Фантомите бързаха да се махнат от пътя ѝ, нематериалните им тела се сливаха едно с друго и се разделяха като облаци. Тя се движеше на пръсти, придържайки се към най-плътните сенки в неосветения тунел, колкото и да я ужасяваше. Чуваше гласовете на страшниците, които се опитваха да надвикат какофонията от писъци на нечистите, а отпред можеше да види цепнатината светлина под някаква врата. Не бързаше да се радва, че там ще намери нещо хубаво обаче. Колкото повече се доближаваше до края на тунела, толкова по-осезаема ставаше неприятната сладникава миризма, която никога нямаше да успее да забрави. Смрадта на леш. Дъхът на острозъбите, смъртоносни усти на морите. На Елизабет ѝ остана единствено да се надява да са си в клетките, когато внимателно отвори вратата – само толкова, колкото да може да се вмъкне в стаята.
След бледото сияниe от фантомите, ярката светлина вътре я заслепи. Лизи потърка очи и се огледа мижейки. Веднага осъзна, че това е лабораторията, за която Ръдфорд спомена преди малко. Нямаше какво друго да бъде. Точно пред нея стояха паравани, като онези в болницата, за да можеш да се съблечеш на спокойствие за преглед. Тя не бързаше да разбере какво се крие зад тях. Цялата стена отдясно обаче бе покрита с подвиващи се под тежестта рафтове с книги. Някои дори нямаха заглавия и нещо я навеждаше на мисълта, че са медицински дневници. Малко писалище стоеше в единия край, а още една врата – в другия. На стената отляво пък бяха наредени дълго бюро с най-различни колбички и шишенца, шкафове, пълни с Боговете само знаеха какво, и още рафтове, но този път с буркани с жълтеникава течност, в която плуваха неща, които нямаше абсолютно никакво намерение да разглежда отблизо. Преглътна с гримаса стомашния сок, качил се в гърлото ѝ, и затвори очи за няколко секунди, докато желанието да повърне или припадне премине. Сега вече можеше да усети и една остра нотка на дезинфектант и тя се концентрира върху нея. Заобикаляйки параваните и силуетите на заети легла зад тях, Елизабет се приближи към книгите. Прокара пръсти по гърбовете им. Повечето заглавия очаквано бяха свързани с медицината, доста бяха на непознат език, а девойката направо се изуми, че съществуват толкова много книги за отрови – цял един рафт бе отреден само зя тях. Не искаше да знае защо страшниците ги притежават и какво смятат да правят с тях, но определено започваше да се чувства по-уверена в решението си да им избяга. Издърпа една от книгите без заглавие. Беше с твърди кафяви корици от кожа и без никакви украси. Ръбчетата бяха набити, а гърба набръчкан напукан от отваряне. Лизи хвърли един поглед към вратата, сякаш можеше да призове Израри и Ръдфорд само с намерението да погледне какво пише вътре, и разтвори кориците. Действително беше медицински журнал, но тя го разбра единствено заради подробните анатомични рисунки, които ставаха все по-притеснителни, колкото по-натам прелистваше. Номерирани картинки, които можеха да бъдат единствено инструкции за отваряне на тела и вадене на органи отвътре, а после напречни сечения и на самите органи. Жестоко изглеждащи ножове режеха твърде дълги крайници, уши, клепачи. Клещи дърпаха остри зъби и закривени нокти. Пламъци горяха мехури по тънка кожа, под която се виждаха вените. И накрая – ципести криле. Около всички тези изображения стояха вероятно описания, написани с красив, подреден почерк на чужд език или пък код. Плъзна поглед по библиотеката. Имаше поне десет такива тефтера. Лизи затвори този, внимателно го върна на мястото му и се обърна към параваните. Нямаше никакво логично обяснение защо тръгна натам, когато най-разумното нещо беше да мине през другата врата и да се надява да води към изход. Знаеше, че постъпва много глупаво, но въпреки това краката ѝ я водеха натам. Трябваше да види с очите си.
Не бяха легла, както първоначално бе решила, а маси – три на брой, метални и високи до кръста. Върху тях лежаха човекоподобни фигури, покрити изцяло с оплескани с черни петна чаршафи. Лизи спря до най-близката и бавно, с притаен дъх се пресегна и отгърна плата.
