НЕКА ДА БЪДЕ

14 sept 2007, 18:39

Prosa

1250 0 0

9 мин за четене

Група студенти от Университета по археология в Сараево бяха насядали под дебелата сянка на вековното дърво. Хипитата бяха с дълги коси и панталони с широки крачоли. Момичетата бяха с поли.
- Браво! - запляскаха студентите. - Чудесна песен.
- Обожавам Бийтълс - рече една от девойките с топли кафяви очи. - Знаеш, ли че "Лет ит би" е последната им песен, след гостуването им в Индия!
- Страхотни са! - потвърди момчето с китарата и запя "Жълтата подводница".
- Преведи ми текста, - помоли го Сребра. - Не знаем какво пееш, но песента е толкова хубава!
Китаристът взе лист и молив и задраска.
- Ето. Хайде да я изпеем отново.
Момъкът запя, девойките му запригласяха.
- Едно не разбирам, - рече Сребра, когато свършиха. - Защо "Бийтълс" са забранени? Виж колко безобидни са песните им. Пеят за любов, за приятелство...
- "Буржоазната култура може да поквари младежта!" - мъдро подхвърли младежът, размахвайки пръст също като Тито.
Студентите се разсмяха.
- Аз написах писмо до радио "Свободна Европа". Помолих ги да пускат повече песни на "Бийтълс".
- Знаеш ли, - намеси се китаристът, - най-новият им албум е бил спрян в Англия, защото бийтълсите се снимали голи за корицата на плочата.
- Наистина ли?
- Предизвикал истинска сензация! Хайде да изпеем някоя...
Думите замръзнаха в устата му. Три небесносини "Юго" с виещи сирени се заковаха на улицата. Група униформени милиционери се затичаха към студентите. Девойките запищяха...
.....
- ... не е яла от три дни - каза тъмничарят и прибра чинията. - Упорита е като дива коза!
- Не искам вашата комунистическа храна! - преряза го Сребра. - Комунистическият ви въздух ме задушава! Искам свобода! Истинска свобода! Като Англия, Америка, Франция...
- Млък, кучко! - тъмничарят я удари с юмрук и девойката падна на земята.
- За тези думи никога няма да излезнеш от тук! Другарят седовател ще разговаря с теб!
- Не ме е страх, мъчители! - гордо отвърна девойката, избърсвайки кръвта си от устните си. - Може да ме убиете, но не можете да убиете цял народ!
- Аз ще ти затворя змийската устица! - изсъска тъмничарят и ... Една силна ръка го сграбчи за рамото. Тъмничарят се обърна и замръзна.
- Другарю следовател! - измънка той като първолак. - "Буржоазният елемент"...
- Млък! Остави ни сами! - преряза го младият следовател. "Лисицата" го наричаха колегите му. Завиждаща беше упоритостта, с която той се катереше по стълбицата. Нагоре и нагоре към успеха. Преди три години започна като обикновен полицай. Пардон, читателю, в държавата на пролетариата нямаше полицаи, а милиционери. Там, където колегите му не успяваха да измъкнат признание, той успяваше. Извънредни часове. Нощни дежурства. И ето, вече беше младши следовател. - А след това старши следовател, прокурор, инспектор от ДС... Веднъж само да се докопа до големия кокъл. Пускане нямаше...
Следователят затвори вратата на килията.
- На колко си години? - запита той, оглеждайки девойката. Разбира се, той знаеше всичко от досието, но въпроса му просто целеше да я разпусне. Косата беше разчорлена, а дрехите - измачкани. Въпреки това гордият блясък в очите не беше помръкнал. Девойката мълчеше.
- Не се бой! Никой няма да те бие! После ще се разправя с тъмничаря! - следователят я докосна нежно по посинялата от удара буза. - Гад!
Девойката продължи да мълчи.
- Слушай, аз всичко зная. Ти си млада и си сгрешила! Всеки греши! - той се усмихна и добави: - Дори и аз! - неочаквано той стана сериозен и гласът му доби студена нотка. - Не знаеш в какво си се замесила, девойче?! Антидържавна пропаганда! Знаеш ли колко години могат да ти лепнат за това?! Минимум 20! - той спря за секунда и изучи лицето Ј. По лицето на девойчето не трепна мускул.
