Искаше й се да каже, че е като героите в книгите, чието око дори не трепва в лицето на смъртта. Които с гордо изправени рамене отиват към ешафода и дори казват нещо остроумно, преди да увиснат на бесилото. Но Лизи не беше като тях.
Усети как кръвта се оттича от тялото й, заместена от мъртвешки хлад.
- Не, не е готово. – Поклати глава и й викна: - Не е!
- Елизабет...
Всичко се въртеше. Пръстите й изтръпваха.
- Не е готово! Сбъркала си! Сбъркала си, чуваш ли?
- Елизабет, съжалявам...
В коридора отвън издрънчаха ключове. Удариха се в металната врата, докато един се пъхаше в ключалката, и звукът й се стори силен като топовен гърмеж. Тя изтърча до вратата и впи пръсти в плитката вдлъбнатина, където на нормалните врати трябваше да стои дръжка. Но тази не беше нормална. Тази пазеше затворници и чудовища, които не трябваше да излизат в никакъв случай.
Усети през метала вибрациите от превъртането на ключа. Отекнаха в тялото й. От другата страна понечиха да отворят, а тя с всички сили задърпа към себе си, за да не им позволи.
- Махни се от вратата! – извика гневният глас на пазача.
- Не!
Войникът изруга и с едно рязко дръпване отвори. Елизабет залитна напред и се блъсна в гърдите му. Той я изтика обратно назад с уплашен звук и тя тупна на пода.
- Не ме докосвай! – изръмжа й. Обърна се към другите двама войници зад себе си и им нареди: - Хванете я!
Мъжете се поколебаха само за миг, преди да тръгнат. Ризниците им – ситни, фини мрежи, които започваха като качулка от главата и завършваха до колената – звънтяха като кесия с монети при всяка крачка на високите им ботуши. По-плътно подрънчаваха оковите, които единият носеше.
- Не! – изпищя Елизабет и заотстъпва рачешката. – Не ме пипайте! Не!
- Няма къде да избягаш, нечиста! – викна от прага пазачът. – Стой мирна!
- Не! – изплака.
Усети нещо меко и слузесто под пръстите си и осъзна, че е нагазила в боклука. Не я интересуваше. Продължи още по-навътре в мръсотията. Плъховете се разцвърчаха възмутено и побягнаха към краката на войниците, които отскачаха, за да не се допрат до тях. Елизабет чу как пазачът извика, когато животните минаха покрай него през отворената врата.
Главата й се удари в стената и тя седна в помията, притискайки се възможно най-плътно до студения камък, сякаш можеше да се слее с него, да изчезне. Но не можеше и само след миг войниците отново настъпваха към нея.
- Не!
Хвърли се настрани по корем, плъзгайки се в лигавата гадост и между краката на онзи с веригите.
- Хей! – викна той, но девойката вече се изправяше и се засилваше към вратата.
Само две крачки я деляха от ужасения пазач отвън, когато един от двамата войници я сграбчи за косата, дръпна я рязко назад и тя с писък се стовари в краката му. Другият веднага се надвеси над нея с веригите и преди да е успяла да се отърси съвсем от удара в пода, оковите вече бяха щракнали около китките й.
- Не! Не! Помощ!
Замята се и запищя, а страхът наливаше в тялото й сили. Войникът се опита да грабне единия й глезен, а тя го зарита в гърдите, в лицето – където свари. Поне докато другият не заби тока на ботуша си в корема й и въздухът изведнъж не изчезна от дробовете й.
- Мислех, че среброто трябваше да ги прави по-слаби. – каза той и вдигна веригите от земята, където другарят му ги беше изпуснал, за да се хване за разбития нос. – Добре ли си, Ладан?
- Кучката ми счупи носа! – бръкна с показалец в устата си и примижа: - И ми изкърти зъб! А онази невестулка на вратата дори не си помръдна задника да ни помогне!
Пазачът отвън се сви.
- Не аз нося ризница от сребро!
- Ще ти дам аз на тебе цял нож от сребро...
