Франк издаде звук, какъвто Елизабет не бе чувала да прави досега. Беше като ръмженето на огромно куче, което прерасна в пронизителен крясък, докато се спускаше с ноктите напред към лицето на страшника. Калахан инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, а Лизи не загуби и секунда, за да избяга. Втурна се обратно по улицата с всички сили, но те просто не се оказаха достатъчни. Можеше да чуе едрите, бързи крачки на Финиан, с които изяде разстоянието между тях. Сграбчи я за качулката на наметалото и я дръпна рязко назад, хващайки я, преди да е паднала на земята. В същия момент Франк отново нападна. С острия си черен клюн май откъсна месо от ръката на страшника, защото той изрева от болка. Но не я пускаше. Елизабет се завъртя към него, влагайки силата на цялото си тяло, когато замахна с железния прът. Чу се звън на метал в метал. Финиан бе блокирал удара й с нож, който някак се бе появил в другата му ръка, и преди тя да е успяла да измисли какво да направи, вече я блъскаше в стената на къщата, пред която я бе хванал. Сблъсъкът й изкара въздуха, но не я замая, както обикновено се бе случвало, докато ребрата й бяха наранени. Когато се обърна отново към страшника, Франк бе окупирал цялото му внимание. Дереше го и го кълвеше, ловко избягвайки всеки замах на острия нож. Беше перфектният момент Лизи да избяга и щеше да свърши точно това, ако изведнъж в ръката на Калахан не се появи огнено кълбо, което се разби в стената. Освен саждите, по сградата нямаше поражения, но миризмата на опърлена перушина накара Елизабет да изтръпне. Едното крило на гарвана димеше. Не че глупавата птица забелязваше, докато продължаваше да се нахвърля на Финиан. В дланта на мъжа отново пламна огън.
Ако Елизабет тръгнеше сега, щеше да избяга и да се скрие някъде. Цената обаче бе твърде висока за нея.
Хвърли тръбата по страшника. Той я отби с лекота, но пък това й спечели достатъчно време, за да иде до него и да сграбчи китката на пламтящата му ръка.
– Стига! – викна му, а после погледна и към Франк. – И двамата! Спрете веднага!
Финиан изглеждаше така, сякаш имаше намерение да довърши започнатото, но след това пламъка в ръката му намаля и изчезна.
– Трябва да се махаме от тук, Елизабет – каза й мъжа, като не отместваше поглед от гарвана, който беше кацнал на ниския покрив на сградата, до която бе настигнал девойката. Птицата също го гледаше, тихо ръмжейки. – Веднага.
– Махай се – отвърна сприхаво. Пусна го и се отдръпна от него. – Никой не те спира.
Финиан се пресегна към нея и я хвана за китката, толкова бързо, че Лизи щеше да пропусне движението, ако беше мигнала. Само че нямаше как да пропусне стоманената хватка, нито строгият му глас.
– Ти идваш с мен – уведоми я, при което Франк наддаде недоволен грак и изпляска шумно с криле: – Това не е място за теб, Елизабет. Трябва да се махнем възможно най-бързо. Хайде.
– Ако исках някой да ми заповядва какво да правя и къде да ходя, щях да се оставя да ме завлечете да умра! – озъби му се тя и се опита да се отскубне. – Пусни ме веднага или ще викам! Да проверим колко лоши са точно отношенията между Хайрани и Фриниа!
– На твое място не бих викал – каза й и я изгледа съвсем сериозно, преди с другата си ръка да посочи сивата сграда зад тях: – Вратата, на която се канеше да почукаш, принадлежи на гилдията на убийците, затова може ли да водим този разговор някъде, където няма опасност да заловят и двама ни?
– Лъжа! – отсече Елизабет веднага и го погледна унищожително. – Като всичко останало, което е излизало от устата ти.
За един дълъг миг имаше чувството, че Финиан ще й се развика, а в погледа му проблесна нещо, което я накара да се зачуди дали няма да направи още нещо, но когато страшникът проговори, гласът му беше овладян и търпелив, въпреки режещия поглед.
– Огледай се хубаво, Елизабет. Тази сграда да ти прилича на останалите? Да е цветна? Да има камъни и мозайки, които да ти разрешат да се покатериш по нея? А прозорци, през които да може да се вмъкнеш вътре? Прилича ли ти на обикновен дом?
