Групата им тръгна внимателно по тунела. Само след няколко метра един от гвардейците се подпря на стената и замръзна с изцъклени очи, а по челото му избиха ситни капчици пот. Лизи отиде до него, отдели нова капка атма от каишката на фантома си и само след миг освободи пребледнелия гвардеец, само за да може колоната да спре отново, този път заради страж от храма, стъпил на грешното място. Това се повтори още няколко пъти и бавното им напредване вървеше дори още по-бавно. Освен това тунелът не следваше права линия, а се извиваше ту наляво, ту надясно. Веднъж започна да се изкачва, само за да може малко след това да се спусне надолу и ако това не стигаше – появиха се разклони. Преминаха през два и всеки път фантомът започваше да тегли упорито Лизи в коридора, който предпочиташе и пронизително да цвърчи „Насам! Насам!“.
Реално цялото им пътешествие отне малко повече от час, който в тъмнината на тунела и опасността от това да станеш нова украса за стена и таван, сякаш се проточи безкрайно. И тъкмо когато Чарли вече имаше усещането че е живял винаги под земята и никога повече няма да види открито небе, тунелът им се разшири в нещо като зала. Срещу тях се издигаше величествена желязна врата, покрита с древни руни.
– Стигнахме! – изцвърча пронизително фантома. – Това е входа. Това е мястото! Пусни ме!
Лизи не бързаше да му се довери.
– Чарли?
– Вратата е достатъчно голяма, страшна и магическа. – сви рамене той.
Елизабет кимна, въздъхна и вдигна глава към обикалящия нервно във въздуха фантом.
– Пускам те. – каза му. Зад нея се чуха недоволни гласове, най-вероятно от страшниците. – Помниш условието, нали?
– Да! Да! – изцвърча нетърпеливо. – Да се храня само от лихвари!
Сега и онези, които можеха да го чуят, започнаха да си шепнат един на друг. Някой се засмя. Лизи се опита да игнорира червенината, която плъзна по лицето й.
– Ако разбера, че не спазваш сделката, ще те намеря и този път няма да си приказваме.
С това освободи фантома от примката и остави кръвта да се просмуче обратно в кожата й. Съществото не загуби и миг и изхвърча нагоре, изчезвайки в тавана.
– Сигурна ли си, че не направи грешка? – попита тихо Хирса.
– Не. – призна Елизабет. – Но сделката си е сделка.
Отиде до Чарли, който се бе приближил съвсем до вратата и я оглеждаше. Бе протегнал ръка към желязната рамка, но се бе спрял на сантиметър преди да я докосне.
– Можеш ли да я отвориш? – попита го.
– Да, но ще ми отнеме малко време.
При това някой от мъжете зад тях изпръхтя подигравателно и на Чарли не бяха нужни засилени сетива, за да знае от къде е дошло неверието.
– Естествено, ако някой от уважаемите страшници или гвардейци желае да се пробва… – изправи се и направи грандиозен жест към вратата. – Изцяло ваша е, господа.
Един от гвардейците си проправи път при тях и първо огледа вратата, след което и доста по-дребния от него магьосник.
– Аз ще я отворя. – заяви войнствено.
– Без да алармираш демона? – попита Лизи и така си спечели раздразненият му поглед.
– Със сигурност ще се справя по-добре от някакъв некадърен мошеник.
– Този некадърен мошеник, който ти взе това ли? – попита невинно Чарли и измъкна зад гърба си малко, обвито в тъмна кожа тефтерче. – Хей, Лизи, искаш ли да видим какво пише вътре, докато се мъчи да отвори и да не се взриви?
Гвардеецът започна да тупа гърдите си, а после и панталоните си. Когато не откри тефтерчето там, пристъпи заплашително към Флетчър.
– Върни го, крадец. Веднага.
– Ти нямаше ли да отваряш вратата? – попита го Чарли, като в същото време извъртя някак ръка и тефтерчето просто се разтвори във въздуха.
– Първо ще ти разбия главата. – изръмжа гвардеецът.
Лизи застана между двамата.
– Нека се успокоим.