- Достатъчно. – отсече Настъпвачът и двамата веднага млъкнаха. - Ще живееш. Другите нямаха такъв късмет. – обърна се към пазача: - Иди извикай Гантел да го смени.
- Да, сър! – козирува и побърза да изпълни заръката.
- Но, капитане! – възрази Ладан.
- Не може член на кралската гвардия да се разхожда с разбита физиономия. Твоя си е вината, че й позволи да те подреди така.
- Тя е чудовище. Изненадващо силна е. – измърмори недоволно.
Елизабет тъкмо се съвземаше, но капитанът просто я настъпи отново по вече наранените ребра и докато пред очите й танцуваха черни кръгове, оковите щракнаха около глезените й.
- Сега не ми изглежда чак толкова силна.
- Нямате право да се отнасяте с нея така! – извика Меридит от прозорчето.
Мъжете се сепнаха и отправиха взор натам. Капитанът въздъхна с досада.
- Госпожице, махнете се от там. – нареди й.
- Няма да ходя никъде! Не може да я биете така! Дори с животните не се държат така!
- Тя не е животно! – викна Ладан, отдръпвайки ръката от носа си, за да й покаже кръвта по дланта и лицето си. – Тя е чудовище!
- Тя ми е приятелка!
- Госпожице, ако ви чуят да говорите така за една нечиста, ще си навлечете големи проблеми. – каза капитанът. – Склонен съм да си затворя очите. Този път. Вървете си.
- Не!
- Махайте се, преди да оковем и Вас! – изръмжа й Ладан.
- Меридит, върви. – каза Елизабет. Преглътна сълзите си и обърна глава към прозорчето, за да я погледне. – Моля те.
- Но...
- Не искам да ти се случи нещо заради мен. Няма да го понеса. Върви си. Моля те.
Меридит прехапа долната си устна. Веждите й се свиха, а в очите й отново блестяха сълзи.
- Ще се опитам да говоря с татко отново. Трябва да спре всичко това!
И преди Елизабет да е успяла да й забрани, девойката вече беше изчезнала. Затворничката не повярва и за секунда, че е възможно някой да спре изпълнението на присъдата й. Вече чуваше възгласите на хората отвън – гласовете от сторици гърла, жадни за смъртта й. Щеше да умре от сребро. Чудеше се дали е бързо и колко ще усети, преди да умре. Болката, осъзна, я плашеше най-много. Не се боеше чак толкова от смъртта. Даже започваше да си мисли, че няма да е чак толкова лошо всичко това да спре. Тя да спре.
Богове, толкова много й се искаше наистина да е чудовище. Къде беше щита от кръв? Къде бяха морите и фантомите, които я обвиняваха, че командва? Сънувала ли беше всичко? А сега сънуваше ли? Защото не харесваше този сън и много, много искаше да се събуди вече.
В килията й влезе още един войник – и той облечен в дългата ризница от сребро. Като видя окървавеното лице на Ладан, се ухили.
- Добре те е подредила.
- Майната ти, Гантел. – процеди мъжът.
- Недей така. – продължи да му се усмихва злорадо. - Сигурен съм, че ще има друга важна екзекуция, в която да участваш и за която всички жени да искат да научат. – размърда вежди нагоре-надолу и добави: - И да искат да те наградят за смелостта ти.
Ладан си отвори устата да го напсува, но капитанът избра този момент да сграбчи веригата между оковите на ръцете на Елизабет и да я издърпа. Стисна я за ръката над лакътя и я повлече към вратата.
- Не! – изпищя тя и заби пети в пода. – Пуснете ме!
- Млъквай! – изръмжа й Гантел и я блъсна така, че да се удари в стената. Направи отвратен звук: - Това слуз ли е? В какво, по дяволите, си се търкаляла?
Елизабет не отговори. Виеше й се свят и й се гадеше, но продължи да се дърпа. Не знаеше защо го прави – нещо отвътре я караше да се бори, макар и да й се искаше да умре. Страхуваше се от болката, но не спря да си навлича нова и нова по пътя през тесния коридор. Другите затворници я гледаха с любопитство и страх. Веднъж и тя беше гледала така едно представление в цирка, където жонгльорите подмятаха ножове. За затворниците, за всички, осъзна, Елизабет беше един от тези ножове.
