Лизи профуча през тунела, през залата с морето от фантоми и мятащите се в клетките си мори, изхвърча през вратата и с облекчение откри, че магическите светлини в коридора отвън са запалени. Без да губи и миг, изтича надолу към мястото, където помнеше, че беше изходът и трескаво започна да се оглежда за лост, механизъм, тайно място в стената, което трябва да натисне – каквото и да е, за да накара отворът да се появи и магическите стълби да изникнат.
Нищо. Не можеше да открие абсолютно нищо! Само проклетите руни на стената. Намръщи им се и застана пред тях. Казваха й, че е сянка, нали? Че не е могла да използва магия заради сплавта на оковите. Но сега нищо не я спираше. Анди беше ползвал някаква способност. В момента би си продала душата, за да може просто да се озове навън като него. И защо да не може?
Погледна надолу по коридора, но той все още бе празен. Затвори очи, наклони глава наляво и надясно, карайки врата си да изпука и се опита да се концентрира. Спомни си какво беше усетила, когато Анди използва силата си. Как цялото й същество затрептя, как я обгръщаше непрогледен, утешаващ мрак. Как се чувстваше лека… Безтегловна…
Отвори очи с изнервено пуфтене. Нямаше си и идея какво, по дяволите, прави.
– В името на Боговете! – просъска ядно и пак впи поглед в знаците на стената над главата си. Размаха ръка към тях: – Светнете! Хайде, светнете! Огън! Пламък! Щрак! Абра-кадабра!
– Елизабет?
Израри стоеше в другия край на коридора. Трябваше й само секунда, за да забележи кръвта по дрехите и ръцете й и да стигне до заключение. Лицето й помръкна в същия момент, в който Лизи усети как земята се разтресе под краката й. Парче от тавана се откърти и полетя право към нея. Тя нямаше време за нищо друго, освен да вдигне ръце, за да предпази главата си, но удар така и не последва. Единствено замайване, каквото вече бе изпитвала веднъж преди.
Бледочервената мембрана отново стоеше между нея и света, а отломките от камъка се свличаха по заоблените й страни. Определено започваше да харесва тази бариера. Усмихна се, но тогава подът завибрира, надигна се като голяма вълна и я захвърли настрани. Мембраната не омекоти удара в стената, а болката в ребрата й разцъфна до нови заслепяващи висини. Лизи се свлече по стената, борейки се да остане в съзнание.
– Чия е кръвта, Елизабет? – попита Израри студено и се приближи до ръба на бариерата от кръв – толкова близо, че девойката можеше да види сребърните бомбета на ботушите й. – Кажи ми!
Земята я подхвърли нагоре предупредително.
– Ръдфорд… – простена. – Едно от чудовищата го нападна.
Лицето на жената пребледня и тя погледна през рамо назад. На Елизабет това й стигаше. Измъкна извития нож от колана си и се хвърли към нея с всички сили, вкарвайки и нея под бариерата. Острието потъна през кожата на ботуша, през плътта, през костта и се спря чак в дебелата подметка. Израри не извика, сякаш й трябваше секунда или две да осъзнае какво се беше случило току-що, а до тогава Елизабет вече беше успяла да се надигне и замахваше с металната тръба към нея. Жената вдигна ръка пред лицето си. Камък и прах я обгърнаха до лакътя пред очите на Лизи в плътна ръкавица, с която пое удара. Едно-единствено камъче се отрони за доказателство, че изобщо се е случило нещо. Израри оголи зъби срещу нея и се подготви да я фрасне с каменния си юмрук. Момичето изпищя уплашено и заби петата си върху дръжката на ножа, вкарвайки го през оставащите няколко сантиметра подметка и приковавайки я в пода. И този път жената не изпищя, ами стисна очи и ръката й увисна във въздуха, а Лизи веднага побърза да се дръпне, така че отново да е сама в бариерата си.
– Моля те, Израри. – каза й, отстъпвайки назад. – Пусни ме да си тръгна. Повече няма да чуете за мен, обещавам!
– Никога! – викна жената. Понечи да пристъпи към нея, но болката от ножа я спря. – Ти си заплаха!
– Не съм никаква заплаха!
– Виж какво направи! – посочи към крака си, около който вече се беше образувала локвичка кръв. – И Ръдфорд! Знам, че някак ти си виновна!
На Елизабет й беше дошло до гуша.
– А какво искате от мен? – разпери безсилно ръце. – Да стоя кротко, докато се опитвате да ме убиете ли?
– Ти си чудовище, Елизабет! – викна й Израри.
Гневът й сякаш отекна в самата земя. Тунелът се разтресе и прахът, който се посипа, започна да се събира около жената.
– А, не!