"Истинска лъвица!" - удиви се следователят и продължи на глас:
- След 20 години ще излезнеш от затвора без зъби, с окапала коса и сбръчкано лице. Никой няма да те познае!...
Лицето на девойката сякаш беше от камък. Друг на нейно място отдавна би се хвърлил в краката му, молейки го за прошка. Но не и тя... Е, добре... Още по-добре! Той не обичаше лесните победи! Лесно спечелената победа - беше казал някога един римски пълководец, - струва по-малко, отколкото утринна разходка с кон. И беше прав...
- А после, - продължи следователят, рисувайки картината след излизането от затвора. - После изселване в дълбоката провинция. Животът ти няма да струва пукната пара...
- Имате грешка, другарю следовател - тихо, но твърдо проговори девойката, гледайки го право в очите. Агентът не можа да издържи на погледа и обърна глава встрани. - Не сме организирали никакъв заговор срещу държавата! Единственото, което...
- Млък! - прекъсна я той безцеремонно. - Когато аз говоря, ти - той размаха заканително пръст, - ще слушаш! - Следователят измъкна едно писмо от вътрешния си джоб. - Познаваш ли това писмо?!
Девойката хвърли кос поглед. Нямаше смисъл да отрича.
- Това е моето писмо до радио "Свободна Европа".
- Дявол да го вземе! - избухна следователят. - Това е чиста конспирация! Държавна измяна!
- Не е вярно! - опита се да протестира девойката. - Можете да прочетете...
- Млък ти казвам! Толкова си загазила, че дори и ордените на баща ти няма да те спасят!
- Той умря за вашата фалшива свобода! - презрително сви устни девойката. - Ако беше жив, сам би захвърлил партийната си книжка и би се отрекъл от Партията!
- Ти си дебела глава и ще си патиш! Защо не се вразумиш?! - гласът на следователя неочаквано се сниши. - Ето. Подпиши този документ и утре ще бъдеш във вас!
- Девойката хвърли кос поглед на документа и... пребледня. Дори и в тъмното следователят можеше да различи бледото като восък лице.
- Аз не съм... предател! - извика девойката и захвърли листа.
- Отново големи думи - меко каза следователят. - Никой не иска от тебе да издаваш приятелите си! Просто веднъж седмично ще пишеш писмен рапорт къде се събират, какво говорят - сама знаеш, голяма си!... Само толкоз! Нищо повече!
Девойката мълчеше.
- Подпиши, че ще сътрудничиш на ДС, и си свободна. Обещавам ти! Можеш да се върнеш в университета. Сам ще позвъня на твоите професори. Семестърът е започнал, но все още ще можеш да се запишеш!
- Само си губиш времето! - твърдо отсече девойчето. - По-добре мъртва, отколкото предател!
- Това ли е последната ти дума?
- Да!
- Ще съжаляваш горчиво! - изкрещя следователят, изгубил търпение. - Бял ден няма да видиш! Тъмничар - извика той, - закарай затворника в "Единочката"!
Тъмничарят се ухили угоднически и разтри ръце:
- Тъй вярно, другарю следовател! Мърдай, кучко! Мърдай ти казвам! Той сграбчи грубо девойката за рамото и я блъсна.
- "Единочката" е любимата ми килия! Ще ти хареса! - ухили се той, разкривайки ред жълти, полуразядени зъби.
- Няма да ме пречупите! Бъди сигурен! - гордо отвърна тя.
- Млък, "буржоазна отрепко"! Ще заговорничиш срещу държавата, а?! - тъмничарят отключи вратата на килията и я блъсна вътре. - Имаш доста време да си помислиш! Аз ще се върна утре. А може би след няколко дни. Нали знаеш, случва се човек да забрави. - Тъмничарят поклати с глава. - Е, приятна ти почивка, девойче!
Тежката метална врата хлопна и настъпи непрогледен мрак. "Единочката" беше специална килия за пречупване волята на корави затворници. Тя беше с размерите на куб - 1 метър дълга, 1 метър широка и 1 метър висока. Прозорец, естествено, нямаше. Матракът беше удоволствие. Малко, раздърпано чердже, което миришеше на човешка урина и изпражнения, и по което лазеха въшки и други гадини, беше единствената мебел. Девойката седна, опитвайки се да потисне погнусата си.