Спокойният му, поучителен тон я влудяваше до такава степен, че да иска да му възразява на пук, само че страшникът изтъкваше същите неща, които и тя бе забелязала и я бяха накарали да се колебае да потропа на масивната порта.
– Може просто да нямат вкус – каза му въпреки това. Орденът му я беше дебнал кой знае колко дълго, преди да пратят Финиан да я очарова на бала. Изобщо не беше готова да му се довери отново. – Или да искат да се предпазят от такива като теб.
Франк изграчи в съгласие. Погледът на страшника за миг се закова върху птицата, преди отново да се съсредоточи върху нея:
– Това е богатата част на града, Елизабет – изтъкна й: – Ако искаш да отблъснеш някого, ще се слееш с останалите, за да не привличаш внимание и няма да превръщаш къщата си в затвор. Външният й вид е предупреждение и знам, че не си толкова глупава, за да не го осъзнаваш.
Лизи сви недоволно устни. Беше прав. Знаеше го и никак не й се нравеше. Погледна криво Франк, който отвърна немигащо на погледа й. Гилдията на убийците. Не можеше да повярва, че след всичко, което бе преживяла, проклетата птица я водеше в гилдията на убийците. Каква беше гениалната му мисъл зад това решение?
По-лошото беше, че точно в момента да потърси подслон при банда главорези й звучеше стотици пъти по-добре, отколкото да тръгне с Калахан. Нещо я навеждаше на мисълта, че страшникът нямаше да й даде възможност да избира обаче. Пък и какво щеше да каже на убийците? “Извинете, доведе ме един гарван и държеше да почукам. Между другото, някой говори ли език, който разбирам? И приберете тези мечове, моля, не ви нападам.”?
Обърна се отново към Финиан, чудейки се какво да направи и каже, за да го накара да я остави на мира. Само като видеше изражението му, знаеше, че никакви доводи няма да са в състояние да го накарат да промени решението си, но въпреки това бе длъжна да опита.
– Искам да живея, Калахан. Не искам неприятности, не искам да нараня никого – само да живея мирно някъде. Пусни ме. Моля те! Няма да чуете повече за мен.
По погледа му пролича, че изобщо не й повярва.
– Тук със сигурност няма да може да живееш, Елизабет – каза й страшника и я дръпна леко за ръката в негласна подкана да го последва: – Но сега не е времето за такива разговори. Не е безопасно.
Не, определено не беше безопасно. За нея. Лизи погледна крадешком към металната тръба, която сега лежеше на земята на няколко крачки от тях. Със същия успех можеше да си е останала в Рива – Финиан никога нямаше да й позволи да си я вземе.
Преживя всичко онова, за да свърши по този начин.
– По-добре ме убий още сега – каза му внезапно. – Няма да се бия за страшници, демони или каквото и да е. Чуваш ли? Отказвам!
– Няма да те убивам нито сега, нито в бъдеще – обеща й и отново я дръпна да тръгне, като за пореден път я подкани: – Хайде, Елизабет.
– Не искам! – извика.
Задърпа се, но Калахан бе твърде силен и просто започна да я влачи след себе си, сякаш беше някакво непослушно дете или някой чувал с картофи. Елизабет се прокле хиляди пъти, че така си хвърли железния прът, като същевременно осъзнаваше, че и да беше в ръката й, нямаше да постигне нищо срещу мъж, който си изкарва прехраната с убиване на чудовища. И все пак не искаше да се откаже просто така. Беше преживяла твърде много, беше оцеляла в проклетата пустиня, за да се откаже ей така.
Имаше едно последно оръжие. Парче стъкло от счупена бутилка, което бе прибрала от каютата на МакГилиан, след като хората на Илес я претърсиха. Беше го прикрепила към вътрешната страна на колана си и тъкмо се опитваше да го вземе, когато Франк с крясък се нахвърли отново върху Финиан.
Този път страшникът беше готов с огненото кълбо.
Боговете й бяха свидетели, че дори си бе представила как пече гарвана на бавен огън заради това, че я заведе до гилдията на убийците, но просто не можеше да остави глупавата птица да умре, особено пък заради нея.
Престана да се дърпа.
– Спрете! Франк, стига! – викна.
За момент не беше сигурна, че той ще я послуша отново, а после – че Финиан ще прекъсне магията, преди да го е наранил, но и двамата застинаха. Елизабет погледна страшника и побърза да каже следващите думи, преди да й преседнат съвсем.
– Ще дойда с теб.