Беше слънчев, петъчен следобед. В кафенето на Моралията бе стъпила на босите си ноги тишината, която караше очите да потрепнат сънливо. Колчо беше клюмнал глава на миндера и дремеше.

   Капията на одаята се открехна. Няколко яки мъжаги я прекосиха и се скриха в ъгъла, дето бай Пенчо обичаше да пие утринното си кафе. Глух шепот събуди Колчо. Ногите му по някаква команда ритнаха поизбелялото с времето си чердже. Той скочи и се скри зад дървената стълба. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше лудо. Чу думите "партия", "социализъм.". "Да не са ония бунтари, дето ги дирят под дърво и каме! - мислеше си момчето. Думаха още за "Дядото," дето истински му викали Димитър Благоев. "Да не е той? Май и брадата му е същата! Шушукат, шушукат и все нещо пишат в големите тефтери!"

-   Ей, момче, дай тук по едно турски кафе! - чу се гласа на брадатия.

   Колчо взе от тезгяха порцелановите чаши с златни иви и се запъти към бая си Георги, който ги напълни с кафе от кафеника. Ароматът му се носише из одаята. Нареди чашите върху инкрустираната сребърна табла и ги занесе на мъжете, дето така тайно бяха се потаили.

- Ела тук, момче, да видиш и чуеш, па и да помниш Дядото на кво ше та научи! Свето нещо е туй, слободата. Тя е кат птицата, дето лети ей там, горе на небото. Затвориш ли я в клетка, се едно си и пречупил крилета. Прост и неук е народът ни. Не знай що е писмо и четмо. Истината е в слободата. Ше дойде време, когато сичко ше е равно. Слънце ше грее над земята. Ората имат нужда от писмо и четмо, па тогаз, ела ги виж! А ония господа, дето са са наконтили и мислят, че сичко е техно, няма да ги има вече. Секи ше е господар на себе си. Дълъг път требова да извърви народът ни, за да стигне туй, що рекох.

   Бузите на Колчо поруменяха. В очите му падаше мъгла. "Дали е истина туй, що рече Дядото! Ами, ако усети полицейството, че е идвал тук и е хортувал! Не, ше отрича. Нит чул, нит видял. Що да са меси в чужди работи! А, бе, ако си помисли челяк, право дума."

   Вечерта Колчо сънува сън. Че се е качил ей там, на най-високата бърчина. Брадатият беше сложил яката си, изпълнена с живот ръка върху рамото му и сочеше слънцето.

- Това, сине, е слободата - рече той. Тя е кат слънцето. Грее и топли сички. За да я има, требова да се борим с злите люде, дето кат сянка го затъмняват.

   Дойде утрото. Слънцето кокетно се подаде на хоризонта и като млада невяста зашета по синята пътека. Колчо отвори бистрите си като небето очи. Време беше да става. Ръцете му се подадоха из протритата вече постеля. Сви пръстите си и

започна да трие лепкавата кашица по краищата на очите си. Дребни капчици утринна роса напираха в тях. Немирникът в гърдите му подсказваше, че бая му Георги вече поглежда нетърпеливо към портите. "Дали оня брадатият наново ше са появи! Кой беше той? Па и ората го гледат с почит. Сигур е важна клечка! - чудеше се той и нахлузи протрития си клин. Тук-таме чана Пена беше го закърпила с дебел конец, който оставяше следа от доброто и сърце. Тя обичаше това момче, малко свенливо. Колчо също обичаше чана Пена, таз жена с едри и напукани ръце. За него беше повече от родна майка, която знаеше как да обича едно сираче. Та нали ако не беше онзи час, който обрече на таз съдба и нейния Марко, щеше да бъде на толкоз години. Тая проклетница - холерата ù го отне завинаги и Господ не рачи да ù даде повече рожба. Къде ли не ходи! Служба на Бачковския манастир даде. На покаяние беше. Цял живот постеше. По баячки ходи. А старата баба Митра, лека ù пръст, някаква муска ù прави, и пак не рачи, и не рачи да дойде.