– Ти не се бъркай! – изгледа я отвисоко мъжа и я бутна настрани.
– А аз може ли да се бъркам? – попита Тамеш, като застана леко пред Елизабет.
Гвардеецът спря на място. Очите му се разшириха и лицето му пребледня.
– Авазари. – заекна, но после изпъна гръб и изражението му се втвърди от решителност. – Простете ми, но като част от гвардията трябва да Ви предупредя отново, че да следваме в леговището на демон протежето на Ка‘Раим и крадец, заподозрян в убийство, може да се окаже пагубно.
– А аз отново ще ти отговоря, че чувам предупреждението, но въпреки това ще продължа с тях. – отговори му Тамеш. – Също така ще оценя, ако спреш да пречиш и ги оставиш да си свършат работата. Ясно?
– Авазари…
Думите му бяха заглушени от шумно тракане на зъбчати колела откъм вратата. Елизабет бе избутана назад, а Тамеш вече съвсем целенасочено я скри с тялото си. Тя изгледа раздразнено гърба му и го заобиколи.
– Чарли? – погледна го въпросително тя.
– Този път не съм аз. – отговори й мошеникът и застана до нея, гледайки напрегнато вратата.
Зад тях мъжете бяха притаили дъх. Пламъците на огнените кълба, с които осветяваха тунела, заглъхнаха почти напълно. В полумрака при тях проби тънък сноп светлина от отварящата се бавно тежка врата.
Елизабет активира щита от гривната и набоде пръста си на върха на иглата за коса, за да налее атма в нея. Шепотът на мечове, извадени от ножници, се присъедини към тихото стържене на вратата по ситните камъчета.
Не се отвори напълно. Дори не се отвори и наполовина. Част от светлината от процепа се закри от нечия фигура, която бързо се скри обратно вътре. Ако Елизабет не бе засилила сетивата си с атма, никога нямаше да чуе тихият, уплашен глас:
– Има хора отвън!
Вратата започна бавно да се затваря. Лизи свали леко щита.
– Какво правиш? – прошепна остро Чарли до нея.
Тя му махна със сабята и пристъпи напред.
– Мери? – викна. – Меридит Чейс?
– Елизабет? – чу се невярващ глас иззад вратата и съвсем за малко се показа само върха на глава, преди явно някой да я дръпне обратно назад и да се чуе леко треперещият глас да пита: – Ти ли си?
– Аз съм. – отвърна тя. Прибра щита и иглата и вдигна ръце във въздуха. – Аз и приятели. Дойдохме да ви помогнем.
– Лъже! – чу се друг глас иззад вратата.
– Откъде да знам, че си ти? – попита предпазливо Мери.
Елизабет погледна зад себе си към мъжете. Мнението на гвардията за нея сигурно щеше да удари дъното, като я чуят, но нямаше друг избор.
– Дойде да ме видиш в затвора в Рива. – каза. – Донесе ми кифлички от сладкарницата с червените кепенци на Цветната улица.
Не последва отговор, но зад врата се чу леко шумолене на дрехи и звук от борба, преди този път главата на Мери да се подаде иззад вратата.
– Ти си! – каза задавено, преди цялата да излезе и куцайки да тръгне към нея. – Наистина си ти!
Елизабет затича към нея.
– Внимавай! – викна Калахан. – Демонът може да я пратил!
Лизи не искаше да му го признае, но страшникът беше прав. Спря на десетина крачки от Меридит. Наложи се да положи известни усилия, за да игнорира състоянието й. Едното й око бе затворено от тъмен оток, устната й бе разбита и подута. Ръцете й… Пръстите й бяха толкова подути, че почти не се забелязваше как някои от тях бяха изкривени неестествено. Все още прясна кръв лъщеше по мръсните й, разкъсани дрехи. Само Боговете знаеха какво се криеше под тях.
Сам. Той й бе причинил всичко това.
Елизабет преглътна и се насили да я погледне в очите.
– Казаха ми, че си в килия.
– Успяхме да избягаме. – отговори й Меридит, като самата тя остана на разстояние от нея. – Аз и всички други Сенки в килиите.
