Искаше й се да каже, че е като героите в книгите, чието око дори не трепва в лицето на смъртта. Които с гордо изправени рамене отиват към ешафода и дори казват нещо остроумно, преди да увиснат на бесилото. Но Лизи не беше като тях.
Усети как кръвта се оттича от тялото й, заместена от мъртвешки хлад.
- Не, не е готово. – Поклати глава и й викна: - Не е!
- Елизабет...
Всичко се въртеше. Пръстите й изтръпваха.
- Не е готово! Сбъркала си! Сбъркала си, чуваш ли?
- Елизабет, съжалявам...
В коридора отвън издрънчаха ключове. Удариха се в металната врата, докато един се пъхаше в ключалката, и звукът й се стори силен като топовен гърмеж. Тя изтърча до вратата и впи пръсти в плитката вдлъбнатина, където на нормалните врати трябваше да стои дръжка. Но тази не беше нормална. Тази пазеше затворници и чудовища, които не трябваше да излизат в никакъв случай.
Усети през метала вибрациите от превъртането на ключа. Отекнаха в тялото й. От другата страна понечиха да отворят, а тя с всички сили задърпа къ ...