С две крачки Лизи се озова до нея, срита дръжката на ножа и докато Израри стискаше зъби от болка, я удари с тръбата първо през корема, а като се преви на две – и през гърба. Жената се срина на земята със стон и Елизабет трябваше да се пребори със себе си, за да не я халоса още веднъж по главата.
И точно така я завари Калуш – надвесена над жената, на която очевидно държеше толкова много, че беше направил на кайма последния, който се осмели да я заплаши. Едва ли го интересуваше, че днес два пъти Лизи й спасява живота – веднъж от войника в уличката и сега отново, като овладя агресията си. Съдейки по мечешкия му рев, даже никак не се вълнуваше от тези подробности.
– Защо не? – промърмори уморено девойката. – Защо да не се появи точно сега?
Видя как прашинките се завихрят под напора на въздушната струя, която Калуш изпрати към нея. Елизабет не знаеше дали мембраната й ще издържи силата на нещо такова и нямаше никакво желание да открие точно сега. Това, което имаше, бе половин секунда да реши какво да направи. Отново зае заплашителна поза над Израри.
– Спри или ще я убия! – кресна, за да надвика вятъра.
Воят му веднага секна. Калуш изглеждаше готов да се пръсне. Тялото му трепереше от усилието да се контролира или от страх за Изи, попаднала в лапите на страшното чудовище – Елизабет не знаеше. Не я и интересуваше, стига да си останеше там, по-далеч от нея.
– Пусни я! – изръмжа мечокът.
– Ще я пусна. – обеща му тя. – След като ми кажеш как да изляза от тук.
– Калуш, недей. – обади се немощно Израри.
До тях няколко камъчета потрепнаха. Лизи я бутна с върха на ботуша си достатъчно близо до дръжката на ножа, за да я накара да престане.
– Кажи ми как да си тръгна, Калуш! Справих се с капитана ви! Справих се с нея! Да не мислиш, че няма да я довърша? Толкова ми е писнало от всички вас, че ми трябва само извинение да го направя!
За един дълъг миг не беше сигурна дали не е направила най-голяма глупост за вечерта, като му сподели тази информация. Правеше се на по-смела и силна, отколкото беше, и разчиташе мъжът да е толкова заслепен от тревога, че да не си го спомни. Картината как се спуска от небето като някакъв разгневен бог, за да накаже онзи войник, щеше да я преследва, докато е жива. Много, много се надяваше това да е още дълги години. Щеше да сънува всички кошмари с удоволствие, само веднъж да се измъкне от тази проклета къща!
– Калуш! – кресна му и вдигна желязото заплашително. – Не ме карай да я наранявам още!
– Не можеш да излезеш!
– Този отговор не ми харесва, Калуш! – просъска му и се престори, че замахва към Изи.
– Спри! Не те лъжа! – отчаянието и паниката в гласа му я караше да се чувства отвратително. – Около къщата има бариера! Никой не може да влезе или излезе в момента, най-вече ти! Заради теб и заради другите нечисти! Трябва ни отпечатъкът на Ръдфорд, за да отключим!
– Отпечатък?
– Кръв! Трябва капка от кръвта му!
Елизабет се постара изражението й да не издаде нищо. В краката й Израри започна да мърмори, но от кръвозагубата заваляше думите.
– Ще отидеш да ми донесеш. – нареди на мечока. – Ръдфорд е в лабораторията с Калахан.
– Няма да те оставя сама с нея!
– Тръгвай, Калуш! Трябва й помощ и колкото по-скоро се махна от тук, толкова по-бързо ще я получи! – замълча за момент и добави: – Или ще стоим тук, докато кръвта й не изтече, щом така предпочиташ.
Не можеше да се познае. Гласът й беше леден, тонът – нетърпящ никакво възражение. Това не беше тя. За щастие, Калуш не го знаеше и след миг колебание и звучна псувня, се обърна и затича да изпълни заповедта й.
Щом се скри от погледа им, Елизабет свали ръце и примижа от болката в гърдите си. Отиде до стената и се повдигна на пръсти, за да погледне знаците отблизо. Нищо не й говореха. С нищо не й подсказваха какво правят – всички бяха различни комбинации от чертички, наредени в кръг. Прокле се, че не се сети да пита Калуш, но вече беше късно, а и нямаше значение. Протегна се и омаза всички с лепкавата кръв по дланта си. За една безкрайно дълга секунда нищо не се случи, а после един от символите припламна в бледа светлина. Хладен нощен въздух нахлу в тунела с отварянето на кръглия капак горе. На Лизи й дойде да заплаче от щастие, като изтича под отвора и едно каменно стапало изникна до крака й.
– Няма… да се измъкнеш… толкова лесно…
Гласът на Израри бе едва доловим, но в очите й гореше омраза. Елизабет й се усмихна.
– Вече се измъкнах. – каза й и започна да се изкачва към нощното небе и свободата.