– Как? – чу се заповедническия глас на Ръдфорд, от звука на който Мери несъзнателно се сви и отстъпи една малка крачка назад.
– Убедих с умението ми един от стражите да ми отвори вратата, а после пуснахме всички други и сега сме тук.
Елизабет не усещаше лъжа в думите й. Погледна я изненадано.
– Убедила си го? Въпреки че е бил очарован от Велахе?
– Не знам какво да ти кажа. Може би не е бил толкова запленен от нея? – заекна притеснено Меридит.
Елизабет премига, а после се усмихна широко. Приближи се съвсем до нея и много внимателно я прегърна.
– А пък ние идвахме да ви спасяваме. – каза й. – Провали ни героичният момент.
– Дошла си за мен? – изхлипа невярващо Мери.
Пребитото й, счупено тяло се разтрепери и се притисна с отчаяние в нейното. Сякаш се боеше, че това е само сън и Лизи просто ще се разтвори във въздуха, връщайки я в кошмара, който бе преживяла. Елизабет погали косата й и нежно каза:
– Всичко свърши. Вече всичко е наред. Ще те изведем от тук.
– Трябва да се махнем, преди да се е върнала и да го е пратила след нас! – прошепна й Мери.
Нещо в гърдите на Лизи се сви, когато осъзна, че говори за Сам с такъв ужас в гласа. Естествено беше да я е страх от него. Вероятно всички в тъмницата се бояха от него. Искаше й се да го защити и да обясни, че той не е виновен, но не сега беше момента.
– Той няма да те нарани повече. – обеща й. Обърна се леко назад, докато погледът й не се спря на Бахрам. – Ще се погрижиш ли за нея? Трябва да изведем и останалите.
– Разбира се. – приближи се бързо стражът.
– Не. – отсече Мери и се опита да стисне Елизабет за ръката. – Аз… трябва да дойда с вас. Другите не ви познават и няма да тръгнат с вас. Ще решат, че е лъжа.
– Остави ме аз да се тревожа за това. Ти иди да поседнеш.
– Не – отсече вече доста твърдо. – Идвам.
– Може би аз мога да помогна. – каза неуверено Бахрам.
Малко смутено извади от джоба си стъкленица, по чието стъкло потропваше доста стресиран фантом. Елизабет го погледна изненадано. Доколкото знаеше, само четирима от стражите бяха Сенки – всички останали или имаха роднини и приятели в храма, или бяха там заради водата. Бахрам беше от последните.
– За Сам ли го носиш?
– И за теб. – призна й, преди бързо да добави: – Или, за който се нуждае от него.
– Добра идея. – усмихна му се. Тя самата не се бе сетила. Взе стъкленицата от стража и я показа на Мери. – Ако го изядеш, раните ти ще оздравеят поне до някъде.
– Не мога да ям фантоми. – възпротиви се Мери.
Лизи се усмихна криво. Разбираше я прекрасно.
– Тогава най-добре остани тук с Бахрам. – каза й и му върна стъкленицата.
– Трябва да дойда с вас. – възпротиви се Мери. – Мога да ходя и няма да ви преча, но трябва да дойда.
– И затова ще изядеш фантома. – намеси се неочаквано Ръдфорд, който се отдели от останалите мъже и отиде до тях, взимайки стъкленицата от ръцете на Бахрам. – Това е заповед. Яж.
Мери изпищя болезнено, когато страшника натика стъкленицата в изпочупените й ръце. Опита се да я хване, но пръстите й просто не можеха да го направят и на пода издрънча стъкло. В следващия миг се разнесе звука от удар. Ръдфорд залитна, държейки се за лицето.
– Доближи я отново и ще те убия. – процеди Бахрам, докато тръскаше ръка и заставаше пред Мери.
Елизабет застана до него. Вниманието й се отклони за миг към Калуш и Калахан, които безуспешно се опитваха да се присъединят към капитана си, спирани от останалите стражи от храма. Най-разумното беше да се погрижат ситуацията да не ескалира, само че Лизи нямаше никакво намерение да позволява на страшниците да тормозят Мери повече, отколкото вече беше измъчвана. По гневното изражение на Ръдфорд обаче съдеше, че той няма да спре хората си. А като видя как Чарли запретва ръкави и се готви за каквото и да последва – той беше на нейна страна.
