Беше тъмно, но светлината от коридора бе достатъчна, за да й позволи да види, че е най-обикновена стая. Имаше прозорец право срещу нея, малка маса точно под него, легло в единия край и скрин в другия. Но най-важното от всичко бе, че нямаше хора вътре.
Лизи веднага посегна към стъклото, скрито в колана й, но се принуди да спре, когато страшникът каза някаква дума на непознат език и атешите, закачени на стойки на стените, светнаха. По дяволите, помисли си и отпусна ръка до тялото си. Въпреки това Калахан пак я погледна с подозрение.
– Какво? – сопна му се. – Ти ме завличаш в празна стая, не аз – теб.
– Ти си сянка, Елизабет – каза й Калахан, след като затвори вратата зад гърба си.
Това пък какво трябваше да значи? Че щом е сянка, не я вижда като жена? Или че ако не го предизвиква, няма нужда да се безпокои, че ще я убие?
– Не съм чудовище – каза му през зъби и най-накрая отскубна ръката си от неговата.
Съмняваше се, че щеше да успее, ако страшникът не бе спокоен, че няма как да му избяга ...