"Четвърти ден вече! А може пети!" - помисли си девойчето. Първите няколко часа имаше чувството, че ще полудее. Толкова бавно времето минаваше. После тя се опита да притвори очи и да се пренесе на Таймс Скуеър, където огромна тълпа се беше събрала да слуша представлението на Бийтълсите. - Майка ми ще полудее. О, майко - тя заплака, хлипайки тихо.
- Плачи, плачи, ще ти помогне! - чу се гласът на тъмничарят отвън. - Ха, ха...
- Червен гад! - изкрещя девойката и блъсна с крак вратата. - Твойта кожа мижитурска! Само да те пипна! Ще те удуша с голи ръце, така, както прадядо ми навремето е душил турските заптиета!
Окото на шпионката се затвори. Смехът на тъмничарят се загуби в далечината...
Сребра изтри сълзите си. Повече нямаше да плаче. Няма да доставя радост на тъмничарите. Не, никаква повече слабост! Девойката се сви на кълбо като кученце и се опита да заспи...
Гадините се прехвърлиха на дрехите Ј и започнаха да щъкат насам-натам...
.............................................................
Вратата на "Единочката" изскърца. Девойката скочи и главата и се удари в хладния таван.
- Сребра, дъще моя! - проплака Слав и я прегърна нежно. - Какво са сторили гадовете с тебе?! - Той я погали по посинялата Ј буза и добави: - Прости ми, че не дойдох по-рано! Обърнахме дърво и камък, помислихме те за мъртва! Добре, че един от студентите дойде в къщи и каза, че са те арестували...
- Не мога повече да стоя тук. Задушавам се! - девойката замига, заслепена от силната светлина. - Колко дни съм била в "Единочката"?
- Само 36 часа - отговори тъмничарят.
- О, Боже мили! Имах чувството, че съм била цял месец!
- Всичко ще бъде наред, моето момиче! Всичко ще бъде наред! - повтори бившият полковник от Югославската армия и я погали по главата. - Не се бой!
Девойката постави главата си на гърдите му и се притисна силно в него.
- Мислех, че никога няма да излезна оттук! - почти проплака тя.
- Всичко свърши, скъпа! - благо се усмихна Слав.
Младият следовател Влад Лисицата го следваше с навъсено лице.
- Другарю полковник, затворникът трябва да разпише този документ! Моите началници се съгласиха да свалят обвиненията. Разбира се, тя ще бъде изключена от университета, без право да следва в който и да е университет в Югославия. Също за една година няма право да напуска Сараево. Всяка сутрин ще трябва да се разписва в Трето РУ на МВР - Сараево и да полага общественополезен труд.
- Какъв е този документ? - запита строго полковникът.
- Клетвена декларация. "Аз, лицето... че няма да говоря на публични места... да посещавам сбирки... да говоря срещу партията и правителството... Разбирам наказателната отговорност, която нося, ако наруша настоящата клетвена декларация. Подпис..."
- Доволен ли си сега?! - каза девойката и пъхна листа в ръцете на следователя. - Избърши си задника с него!
Следователят почервеня като рак, но нищо не каза. Вляво от него стоеше тъмничарят.
- Ще ми липсваш! - продължи тя и му зашлеви здрава плесница. - Това е да не забравиш! Малък спомен от мене!
Ушите на тъмничаря звъннаха от удара и той отстъпи назад, опирайки гръб в стената.
- Твойта мамка! - изрева той, когато се опомни и посегна към своя "Макаров".
- Остави я да си върви! - спря го следователят. - Ще се видим отново, кукло! Рано или късно ще ми паднеш в ръцете! Ха, ха, ха...
Следователят се обърна и се скри зад вратата на затвора.
Зловещият му смях дълго ечеше в ушите на девойчето...

НЕКА ДА БЪДЕ

Свързани произведения

Comentarios

Propuestas