Сърцето ѝ щеше да се пръсне, докато се взираше в мората, макар и да знаеше, че е мъртва. Очите ѝ бяха затворени и гърдите не се повдигаха. Затова Елизабет събра смелост и с едно рязко движение я отви цялата. В първия момент не можа да осъзнае какво точно вижда, а в следващия миризмата я блъсна в носа. Тя се преви настрани и притискаше уста с ръка, за да не повърне.
Плътта на мората бе обелена от гърдите на съществото, свличайки се отпуснато покрай ръцете ѝ, и разкриваше счупен или срязан гръден кош и каквото и да беше черното, лепкаво нещо, което я съставяше. Върху кожата на корема имаше права линия чак до пъпа, но, слава на Боговете, тя поне бе зашита. Самият корем изглеждаше хлътнал, изпразнен от съдържението си. Дали органите не бяха в някой от онези буркани, наредени на стената?
Елизабет се изправи, все още притискайки уста с ръка. Това трябваше да е най-отвратителното нещо, което някога е виждала или ще види. И макар една част от нея да трепереше от погнуса, една друга ѝ казваше, че това вероятно е с цел проучване на морите. Не повтаряха ли героите в приключенските романи, които четеше, че е важно да познаваш врага си, за да го победиш? Страшниците се бореха с морите и фантомите. Това, всичко това – цялата лаборатория с труповете на чудовища, книгите за отрови и дневниците с извършени мъчения – съществуваше с тази цел. И въпреки това… Погледът ѝ проследи вдлъбнатината от едната страна на тялото. Каналче, през което мастилената кръв да се оттича в канала на пода. Можеше да види тъмни петна около него, завинаги пропити в камъка. Това някак си я накара да се почувства по-добре. Имаха органи, плът и кръв – значи не бяха родени от кошмарите и не бяха непобедими. Последното беше очевидно – цял орден се занимаваше само и единствено с изтреблението им, но някак си беше друго да види труп, вместо как се свива до размерите на черно топче. Лизи изсумтя замислено. Защо всъщност от това не остана само топче? Измъкна от джоба двете, които сви от сандъка, и ги погледна под светлината. За какво им бяха тези неща?
Върна вниманието си нагоре и предпазливо огледа завитата с обелена, бледа плът ръка. Догади ѝ се отново, но предния път бе мернала нещо и сега след кратко колебание и повечко тихо давене повдигна с металния прът от леглото кожата нагоре. Лъскав сребърен болт или винт – така и не научи каква е разликата – минаваше право през дланта на мората, закрепяйки я за самата маса. Кожата около главата му бе подпухнала и почервеняла дори в смъртта. Остави кожата да се свлече с гнусен, слузест звук обратно и пак с металния прът повдигна чаршафа при краката. Глезените бяха приковани по същия начин. Елизабет сбръчи чело, докато се мъчеше да проумее защо ще трябва да приковават труп така, но нещо друго я накара изведнъж да забрави за всякакви въпроси.
В чернилката в гърдите на мората се образува мазно мехурче. После още едно. Още десет. Девойката отстъпи крачка, а мрака в кухината започна да се сгъстява и оформя със звуци, които подозрително й няпомняха сърбане. След по-малко от секунда черната кръв се бе събрала в сложна дантелена мрежа от тънки и дебели снопове, обвита от тънък болно сивкав филм. Нещото потрепна, а после се сви и отпусна. Елизабет се отдръпна. Стрелна поглед към лицето на чудовището. Мората я наблюдаваше немигащо с черните си очи и щом срещна нейните, тънките ѝ устни се разтвориха, за да покажат острите зъби.
Девойката отскочи ужасено и се блъсна в нещо, което се разсипа с толкова силен трясък по пода, че заглуши стреснатия ѝ вик. Беше преобърнала масичка с хирургически инструменти – триони, клещи, скалпели и метални спринцовки като онези от тефтера сега се търкаляха по пода и в паниката си Елизабет започна да ги събира и подрежда както свари обратно, като през цялото време не изпускаше и вратата към тунела от поглед.
Какво, в името на Боговете, правеше, запита се ядосано, щом осъзна колко е глупава. Взе същият извит нож, който в рисунките се ползваше за ампутация, и тръгна към другата врата, онази до бюрото. Но не беше направила и две крачки, когато чу гласове отвън в тунела. Тялото ѝ замръзна за миг, а после краката ѝ я понесоха обратно към телата и най-далечната маса, под която се скри, тъкмо когато вратата се отвори. През паравана можеше да види силуетите на Ръдфорд и Израри, които тихо пристъпиха вътре.
© Лесли Todos los derechos reservados