Беше слънчев, петъчен следобед. В кафенето на Моралията бе стъпила на босите си ноги тишината, която караше очите да потрепнат сънливо. Колчо беше клюмнал глава на миндера и дремеше.
Капията на одаята се открехна. Няколко яки мъжаги я прекосиха и се скриха в ъгъла, дето бай Пенчо обичаше да пие утринното си кафе. Глух шепот събуди Колчо. Ногите му по някаква команда ритнаха поизбелялото с времето си чердже. Той скочи и се скри зад дървената стълба. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше лудо. Чу думите "партия", "социализъм.". "Да не са ония бунтари, дето ги дирят под дърво и каме! - мислеше си момчето. Думаха още за "Дядото," дето истински му викали Димитър Благоев. "Да не е той? Май и брадата му е същата! Шушукат, шушукат и все нещо пишат в големите тефтери!"
- Ей, момче, дай тук по едно турски кафе! - чу се гласа на брадатия.
Колчо взе от тезгяха порцелановите чаши с златни иви и се запъти към бая си Георги, който ги напълни с кафе от кафеника. Ароматът му се носише из одаята. Н ...