Лизи профуча през тунела, през залата с морето от фантоми и мятащите се в клетките си мори, изхвърча през вратата и с облекчение откри, че магическите светлини в коридора отвън са запалени. Без да губи и миг, изтича надолу към мястото, където помнеше, че беше изходът и трескаво започна да се оглежда за лост, механизъм, тайно място в стената, което трябва да натисне – каквото и да е, за да накара отворът да се появи и магическите стълби да изникнат.
Нищо. Не можеше да открие абсолютно нищо! Само проклетите руни на стената. Намръщи им се и застана пред тях. Казваха й, че е сянка, нали? Че не е могла да използва магия заради сплавта на оковите. Но сега нищо не я спираше. Анди беше ползвал някаква способност. В момента би си продала душата, за да може просто да се озове навън като него. И защо да не може?
Погледна надолу по коридора, но той все още бе празен. Затвори очи, наклони глава наляво и надясно, карайки врата си да изпука и се опита да се концентрира. Спомни си какво беше усетила, ...