи това повече, така че да започне възможно най-късно да изпълнява заповедта.
– Удари я, самашей. – нареди му тогава вещицата, сякаш прочела мислите му.
– Дали е разумно? – чу се притеснения глас на Ерфам, когато Сам заби юмрука си в стомаха на Рамая, карайки я да се закашля, но не и да извика. – Може би трябва да изчакаме няколко дни?
– Не се тревожи. – измърка Малора. – Ще помислят, че отново е избягала. Смъртта на баща й и сестрите й, нашият предстоящ брак… Твърде много е за нашата чувствителна Амартани.
Сам стисна зъби, хвана ръката й и точно като при Меридит преди малко, изкриви показалеца й. За разлика от нея, Рамая не изкрещя, но отчетливия пукот в стаята накара брат й отново да се обади:
– Може би трябва да изчакаме до след коронацията с всичко това. За всеки случай.
Малора въздъхна раздразнено.
– Никой няма да заподозре нищо, Ерфам. Вече сме се погрижили за почти всички проблеми, а съвсем скоро ще се погрижа и за последния. – Сам усети вниманието й върху себе си и нещо в погледа й го накара да се напрегне още преди да е чул думите й. – Елизабет Шей.
– Елизабет Шей? – повтори объркано Ерфам, а Сам се насили да пусне ръката на далширата, преди да я е счупил от стискане. – Какво за нея?
– Тя знае за мен. – отвърна вещицата, без да откъсва очи от Казра. – Нали така, самашей?
Той стисна устни. Прехапа езика си и вкуси кръвта в устата си. Нямаше да я издаде. Нечистите да го вземат, нямаше…
– Отговори ми, самашей.
Заповедта го удари с такава сила, че той залитна назад. Погледът му първо се изпълни със светлина, а след това потъмня. Кръвоносните съдове в очите му се бяха спукали.
Никога. Не можеше да му причини нищо, за да го накара да проговори.
Вещицата изсъска на друг език.
– Отговор, самашей. – процеди тя вбесено. – Знае ли Елизабет Шей за мен?
Този път нямаше болка. Този път тя направи нещо, което никога досега не бе правила. Почувства нещо зло и мръсно да се просмуква в него и да задушава собствената му воля. Да я кара да се превърне в нейната. Опита се. Наистина се опита, но устните му сякаш сами се отвориха:
– Да. – каза задавено.
Червените й устни се извиха в жестока усмивка.
– Проблемът е, че и аз знам за нея. – каза и се приближи до Сам. Ръката й се плъзна по рамената му, докато го заобикаляше като гладна акула. – Знам, че това е малката Сянка, която „загуби“ в Рива. Знам, че тук се подвизава под името Лин Бренан. Знам, че беше жрица в храма на Ну‘Ахра и че е малката кучка, която си навря носа, където не му беше работа. – ноктите й се впиха в рамото му. – Също така знам за младия капитан на стражата на храма, с когото спи от месеци. Че двамата дори са се изнесли да живеят заедно. – приближи лице до неговото и вдиша дълбоко миризмата му. – Наистина ли вярваше, че можеш да я скриеш от мен, самашей?
Пред погледа на Сам падна перде. Не разбра кога се е обърнал, нито кога ръката му се беше забила в гърдите й, но точно преди да пробие кожата й и да изтръгне сърцето й, волята й го спря. Сам стисна зъби и й замахна отново. Малора блъсна ръката му със същото усилие, с което би изгонила и муха. От силата Казра залитна към олтара, а в следващия миг оковите, които бе впила в същността му, започнаха да се стягат. Сам започна да се бори с тях и мислено се подготви за чернилката й в себе си, която щеше да използва, за да го подчини на волята си. Не беше достатъчно.
Сам падна на колена в краката й.
– Ти ми принадлежиш, самашей. – просъска тя и разочаровано попита: – Кога най-накрая ще се научиш?
– Никога. – изръмжа в отговор, а после се изплю в краката й. – Кучка.
Ако не бе видял как Малора замахва към лицето му, щеше да реши, че някак е накарала въздуха да експлодира. Ушите му запищяха, а светът изчезна, погълнат от белота. Болката се появи миг след това, като гръм, последвал светкавицата, и заличи всяко друго усещане.
Сам нямаше представа колко време е минало. Знаеше само, че сега лежеше на земята по гръб, а тя стоеше над него и човешката илюзия, която използваше, за да скрие демонските си черти, сега трептеше.
– Елизабет Шей ще умре днес, самашей. – гласът й бе пълен с отрова. – И няма да е бързо, няма да е изненадващо. Ще е бавно и мъчително. Ще бъде жива, докато режат от плътта й. И никой няма да чуе виковете й. Никой няма да й помогне. Ти няма да й помогнеш. Ще умре сама и уплашена. И ще те проклиня със сетния си дъх.
Той се опита да се надигне. Трябваше да се изправи. Трябваше…
– А ти, самашей? – Малора облиза устни, сякаш вкусваше сладостта на следващите си думи: – Ти ще бъдеш тук. Ще измъчваш приятелките й. Ще слушаш писъците им и ще си представяш как тяхната кръв е нейната. И ако си умен, най-накрая ще се научиш, че не можеш да спечелиш срещу мен.
Чернилката й изпълзя навън от него, оставяйки го по-мръсен от преди. Токчетата й изтракаха по пода и тя се отдръпна от него. Хвана незимът под ръка и го поведе навън, смеейки се тихо.
Едва когато напуснаха помещението, магията, която приковаваше Сам към земята, го пусна, само за да се замести от импулса да се захване със следващата й заръка. Само където той нямаше да направи нищо такова. Изръмжа тихо, докато се надигаше, което накара Меридит да проскимти като пребито животно, а Рамая да потръпне. Казра игнорира и двете, отблъсна се с ръце от олтара и най-сетне се изправи.
Преди каквото и да му бе направила сега щеше да е достатъчна да го сломи. Не и този път. Този път имаше за какво да се бори. Мисълта едва премина през ума му и заклинанието се затегна около гърдите и главата му, настоявайки да започне да изпълнява заповедите. Сам отново изръмжа срещу надигащата се заслепяваща болка в него, която бавно го изяждаше отвътре, но не се поддаде. С всяка изминала секунда болката ставаше все по-силна, пречейки му да диша. Погледът му се замъгли отново. И все пак Сам успя да стигне до тази част от себе си, която крещеше отчаяно в желанието си да се противопостави. Тази, която отказваше повече да се подчинява, дори това да значеше да умре. Тази, която отказваше да живее в свят, в който Елизабет я няма.
С последно усилие на волята си Сам успя да я освободи достатъчно, преди заклинанието да избухне зад очите му в ослепителна агония и света просто да изчезне.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com