Надникнаха предпазливо иззад ъгъла. Улицата гъмжеше от гвардейци и обикновени войници. Сякаш всичките от цялото кралство се бяха събрали там и претърсваха навсякъде. Елизабет чу звук от счупено от магазина за порцелан отсреща, а после и възмутеният глас на продавача, който призоваваше да са по-внимателни. На улицата отпред една жена притискаше малко момиченце силно до себе си, докато мъж в униформата в червено, бяло и златно на гвардията говореше със съпруга й. Каквото и да им каза войникът, накара мъжа да вдигне дъщеря си на ръце, а жената да застане по-близо до него. Момиченцето, не по-голямо от четири, прегърна баща си през врата с малките си ръчички и мигаше с любопитство към гвардееца. Посегна към златните ресни на еполетите на раменете му и се нацупи, когато войникът просто си тръгна.
– Не мислех, че ще се мобилизират толкова бързо. – измърмори Анди.
– Страшниците и демонът им избягаха – какво искаш? – попита го Финиан.
– Да са по-некоординирани щеше да е чудесно.
– Как ще се измъкнем? – попита Елизабет притеснено.
– Не се тревожете. – каза Ръдфорд и нареди на всички: – Пригответе се.
Огледа се наляво и надясно, взе проядената от молци сива шапка от главата на Анди, нахлупи си я ниско и излезе от скривалището им точно след една група младежи.
– Ще го хванат! – каза Елизабет.
– Няма. – каза Анди.
Ръдфорд се приближи до някакъв брадат мъж, поне с две глави по-висок от него и с плашещо широки рамене, които опъваха до скъсване шевовете на ризата му. Приличаше по-скоро на мечка, отколкото на човек. Капитанът се бутна в него и дори и до тогава да можеше да мине за инцидент, нямаше как да се нарече грешка това, че го измери с поглед от главата до петите и с всички сили го блъсна назад. Мечокът полетя с рев, стоварвайки се върху група войници.
– Но… Богове, какво прави! – ахна Лизи.
– По-тихо. – изшътка й Анди.
Ръдфорд се обърна да си върви, а брадатият се изправи с изкривено от яд лице. Беше толкова разгневен, че дори не се усети как бута и настъпва гвардейците и с нов мощен рев се хвърли върху капитана на страшниците.
– Ох. – Анди примижа, сякаш него бяха запокитили в клетата сергийка за плодове. – Отнесе го като куцо пиле домат.
Ръдфорд се изправи от отломките и с ръка се опита да изтупа панталона си, по който бе полепнала каша от малини и ягоди. Сякаш изобщо не виждаше разяреният гигант или войниците, от които трябваше да се крие.
– Не трябва ли да му помогнем? – попита Елизабет несигурно.
Точно в същия момент от другата страна на улицата някаква жена се разпищя пронизително.
– Мръсник! Мерзавец! – крещеше тя. Облечена в розова рокля, обула розови обувки и носеща розова шапчица с мрежичка, тя налагаше един изключително объркан войник със слънчобрана си, а пък тежките й кестеняви букли подскачаха с всеки замах. – Как смееш да ме… докосваш! Мръсник! И вие! – посочи с чадърчето към сащисаните гвардейци. – Той е ваш човек! Защо не го контролирате! Вече всякакви ли пускате в армията?
– Госпожо, моля Ви…
– Госпожо?! – кресна тя с почервеняло лице. Елизабет можеше да се закълне, че видя как ноздрите й се разшириха дори от ъгъла, където бяха – като на някой много… розов бик. – На госпожа ли ви приличам, войнико?!
– Хайде. – каза Финиан, хвана я за ръката и преди тя дори да е осмислила какво ще направи, вече бяха на улицата.
Сърцето й се качи в гърлото, докато се облягаше на Калахан, както Ръдфорд й нареди. Не беше подготвена изведнъж да скочи така на улицата. Огледа се параноично наоколо, убедена че са ги видели да излизат и след малко някой ще извика, че са намерили чудовището, но откри, че никой не им обръща ни най-малко внимание. Цялото бе погълнато от мечока, когото трима войници се мъчеха да удържат да не смаже капитана, и пищящата жена. Никой не ги погледна дори, освен за да се преместят от пътя им, усетили миризмата, която се носеше от Елизабет. Направо бе невероятно колко лесно пресякоха широката улица и се шмугнаха в отсрещната пряка. Беше дълга и достатъчно широка за файтон и девойката знаеше, че води към Пристанищния квартал, където се помещаваха корабните компании и голяма част от офисите на търговците. Баща й наемаше цяла сграда там.
