Лекият топъл полъх на пролетният вятър събаряше цветовете от малките вишневи дръвчета, с които беше осеяна алеята и от двете ѝ страни. Пролетта си оставаше любимият ми сезон с всичките красоти, които поднасяше. Наистина бях пленен от всяка нейна страна – слънчевите топли дни, „прераждането“ на земята след зимата, харесвах дори и леко мрачните дъждовни следобеди, действаха ми някак успокояващо. Мисля че вече бях вървял около час по дългите алеи на старият град. Въпреки че денят беше делничен навсякъде бе пълно с хора. В кафенетата рядко можеше да се намери свободно място, дори и пейките в парка бяха заети. Всичко наоколо гъмжеше от живот. От дечицата тичащи неспирно из градинките до възрастните хора събрани в полукръг, задълбочени в техните истории. А аз, аз дори не знаех на къде точно съм се запътил. Просто се шляех из улиците без посока и се любувах на всичко.
Малко след като подминах едно от многобройните претъпкани кафета, някъде зад гърба си чух познат глас да ме вика по име.
– Саш ...