Въздухът около Калуш започна да се завихря, а стражите се приготвиха да го накълцат с мечовете си, преди да е успял да ги нарани.
– Стига толкова! – прогърмя гласът на Тамеш. – Не сме тук, за да разчиствате стари сметки. Ръдфорд, кажи на хората си да престанат. Шей – ти също.
Очите на Лизи не изпускаха тези на капитана на страшниците, докато отговаряше на далшира.
– Моите хора ще престанат веднага щом на тях им стане ясно, че Меридит не е част от орденът им.
– Чейс е собственост на ордена Акантус. – натърти й Ръдфорд. – И колкото по-бързо го запомниш, толкова по-бързо ще спрем с цялата тази глупост.
Собственост. Все едно говореше за лопата. Богове, колко й се искаше да го удари.
– Вече не е. – отсече. – Но опитай се да я вземеш. Моля те.
Тамеш пристъпи до тях, следван от петима гвардейци, готови да се намесят.
– Всички Сенки в лунарата са лунаратски поданици, което значи, че ако са нечия собственост, то те са мои. – заяви и прикова страшника с поглед. – Ясен ли съм?
Ръдфорд изскърца със зъби.
– Да. – изплю думата, преди да погледне към Елизабет. – Това няма да свърши тук, Шей.
– Можеш да си заложиш главата. – усмихна му се студено тя.
– Чудесно. – заяви Тамеш. – Може ли тогава да продължаваме, преди някой да ни е намерил?
Ръдфорд изсумтя в отговор и се върна при Калуш и Финиан, шепнейки им нещо. През това време Тамеш се наведе и взе стъкленицата със злощастния фантом, за да го подаде на Лизи.
– Побързайте.
Тя се обърна към вече дори по-бледата Меридит.
– Спокойно. Няма нужда да го ядеш. – увери я. – Бахрам ще остане при теб. Никой няма да те нарани.
– Не. – отговори й с треперещ глас Мери и хвърляйки един не много скрит поглед към страшниците, каза: – Ще го изям.
– Те вече не могат да ти заповядват. – каза й Елизабет.
Мери се усмихна неуверено, преди да протегне отеклата си ръка към нея и съвсем тихо да помоли:
– Ще ми го дадеш ли?
Лизи въздъхна и кимна леко. Издърпа тапата и запуши стъкленицата с пръст. Доближи я до устата на Меридит. Тя преглътна няколко пъти, а лицето й придоби зеленикав оттенък. Накрая затвори очи и отвори уста, а Лизи бързо изсипа фантома вътре.
Мери се закашля, но успя да задържи съществото.
– Глътни го бързо. – посъветва я Елизабет със съчувствие.
Отне няколко секунди, но накрая Меридит преглътна шумно. Отвори насълзено око и след малко то се разшири от изненада, щом усети ефекта. Повдигна ръцете си и ги зяпна невярващо. Отокът изчезваше за секунди. Стойката й също се поизправи.
– Това е невероятно. – каза смаяно Мери.
– Трябва да има и някаква положителна страна. – каза Лизи и кимна към желязната врата. – Можеш ли да ходиш по-добре?
– Да.
Разделиха групата им на половина, като едните останаха отвън, а другите, сред които Тамеш, Лизи, Чарли и Мери, влязоха в тъмницата. Подкрепяна от Бахрам, Меридит обясни на затворниците, че са дошли да ги освободят и може да им се вярва. Тамеш се представи като далширът, което всъщност по-скоро разубеди Сенките вътре да ги пуснат, но в крайна сметка успяха да влязат.
Дванадесет Сенки бяха отправили несигурни погледи към тях. Някои бяха ранени, други – поне видимо не, но от всички се носеше киселата миризма на страх. Гвардейците и стражата се постараха да ги уверят, че вече всичко ще бъде наред и им помогнаха да излязат навън. Междувременно Лизи и Тамеш отваряха всяка желязна врата на килия в търсене на Рамая. Не можеха да я открият никъде.
