В мойте мисли бавно ти дойде

и сърцето ми обзе.

Не ще се върнеш, не ще ме прегърнеш.

Ах, любими, с думи нежни те наричам.

И пак на тебе се вричам.

За кой ли път, кажи, за кой ли път

тези любовни думи изричат мойте устни.

Прокълнати на вечна самота.

Любов ли бе, или съдба.

Със страх поглеждам те в очите,

отбягвам те в мисълта и често се чудя

къде си ти сега? Самотата с живот ме дари

и бавно от мен те отне.

Но не, не ме вини! Ти отиде си, прости!

И в мойте сънища самотни ти запълваш нищетата.

И често в мойте мисли лудува самотата.

О, недей се връщай и празни думи реди ми на душата!