Мисълта за него предизвика по-силна болка в нея от тази от наранените й ребра, затова тя побърза да я изтика някъде надълбоко в съзнанието си.
– Ръдфорд ще се оправи ли? – попита тихо, поглеждайки зад рамо.
Финиан се усмихна и зави в първата уличка, на която попаднаха.
– Не се тревожи за него. Ще ни намери.
– Къде? На кораба?
– Не, не отиваме на кораба сега.
– А къде?
– Някъде, където да изчакаме ситуацията да деескалира. – Калахан, усетил недоволството й от потайността му, стисна леко ръката й. – Ще се погрижим за теб, Елизабет. Имай ни доверие.
Лизи не знаеше колко доверие й е останало да раздава, дори и страшникът да се бе постарал да спази думата си да не позволи нищо лошо да й се случи. Така или иначе обаче в момента нямаше друг избор, освен да го следва и да се надява на поне няколко мига, в които да не се страхува за живота си.
Едва си го помисли и Анди, който вървеше няколко крачки пред тях, изруга. Група от четирима войници изникна от поредната пряка точно пред тях. За един дълъг миг Елизабет си позволи надеждата, че и този път няма да ги забележат, но те се спряха, огледаха ги, този най-отпред каза нещо на останалите и всички затичаха към тях.
Естествено.
– Анди, погрижи се за нея. – каза Финиан. Пусна я, пристъпи пред нея и в ръката му се появи същия камшик от огън, който бе използвал в нощта на бала срещу морите. – Аз ще ги задържа.
Лизи успя само да го изгледа ужасено, защото я изоставя, преди другият страшник да я грабне за ръката и да я повлече назад, откъдето дойдоха.
– Хайде, по-бързо! – пришпори я мъжът.
Девойката щеше да му извика, че не може, ако не бе твърде заета да притиска с ръка ребрата си и да се опитва да диша. Въпреки това се помъчи да изцеди някакви сили от изтормозеното си тяло. Босите й крака зашляпаха по-бързо по земята, но пак не беше достатъчно, ако се съдеше по киселия поглед, който Анди й хвърли. И докато й се мръщеше, нещо зад тях привлече вниманието му и явно не бе нищо хубаво.
– По дяволите! – процеди.
Издърпа я рязко наляво и Лизи трябваше да стисне зъби, за да не изпищи от болка. Тя обаче бързо потъна на дъното на приоритетите й, когато видя късата, масивна стрела, която се заби в павето на сантиметри от нея.
– Арбалети. – отговори на ужасеното й изражение страшника и продължи да я дърпа напред.
Започна да си мърмори съсредоточено нещо под нос, като едновременно с това някак си успяваше и да ги направлява така, че стрелите винаги да ги изпускат на косъм.
Около тях започваше да се стъмва, макар слънцето все още да бе високо в небето. Въздухът завибрира, наситен с енергия, която попи и в тялото й. Чувството, че се разпада, отново се появи. Между една крачка и следващата настъпи пълният мрак, в който Елизабет не беше нищо повече от морска пяна. Един удар на сърцето – само толкова продължи, а после слънцето отново грееше ярко над тях. Само че сега бяха поне стотина метра по-напред, и двамата бяха голи, а от носа на Анди покапа кръв, която той избърса припряно с опакото на ръката си, преди пак да затегли девойката.
Той я беше измъкнал от екзекуцията. Лизи не знаеше точно как я бе пренесъл от ешафода до уличката зад съда, но заради тази негова способност сега все още бе жива.
– Да, знам, че съм впечатляващ. – ухили й се и изведнъж тя си даде сметка за липсата им на дрехи и колко възхитено го зяпа. – Но най-добре си гледай в кра…
Тялото му потръпна и се изви напред, а въздухът излезе със задавен стон от дробовете му. Ръката му пусна нейната и страшникът се строполи на земята.
От гърба му стърчеше опашката на стрела.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com