За сметка на това Елизабет откри някой друг.
Тази килия не бе празна и мръсна като останалите. В нея имаше бюро и стол, както и легло. Книги бяха наредени на високи кули до стените, някои бяха разтворени по пода. Шишенца с течности и прахове бяха наредени до бюрото. А свит под него седеше блед мъж с изпито лице и дълбоки сенки.
– Захир? – Лизи пристъпи в килията.
Мъжът стреснато вдигна глава, удряйки я в бюрото.
– Лин? – каза объркано и разтърка очите си с ръка.
– Добре ли си? – приклекна пред него тя.
– Така мисля. – отговори й Захир, преди да присвие очи срещу нея, да се пресегне и да я хване за ръката, стискайки доста силно. – Тук ли си? Ти ли си?
– Аз съм. – увери го и кимна с глава към Тамеш. – Далширът също е тук. И Чарли. Дойдохме да ви измъкнем.
– Да. Добре. – каза й някак разсеяно, преди да я дръпне към себе си и под масата и да посочи с треперещ пръст. – В ъгъла зад теб. Виждаш ли паяк? Огромен. Космат. С много крака.
Елизабет се обърна на пети.
– Да. – каза и погледна Захир, свивайки вежди. Ситни капчици пот бяха избили над горната му устна. – Да го убия ли?
– Да! – закима рязко. – И внимавай, че скача!
Лизи се изправи, отиде до ъгъла и смачка паяка с крак. Лечителят опря ръка в гърдите си и въздъхна дълбоко.
– Значи не халюцинирам. Това е дозата. Всичко е истинско. Всичко е тук. – протегна ръцете си напред и ги гледа замислено секунда-две, преди да свие и разгъне пръсти. – Не треперя и имам сила. Това е. – вдигна глава и погледна към Елизабет. – Готово е.
– Готово е? – повтори тя. Той закима енергично и тя му се усмихна.
– Какво е готово? – попита далширът.
– Нещо, което…
– Трябва да намерим Фатима! – почти извика Захир и с няколко бързи крачки се озова до Лизи и я хвана за рамената, разклащайки я леко при всяка своя дума. – Тя е с Валехе! Трябва да я намериш и да й дадеш праха, за да развалиш магията! Моята Фатима! Тя не ме помни, Лин! Мен. Трябва да я намерим!
– Ще я намерим. – обеща му тя. – След като ви изведем от тук, отиваме при Велахе. – стисна китките му. – Ще я намерим и ще ти я върнем.
– Не, не, не! – поклати енергично глава Захир. – Аз ще стоя тук! Тя ще се върне и трябва да съм тук! Или ще го изпрати. – отново стисна ръцете й силно и я дръпна към себе си. – Казра е тук! Той е с нея!
– Знам. – отвърна Лизи и неприятното усещане от това, че другите се страхуват от Сам, се завърна. – Но не е с нея по негово желание. Тя го принуждава.
Захир сякаш не я чу.
– Ще дойда и аз. Да пазя Фатима.
Клекна до бюрото си и започна да мести книгите, преди да вземе една доста дебела. Прелисти няколко страници, преди да хване следващите, да ги откъсне и да започне да ги прегъва.
– Трябва да вдишат праха. – Захир все още говореше забързано, но не толкова пискливо. – Ще работи около два часа и едва ли ще подейства на тези, които са с нея от повече време.
Лечителят бе сгънал листата, така че да образуват нещо като плик. Като Лизи го разтвори, видя, че е пълен почти до средата със ситен синкав прах. Бе се страхувала да се надява, когато помоли Сам да му изпрати бележка, но Захир се бе справил.
– Ще бъде ли достатъчно да го разпръснем с магия? – попита. – Може ли да се предозира? Колко бързо започва да действа?
– Ще е добре да е с магия и няма да се предозират. – отговори й Захир, преди да й подаде още един плик от сместа, отново пълна до средата. – Ще започне да действа до минута и ако някой вдиша повечко, ще потреперва първият половин час, но няма да има халюцинации.