Издърпаха я нагоре по някакви мрачни стълби, после я повлякоха по друг коридор. Светлината, която проникваше през обезопасените с решетки прозорци, я караше да мижи. Хората по пътя им бързаха да се прилепят до стената, за да им направят път, а после тръгваха подир тях. Нямаше начин да изпуснат представлението.
Извлякоха я отвън и когато Елизабет видя високите дъбове, обграждащи малкия вътрешен двор, с гъстата им зеленина, която хвърляше прохладна сянка над насъбралото се множество, не издържа и се разплака. С глас. С изкривено лице. Грозно.
Гневът на тези хора щеше да е последното нещо, което щеше да види.
- Смърт за нечистите!
- Изчадие!
Гласовете им се сливаха в едно яростно море, което я заливаше вълна след вълна. Войниците я поведоха напред, а още гвардейци се погрижиха пътят й до подиума да е безпрепятствен.
Щом Елизабет видя тежкия метален стол, тълпата сякаш изчезна. Приличаше й по-скоро на трон, само където в края на подлакътниците, там, където щяха да застанат китките й, имаше по една метална халка. Зачуди се за момент за какво е там, а сетне се досети, че за нея щяха да заключат оковите й. За да не мърда, докато я убиват. Целият й свят се сведе до разстоянието, което я делеше до стола, а то се стопяваше бързо. Мълниеносно. Преди да се усети, вече изкачваше стълбицата, бутана и дърпана от двамата гвардейци. С всяко стъпало Лизи имаше чувството, че пропада все по-надълбоко в бездна, докато най-накрая стълбите свършиха, натиснаха я в металния стол и я обезопасиха.
Вече не можеше да помръдне. Това беше.
Мухите жужаха и я лазеха, привлечени от миризмата на нечистотията, в която се търкаля. Пот се стичаше по лицето й и влизаше в очите й. Елизабет тръсна глава. Не помогна. Пое разтреперано въздух и се засмя – тих и сух като подпалена слама звук. Не беше ли смешно как винаги те засърбяваше носа, когато не можеш да се почешеш?
Най-накрая се осмели да вдигне глава и да огледа насъбралото се множество. Бяха толкова много – мъже, жени, дори деца. Добре облечени богаташи и раздърпани бедняци. Войници, толкова много войници. Щеше да е умилително колко сплотени са всички, ако кръвожадните им изражения не смразяваха кръвта й.
На подиума се качи мъж. Висок, слаб, с издължено лице с остри черти и толкова тънки устни, че за миг Лизи помисли, че даже ги няма, мъжът се обърна за миг към нея, присвивайки малките си очички. Носеше около врата си масивна златна верижка с кръглата емблема на Кралския Съвет на Рива.
Имаше само един Съветник, когото биха пратили тук. Елизабет не знаеше дали да се чувства поласкана, че самият Кадион Илес, Върховният съдия, ще нареди да я убият.
- Госпожице Елизабет Шей. – започна без заобиколки магистратът и тълпата най-накрая замлъкна. – Обвинена сте в укриване и използване на нечисти способности, в заговор с тъмните сили за убийството на кралското семейство и в убийството на сто и девет души, двадесет и трима от които представители на аристокрацията, а тридесет и един - гвардейци.
- Невинна съм! – викна Елизабет.
- Вече сте намерена за виновна и наказанието е смърт чрез посребряване.
Посребряване. Такава хубава дума.
Тълпата полудя, заглушавайки собствените й отчаяни викове:
- Не! Не съм виновна! В името на Боговете, моля ви!
Илес обаче вече бе насочил вниманието си другаде, правейки жест на някого. Само след минута Елизабет разбра и на кого, когато едър мъж с качулка на лицето се изкачи по стълбите, понесъл в облечени в дебела кожа ръце димящо котле.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли All rights reserved.