– Какво е това? – попита Тамеш и влезе по-навътре в тясната килия.
– Прах на страха. – обяви гордо Захир. – Вдишването му кара тялото ти да реагира така, сякаш си видял мора, която се навежда да те целуне. Разваля опиянението, което Валехе предизвиква. Само че не при всички. Колкото по-дълго си бил изложен на него, толкова по-голяма доза ти трябва, за да се отърсиш. По едно време прегръщах буркана с проклетия паяк, докато мозъка ми спре да е желе.
Тамеш погледна пликовете в ръцете на Лизи.
– Тогава може би ще помогне и на брат ми.
– Може би. – съгласи се с него тя, прекъсвайки Захир, преди да е повторил предположението си. – Със сигурност ще е по-добре, щом нея я няма.
– И ще е добре да разпръснем праха, преди да се е появила. – добави бързо Захир. – Каза, че Флетчър е тук. Той беше някакъв магьосник, нали?
– Да. – каза Лизи, мислейки си точно за него. Направи няколко крачки към вратата, където все още извеждаха Сенките навън, и се обърна отново към него. – Има много ранени. Носим фантоми, но ще можеш ли да ги погледнеш и ти?
Захир се поколеба за миг, след което въздъхна, заобиколи бюрото си и измъкна от друга купчина една кожена чанта, от която се чу тихото подрънкване на стъкло и желязо.
– Да. Да вървим.
Чарли и Хирса бяха поели нещата в отсъствието на Лизи и Тамеш. Повечето Сенки бяха изведени навън, като стражите на Сам самосиндикално бяха застанали на пост покрай тях, за да ги пазят от страшниците. Две Сенки бяха в толкова лошо състояние, че дори не можеха да бъдат изведени от килиите си. Захир се отправи натам.
Само една килия бе останала неотворена. Елизабет нямаше нужда дори да поглежда към далшира, за да знае, че се надява Рамая да е вътре. Тя се надяваше на същото. Това, че Чарли бе пред нея, само засилваше подозренията й.
– Заклинания ли има? – попита го, щом го доближиха.
– Не за дълго. – отговори й разсеяно Чарли.
Броени секунди по-късно група руни в центъра на вратата светнаха ярко и после бързо загаснаха. Чу се отчетливо изщракване и още преди звукът да е заглъхнал, Тамеш вече бе стиснал дръжката.
– Не! – Меридит закуцука бързо към тях, подкрепяна от Бахрам. По чертите й пропълзя сянката на страх. – Не можете да влизате там!
– Защо? – попита я Тамеш, без да пуска дръжката.
– Защото… Демонът направи нещо на един от затворниците. Промени я.
– Нея? – Лизи усети как кръвта й замръзва.
Мери кимна.
– Демонът искаше от нас да четем… нещо. Празна страница. Аз не можах, но тя успя. Но после… – потръпна. – Опасна е. Ако я пуснете, ще разкъса всички ни! – каза и с треперещ глас тихо добави: – Като на бала.
– Знаеш ли коя е тя? – попита Тамеш напрегнато, а кокалчетата на ръката му, която стискаше дръжката, побеляха от силата, с която я беше стиснал: – Как изглежда?
– Доведоха я, когато и аз бях там. За да работи… той по нея.
Мери преглътна. Не забелязваше нетърпението на далшира, заседнала в онези мигове. Елизабет се пресегна и леко стисна ръката й над лакътя.
– Всичко е наред. – увери я и макар думите да горчаха в устата й, добави: – Него го няма тук.
Меридит кимна. Пое си пресекливо дъх и сви вежди замислено.
– Другият мъж беше там също. Хайранският ми не е добър… – тя поклати глава. – Говореше как е искал да се отърве от нея от години. От нея и от брат си. Че не било честно тя да е любимката.
– Амартани? Любимката? – попита напрегнато Тамеш. – На народа? Помниш ли дали е казал това? Любимката на народа?
Мери вдигна лице рязко.
– Да. Любимката на народа.
Тамеш отвори рязко вратата и влезна в тъмната килия.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com